— Кармела, държиш се като глупачка. Тя мисли да те застави да узнаеш кой е той. Сигурно разбираш, че когато й дадеш тази информация, тя ще те обвини. Ще каже, че си изменила на султана, като си легнала с него.
— Черният боец е мъж, за когото си струва да умреш.
— Как можеш да говориш такива неща!
— Мога — троснато отвърна Кармела. — Една нощ в неговите прегръдки струва колкото хиляда нощи в харема. За какво живея? За какво, питам те? Султанът не се интересува от прелестите ми. Ясно е, че никога повече няма да ме повика в леглото си. Пред мен са безкрайните, с нищо незаети дни, следователно не ми остава нищо друго, освен да бъда една стъпка пред Дайва и Райзули. Какъв живот е това! Защо да не пожертвам толкова баналното си съществуване за още една възможност за наслада.
Ариел я загледа онемяла. Като че ли за първи път виждаше живота на приятелката си. Ариел мислеше, че поради открития характер на Кармела и безгрижното й поведение тя бе най-малкото доволна. Разбира се, тя бе продадена в робство и Ариел не хранеше илюзии относно ужаса на този случай. Тя сви устни замислено. Не можеше да каже на Кармела, че Кристофър е Черния воин. Тя никога не би разбрала как Ариел би могла да се откаже от живот с мъж, за когото тя е готова да умре. Не можеше да й обясни това по никакъв начин. Щеше просто да си помисли, че Ариел е глупачка. Мисленето на Кармела беше напълно черно-бяло. Тя не би разбрала нюансите на сивия цвят, с който Ариел бе принудена да се бори. Не беше просто да желаеш един мъж, защото само Ариел знаеше добре колко силно желае Кристофър. Тялото й издаваше този факт винаги когато го видеше. Но това не променяше решението й. Нейният дом бе тук. Мохамед Бен Абдулах, Чедила, Язид и Сюлейман бяха нейното семейство. Те я бяха приютили, когато тя нямаше къде да отиде. Дори и да не я обичаха така, както я бе обичала майка й, поне бяха заслужили нейната преданост. Преданост, която баща й завинаги бе загубил, като ги беше изоставил.
Кармела се наведе и хвана с ръце реверите на елека на Ариел.
— Казвам ти, Ариел — прошепна тя отчаяно, — с радост бих умряла заради още един шанс да се почувствам жива. Ти трябва да си благодарна на Бог, че ще бъдеш освободена от тази земя. Тя е затвор. Стая за инквизиции. Взимай своя херцог и бягай, Ариел. Бягай, без да се обръщаш нито веднъж назад!
Ариел се изтръгна от прегръдките на Кармела. Очите й се бяха разширили от ужас.
— Грешиш — прошепна тя. — Ти си нещастна, Кармела, и това ме натъжава. Доведена си тук против волята си, отвлечена от родината си. Но това е моята страна и аз не мога да я напусна.
— Защо? — попита настойчиво Кармела. — Султанът едва ли има време да те забележи. Дайва те ненавижда и надъхва със своята омраза и сина си, бъдещия султан. Нещата няма да бъдат винаги такива. Предлагат ти да избягаш, направи го, Ариел!
— Не желая да бягам — проплака Ариел с глас, задавен от безпомощни ридания. — Защо никой не вижда това?
Не можеше да издържи дори и секунда повече присъствието на Кармела. Шатрата на харема я задушаваше и Ариел усети, че ще умре, ако не се махне. Тя скочи точно когато започваше втората атака. Побягна по празния проход между шатрите, после притича зад шатрата на султана. Не знаеше къде отива, докато не стигна до входа на шатрата за чуждестранните гости. Лорд и лейди Белмет трябваше да са вътре, но последното нещо, което й се искаше сега, бе да бъде с някого, който й напомня за Кристофър. Забави крачки, отмина следващите две шатри и се намери на края на откритото поле, предназначено за хората от града и племената, дошли да видят представлението. Образът на соука, който видя тази сутрин, отново се върна в мислите й и изведнъж силно й се прииска да повърви сред народа като обикновен човек. Ариел сложи воала на лицето си и излезе от навеса на шатрата.
