галопираше към предната линия на Фантазията.
От минаретата на Мекнес зовяха вярващите към молитва, докато въздухът не закънтя от гласове. Цялото тяло на Ариел трепереше. Думите на Язид я изпълниха със страх, а би трябвало да й донесат радост. Коленичила в прахта, тя се обърна на запад и сведе чело към мръсната земя.
— Аллах — молеше се тя, — помогни ми. Язид е мой съюзник, а ме плаши. Кристофър е мой враг, а ме привлича. Помогни ми, моля те!
Ариел седна, в ъгълчетата на очите й заплашително се показаха сълзи. Тя се опита да прогони страховете си. Фантазията бе подтикнала Язид да се държи така ужасно с нея. Язид бе воин по душа и възбудата от Фантазията течеше с кръвта му тази нощ. Той беше обзет от очакване. Това бе предизвикало интимността на целувката му. Тя щеше да я прогони от мислите си, да забрави това, което се случи между тях тази вечер. Вместо да се страхува, тя трябваше да е благодарна. След тази нощ тя нямаше защо повече да се тревожи как да се освободи от годежа си. За това се бе молила. Но ако това е вярно, питаше се Ариел, коленичила в прахта, защо душата й бе така дълбоко смразена?
Глава 13
Когато Ариел се върна в шатрата на харема, предното й платнище бе вече повдигнато и навсякъде кипеше подготовка за Фантазията. Кармела привлече погледа й, правейки й знак, че е запазила едно местенце и за нея, и Ариел с благодарност си проправи път между жените, за да стигне при приятелката си.
— Къде ходи? — прошепна Кармела, като наблюдаваше военния парад, минаващ край шатрата.
— Язид искаше да говори с мен.
— Язид? Какво би могъл да ти каже?
Ариел слушаше Кармела с половин ухо, докато с вълнение оглеждаше лицето на всеки войн, търсейки Язид. Тя трябваше да разбере какво е намислил. Завръщайки се от тайната среща, тя си бе задавала въпроса, как ли ще говори Язид със султана тази вечер. Фантазията и празненството след това щяха да продължат до ранните сутрешни часове и тя просто не можеше да си представи как Язид ще изложи своя случай пред баща си. Колкото повече мислеше за това, толкова по-странно й се виждаше неговото изявление. Благодарна беше, че Кристофър не можеше да присъства. Той и Язид вече бяха на нож, и тя не се съмняваше, че присъствието му на спора със султана по въпроса за женитбата й щеше да доведе до открита битка.
Ариел хапеше устни, без да забелязва блясъка и веселието, погълната от опита си да разкрие намеренията на Язид. Но колкото пъти стигаше до възможния, отговор, толкова повече започваше да се съмнява в правилността му. Все пак Язид беше принц и престолонаследник. Ако някой можеше да направи това тази нощ, това бе само той. Ариел прогони мислите си и насочи вниманието си към гледката и звуците на Фантазията.
Знамената на двеста племена, събрани за Фантазията, плющяха от вечерния бриз — тюркоаз и сапфир за някакво крайбрежно племе, изумрудено със сребърни звезди за друго от Долния Атлас, тъмно оранжево, разделено с черна ивица — за трето. Току-що запалените фенери още не хвърляха сенки, тъй като слънцето обливаше с горещата си коса светлина равнините дори и докато потъваше зад хоризонта. Когато парадът свърши, всеки воин отиде в лагера на своето племе, за да прегледа оръжието си и напои коня си. Вече се стичаха ездачи и нареждаха конете си един зад друг, докъдето стигаше погледът. Те бяха най-добрите бойци на страната, довели със себе си най-расовите коне от табуните на племената си. Украсени най- изискано, арабските коне подскачаха и пръхтяха, блъскайки се един друг. От всеки конски нагръдник висяха дълги разноцветни пискюли в тон с тези, които украсяваха поводите на юздите. От високите, украсени с орнаменти лъкове на седлата подрънкваха звънчета, а в пищните им гриви и опашки бяха вплетени панделки за глава на конете, които и от араби, и от бербери се приемаха като любими членове на семейството.
