Ариел седеше също като Кармела, леко повдигната на възглавницата си. Тя беше замръзнала в тази поза, когато ездачът се бе откъснал от групата. Сърцето й се беше качило в гърлото. Беше великолепен. Нито един сред хилядите мъже наоколо не можеше да се сравнява с него. Още в мига, в който тя втренчи очи в него на фона на избледняващото слънце и изпълнения с прах въздух, тя знаеше кой е той. Не беше нужно да вижда лицето му. От начина, по който седеше на седлото, по мощните му широки гърди, очертаващи се под развятата черна пелерина, тя разбра, че това с Кристофър.
Очите им се срещнаха, когато той минаваше край шатрата. Беше само за миг, но Ариел почувства, че погледът му сякаш я докосва. Лицето му не изразяваше никакви чувства, но очите му някак показваха, че той я търси. Като че ли я молеше да му даде някаква сигурност, но преди Ариел да успее да разбере какво точно иска, той зави с огромния си кон и препусна в галоп към стартовата линия. Само миг след като изчезна шатрата вече гъмжеше от разговори. Смелостта му предизвика тръпки от вълнение сред жените. Но по- силни от вълнението бяха догадките, които плъзнаха като огнени езици в харема. Коя беше дошъл да види? Нямаше и съмнение, че той беше любовник на някоя от тях. Смелостта на постъпката му, неизмеримата опасност, на която бе изложил себе си и наложницата, наглият интерес, който прояви към харема на султана, всичко това подейства на жените като опиум. Всяка заоглежда съседката си, разяждана от ревност и гняв. Те не биха се спрели пред нищо, за да открият престъпницата. Сред тях нямаше нито една, която да не желаеше да бъде любовницата на воина, но те изгаряха от желание да открият жената, изневерила на своя султан, и искаха да я видят наказана. Като глутница дебнещи чакали те оглеждаха шатрата, готови да разкъсат една от тях.
— Той погледна насам — повтори Кармела с очи, пламнали от страст.
— Зная — отвърна Ариел с нисък и тих глас.
— Никога не съм виждала такъв мъж. Паоло би изглеждал като мишка, като мравка до него. Погледни бързо, трябва да разберем под флага на кое племе язди.
Воините се бяха строили в редици, простиращи се толкова надалеч, че бе трудно да се види краят им. Дипломатите и политиците в шатрите и хората от племената, седящи на открито, мълчаха в очакване. Беше толкова тихо, че Ариел чуваше шумоленето на платнището, поклащано от вечерния бриз. Конете пръхтяха, тупаха по земята в нетърпеливо очакване на атаката. Дори харемът беше притихнал и очите на всички бяха приковани в редиците на въоръжените мъже.
Нападението започна.
Конната фаланга се спусна напред. Всеки воин яздеше ниско приведен, пришпорвайки силно коня си, като всички препускаха право към шатрите. Всичко бе притихнало, чуваше се само гръмовният тропот на четири хиляди чифта копита, биещи безплодната мароканска земя. Знамената се развяваха, въздухът трепереше от плющенето на пелерините върху пулсиращите мускули и от стихията, втурнала се към шатрите. Всеки ездач държеше пред гърдите си пушка или ятаган. Те все повече и повече се приближаваха. Всички жени около Ариел се притискаха една към друга, споделяйки страха и възбудата от вида на препускащите коне, които бяха вече съвсем наблизо. Тогава, в последната секунда, когато вече половината харем беше започнал да крещи от страх, когато конете бяха готови да прегазят защитната преграда и да се нахвърлят върху жените, изпотъпквайки ги, бойците внезапно спряха, при което всички коне се изправиха на задните си крака и заритаха с копита във въздуха.
Всички заедно изкрещяха в един глас и нощта закънтя от изстрели на пушки.