Въздухът отново закънтя от гърмежи, когато втората атака свърши, и от тълпата се разнесоха одобрителни възгласи. Ариел бе стигнала далеч, почти до другия край на арената. Тя се запромъква напред, а погледът й бодро преминаваше от конник на конник, търсейки Кристофър. Не можеше да го открие в блъсканицата, не виждаше и Язид и Сюлейман. Не беше естествено принцовете да се намират толкова далеч от шатрата на султана. В първата атака те бяха точно пред него и бе естествено и при втората да са пак там. Навсякъде около нея хората поздравяваха с викове ездачите. Децата се търкаляха в прахоляка, играеха на война, организирайки своя Фантазия, а жените, покрити от глава до пети с обикновени хаици, се грижеха за хленчещите бебета. Ариел се огледа и започна да се чувства неудобно. Врявата утихна, когато ездачите се върнаха на стартовата линия за третата атака. Изведнъж тя усети, че привлича нечие внимание. Въпреки че бе дълга и плътна, копринената й туника беше много по-фина от дрехите, които носеха наоколо. Воалът й беше твърде ефирен и прозрачен и тя почувства стотици погледи върху себе си. Около нея се образува празно пространство и като хвърли един поглед през рамо, Ариел изведнъж си даде сметка, че Зиад не е с нея. Тя отправи поглед към лицата на хората. Мъжете се хилеха. Жестовете и гърлените звуци, които издаваха, показваха съвсем ясно, че са я взели за проститутка. Жените притискаха бебетата силно към гърдите си, обръщаха й гръб и се отдалечаваха от нея. Ариел чу шумя от започването на третата атака. Земята под краката й трепереше от тропота на копитата. Тя повдигна брадичката си и изпъна нежните си рамене, въпреки че очите й плувнаха в сълзи. Не беше такава, за каквато я взимаха, но не беше и една от тях. Без да поглежда встрани, Ариел се отправи назад към шатрите. Като че ли се връщаше в разкошна клетка. Никога преди това не бе възприемала така болезнено своя затвор, нито пък беше разбирала колко ограничен беше пътят, по който можеше да се движи свободно и безопасно. Мислеше само как да се изплъзне от погледите и да намери място, където да се усамоти и поридае. Усети зад гърба си хвърчащата напред конница, чу цвиленето на конете, когато рязко спряха, вслуша се в гърмежите на пушките, в свистенето на ятаганите във въздуха, но не се обърна. „Още няколко крачки“ — само за това мислеше тя. Едва когато прозвуча за втори път, призивът стигна до съзнанието й. Тя замръзна, заслуша се отново, като не можеше да повярва, че е чула добре думите. След секунда викът се разнесе отново:
— Смърт на всички неверници! Смърт на англичаните! — ехото на стотици гласове подеха възгласа. — Смърт за Мохамед Бен Абдулах! Предател! Народът не се нуждае от други съюзници, освен от Аллах!
Светът около нея полудя от паника. Никой не знаеше откъде се бе раздал първият вик. Ясно беше само, че това бе глас на воин. Изтрещя изстрел, който вече не беше част от Фантазията. От другия край на линията над врявата се издигна боен вик. Един ятаган се заби в нечия нищо неподозираща плът и от веселието се роди ужас. Не бе изминала и секунда и вече навсякъде се биеха. Тълпата около Ариел се превърна в гърчещо се чудовище и тя бе понесена от вълната на паниката. Жените пищяха, бягаха във всички посоки и зовяха отчаяно децата си. Мъжете и момчетата грабваха всяко оръжие, което им се мярваше пред очите. До нея един берберин сграбчи горящо факла от огъня и се хвърли към конниците с викове:
—
Ариел не знаеше накъде по-напред да върви. Видимата линия, която разделяше бойците на Фантазията от тълпата, бе изчезнала и мъжете се биеха навсякъде. Осъзна, че трябва да се измъкне в откритото поле, ако не искаше да бъде стъпкана от конете или посечена от нечий ятаган. Докато се провираше през тълпата, тя не изпускаше от очи ездачите. Къде беше Язид? Къде беше Сюлейман? Къде беше Кристофър? Някой я блъсна в гърба, коленете й се подкосиха и тя зарови лице в пръстта. Прикри с ръце главата си, когато един мъжки крак стъпи толкова близо до лицето й, че откъсна воала й. С усилие Ариел се опита да се изправи, но натежалите й крака не й позволиха дори да помръдне. Кашляйки от носещия се във въздуха прахоляк, тя се извърна на лакът и видя, че едно момченце се беше притиснало към глезените й. Заровило лице в прахта, то се задушаваше от плач. Една жена се спъна в детето, като кълнеше истерично, после се изправи и побягна отново. Ариел взе детето в прегръдките си. Един кон изпръхтя съвсем наблизо. Някой изпищя от болка. Покрила с тяло момченцето, тя очакваше всеки момент нечие копие да се забие в гърба й. Вместо това обаче върху нея изведнъж се стовари огромна тежест, която изкара всичкия въздух от дробовете й.
Когато отвори очи, Ариел видя един мъртвец, отправил вторачен поглед в нея. Главата му беше увиснала неестествено назад, а отпуснатата му безжизнена ръка бе преметната през рамото й. Усети, че по бузата й се стича нещо топло и видя как струя кръв бликаше от прерязаното му гърло. Събра всичките си сили и отблъсна трупа от себе си. Стисна зъби, за да потисне пристъпа на гадене, който се надигна в гърлото й, придърпа детето към себе си и побягна. Бягаше така, както никога досега през живота си не бе бягала. Преминаваше през лагерни огньове, през хора и животни. Кракът й потъна в нещо, тя наведе глава и видя, че е стъпила върху премазаното тяло на млада жена. Ариел стисна момченцето още по-силно и отново