До втората третата атака още нямаше да е паднал пълен мрак и докато светлината бе още силна, жените си шушукаха, изпълнени с удоволствие, че могат да наблюдават толкова много непознати мъже. Едничкият поглед, който те успяваха да си откраднат от някой красив каид, щеше да дава храна на глада им за външния свят през многото дълги и самотни нощи. Докато Ариел слушаше техния развълнуван шепот, мислите й се върнаха към пикника този следобед, а от него — към Кристофър. Той се държеше приятелски и весело, докато нейното собствено поведение не прекрачи границите на търпението на всеки мъж. Неохотно си призна, че той бе направил всичко възможно, за да бъде любезен и да заличи разрива в техните взаимоотношения. Беше се опитал да се оправдае за лъжите си и едва не се извини за направеното от него предложение за брак. Ариел се усмихна. Но това бяха вяли опити, навяващи необяснима тъга. Кой би повярвал, че ще поиска извинение от него за такова нещо. Знаейки, че до разсъмване годежът им ще бъде развален, тя изведнъж пожела да го види още един път.
—
Възклицанието на Кармела изтръгна Ариел от меланхоличния унес, в който бе изпаднала.
— Какво има?
— Върна ли се? — изгледа я подигравателно Кармела.
Ариел започна да протестира, преди Кармела да успее да я прекъсне.
— От
— Не съм мечтала. Гледах ездачите.
Кармела изсумтя подигравателно:
— Тогава би трябвало да ме разбереш.
Ариел стисна зъби, изпаднала в безсилен гняв, че почти са я хванали в лъжа.
— Ами, не знам за какво говориш. Тук има хиляди мъже, ти би могла да гледаш всеки един от тях.
— Може и изобщо да не съм гледала мъж — подметна Кармела.
Ариел вдигна поглед нагоре.
— Не искаш да кажеш, че изпитваш вълнение от някой кон.
— Добре де. Мъж е. И то какъв! Откакто се е появил, всички жени в харема са полудели.
— Къде е?
— Там! — Кармела посочи към една група коне, които се намираха две шатри по-далеч от тях.
С всяка измината минута въздухът ставаше по-плътен. В сгъстяващия се мрак и в носения от вятъра пясък беше трудно да се види каквото и да е.
— Кармела, не виждам…
— Ей там! — Избухливата й приятелка я прекъсна и започна да сочи с пръст още по-настойчиво. — Язди черен кон, с няколко педи по-висок от другите, целият е облечен в черно. Как да не можеш да го видиш! — запита тя остро. — Той прилича на черна пантера, с очи, блестящи като синевата на Средиземно море.
Ариел се смрази цялата. Присви очи, взирайки се в мрака. Още преди да го види, вече знаеше, че е той. Ездачът се откъсна от групата мъже. Той завъртя лъскавия жребец, който се изправи на задните си крака. Конят беше черен като нощ, цвят, доста рядък за породата му. Копитата му проблеснаха в светлината на фенерите и жребецът рязко изцвили. Белите му зъби и пламтящите червени ноздри бяха в остър контраст с редкия за благородната му арабска порода черен цвят.
Целият харем сякаш въздъхна, когато войнът се насочи право към тяхната палатка. Неговата джелаба бе затъкната в меки черни ботуши, а на памучната му черна чалма висеше само един увит сребърен шнур. Седлото бе украсено със сребърни пискюли, но по коня нямаше никакви други звънчета и отличия. Боецът правеше силно впечатление. Дрехите му контрастираха напълно с разточителната пищност на другите ездачи. Те излъчваха сила и сдържаност. И магнетизъм. След миг той бе вече до шатрата. Жените седяха частично покрити от ниска преграда и смелият воин можеше да погледне вътре само ако яздеше достатъчно близо. Когато беше вече достатъчно близо, наложниците и одалиските се прикриха зад шалове и воали. Едно беше да наблюдаваш мъжете зад прикритието на преградата, но вече съвсем друго точно пред тях да се намира изправен воин, който като че ли гледаше вътре.
— Смелчага е! — изсмя се Кармела и прелъстително отметна черната си коса върху раменете си. Тя седеше изправена върху възглавницата, изпъчила напред пълните си гърди. — Той гледа насам!