По време на бясната атака Ариел беше изгубила от погледа си Кристофър и като оглеждаше линията на бойците, тя забеляза Язид. Той беше застанал точно пред шатрата на султана. Сироко се вдигаше непрекъснато на задните си крака, а Язид надаваше викове и пригласяше на другите с високо вдигната над главата си пушка. Беше се изправил на стремената, мускулите му бяха напрегнати, а очите му излъчваха същия маниакален блясък, който Ариел бе видяла по време на срещата им тази вечер. До него Сюлейман също крещеше и размахваше ятаган над главата си. Възседнал красивия си сив жребец, той обаче не изпитваше и капка от напрежението на Язид. От лекотата, с която се беше отпуснал на седлото, ставаше ясно, че за него това е само една игра. Но тя знаеше, че за Язид Фантазията бе нещо много, много повече. Язид даде сигнал за прегрупиране и предводителите на всяко племе издадоха заповеди, събирайки хората си за втора атака.
— Черният боец трябва да е бил най-отпред по време на атаката — каза Кармела с пресипнал от крещенето глас. — Не го видях. А ти?
Ариел поклати глава. И тя като Кармела се чудеше какво ли се беше случило с Кристофър.
Нервният смях отново изпълни шатрата, напрежението като че ли бе станало дори приятно.
Ариел гледаше над морето от жени. Пискливите разговори й причиняваха главоболие. Тя се чудеше дали да не вземе Зиад и да отиде при Белметови. Освен че щеше да се измъкне от харема, бе повече от сигурна, че те щяха да знаят какво възнамеряваше Кристофър с участието си във Фантазията. Точно беше решила да се извини по някакъв начин на Кармела, когато видя, че Дайва си проправя път и идва към тях.
— Ето го — простена Кармела. — Погледни го. Между принца и него има двама мъже. Дори бъдещият султан не може да се мери със стойката на черния воин.
— Еднакво високи са — каза Ариел, внезапно раздразнена от увлечението на Кармела по Кристофър.
— Но черният воин е като пантера, докато Мохамед Ел Язид е като лъв. Лъвът е могъщ и страховит, истинският цар на пустинята, но пантерата… м-м-м… — тя облиза устните си, а Ариел се обърна отвратена. — Пантерата е загадъчна и крие тайни, тя е лукава, грациозна и умна.
— Говориш така, като че ли го познаваш, Кармела.
Двете млади жени се обърнаха едновременно и впериха очи в Хатум Кадим.
— Не, султанке — отвърна Кармела и лицето й внезапно стана предпазливо и безизразно. — Никога преди това не съм го виждала, но както и всички тук, аз съм заинтригувана.
— Да, на всички ни е интересно. Бих искала да зная кой е и от кое племе идва. Бих обсипала с подаръци онзи, който ми каже всички тези неща.
— Нищо не зная за този мъж, Дайва, но ако науча нещо, веднага ще ти кажа.
— Много жени го видяха как гледа насам.
— Мисля, че е каприз. Нищо повече.
— Разбира се. — Дайва леко се усмихна и очите й проблесна съмнение. Тя престана да разпитва Кармела и насочи вниманието си към Ариел. — Великолепен е, не си ли съгласна Ариел?
— Да, Дайва. Хубав е и умело върти сабята. Много странно. Каква неотразима комбинация нали.
Дайва се усмихна злобно.
— Наистина. Какво нещастие, че сватбата ти вече е уговорена. Ако съпругът ми познаваше този мъж, той би те свързал с него. Вместо това ти си сгодена за един блед англичанин. Какъв срам! Все пак би трябвало да предпочиташ женитба с някой от твоята вяра.
— Аз съм напълно доволна от съпруга, който султанът избра за мен — излъга Ариел с лекота. Никога, дори и в моменти на най-голямо отчаяние не би признала друго на жената, която се бе отнесла с майка й като с враг. Още повече, че на Ариел определено й беше приятно да усеща колко много Дайва грешеше в преценката си за Кристофър. — Трябва да го видиш скоро — продължи тя. — Може би той ще те изненада.
— Малко неща могат да ме изненадат, Ариел, защото малко са нещата, които не знам. — Дайва се обърна да си ходи, като подвикна през рамо: — Ще чакам да науча нещо повече за черния воин, Кармела. Разчитам, че скоро ще дойдеш при мен.
Когато тя се отдалечи достатъчно, за да не чуе, Ариел се обърна към Кармела:
— Тя мисли, че го познаваш.
— Казах й истината. Не го познавам — сви безгрижно рамене Кармела. — Но бих дала мило и драго, за да променя това.
