— Неспокойна си като ранен чакал, който току-що е подушил лъв.
— Всеки би подскочил, ако го сграбчат така в тази тълпа. Къде е Райзули?
Кармела кимна с глава в посоката, в която отиваше Ариел.
— Щеше да се блъснеш в него.
Ариел въздъхна:
— Може да мина и без това тази вечер.
Кармела се изкиска с дълбок, гърлен смях и обви раменете на Ариел.
— Сплетните са солта на живота. Без тях ежедневието ни щеше да е толкова скучно. Циганите мразят и отмъщават така, както ти никога не би могла да си представиш. Кръвожадно преследване и мъст, които продължават поколения наред. Понякога те вече дори не могат да си спомнят за какво са започнали да се бият. Чест… — тя сви рамене и махна с ръка. — Докато желанието да се биеш и победиш кипи в циганската кръв, единствено то е важно. Ако то някога умре, тогава и моята раса ще умре. Забрави Райзули, тук той не може нищо да ти направи. Хайде да си намерим места за Фантазията. Искам да виждам всеки мъж, който язди тази вечер. Толкова рядко виждам мъже напоследък — добави тя приглушено.
— Кармела — тросна се нетърпеливо Ариел, — животът е нещо повече от хубави мъже с яки мускули и добре развити тела. Мисля, че султанът… — Ариел погледна Кармела. — Какво?
Кармела не отговори нищо. Само кимна с глава, като гледаше някъде над лявото рамо на Ариел. Ариел се обърна.
— Райзули!
— Лейди Ариел! — каза той и се поклони. Върху лицето му бе изписано подчинение, но и твърдост. Когато говореше, дългите му увиснали мустаци едва-едва се движеха, а широката му, намазана с масло гръд приличаше на желязна стена, която се извисяваше пред Ариел. Огромната му ръка, хванала дръжката на ятагана, беше като зловещо предупреждение, изтрило за миг всички разумни мисли от главата й.
— Пред палатката ви чака пратеник. Казва, че трябва да говори с вас.
Измина минута, преди Ариел да успее да отговори.
— Зиад ли е?
— Не — отговори той и сви презрително дебелите си устни. — Този човек носи печат.
Объркана, но заинтригувана от последната забележка на Райзули, Ариел погледна Кармела, която с едва забележимо кимване й показа, че разбира. Ариел последва Райзули до входа на шатрата.
Пратеник, носещ печат, можеше да идва само от султана или от някой от принцовете. Тя закрепи воала на лицето си и излезе от шатрата. Чергилото падна зад нея и за миг тя си помисли, че е сама в празното пространство, което разделяше шатрата на харема от тази на султана. Тогава някакво движение в сянката привлече вниманието й.
Един мъж, облечен в черна джелаба и с тюрбан на главата, се появи между двете шатри.
—
Ариел не се помръдна от мястото си и той отново посочи напред.
— Елате — повтори той и този път в гласа му прозвуча нотка на нетърпение.
— Чий печат носите?
Мъжът измъкна дълга черна връв от пазвата на джелабата си. На края й висеше малка платнена торбичка с амулети. Всички мароканци носеха такива торбички. Самата Ариел никога не сваляше от врата си своята.
На връвта до амулетите бе завързан печатът на Язид, знак, че това е един от слугите му, макар Ариел да бе сигурна, че никога преди това не беше виждала този човек. Лицето му беше плоско и равно, а кожата му имаше жълтеникав оттенък, лишен както от топлия маслинен цвят на арабските родове, така и от светлия тен на берберите. Очите му бяха малки, почти като цепнатини, без забележими клепачи, а неравната му брада не бе подрязвана доста отдавна.
— Сега елате — повтори той, като скри амулетите и печата в пазвата си.
Ариел тръгна с нежелание по тесния проход. Пратеникът вървеше зад нея и когато стигнаха до края на разклонението между шатрите, ръката му се стрелна и я спря.
— Какво…
Той сложи пръст върху устните си и мина пред нея.
След като се огледа във всички посоки, той се дръпна настрана и й направи знак да продължи. Когато стигнаха до втората група шатри, Ариел навлезе в друго разклонение. Там я чакаше Язид, който нетърпеливо шибаше ботушите си с камшик.
— Ти не си нищо повече от един охлюв — удари с камшика той облечения в черно слуга.
— Простете, велики сине на нашия султан, потомък на Аллах. Жената нямаше да дойде, ако не беше видяла великия печат.
— Застани на пост и не разрешавай на никого да приближава.
Пратеникът се поклони и се отдалечи, като държеше умолително ръце притиснати към носа си.
Язид се обърна към Ариел. Погледът му пробягна по белите копринени шалвари и богато избродираната й туника. Устните му се извиха в усмивка.
— Ах, Ариел! Ти, сладка хапка удоволствие, устата ми се навлажнява само като те видя. Харесва ми, че тази вечер си положила толкова грижи за себе си. Това показва, че ме почиташ. Ще поведа първата атака с твоето име на уста.
— Благодаря за честта, Язид.
Усмивката му стана още по-широка.
— Това е хубаво.
— Защо поиска да ме видиш?
Язид скъси разстоянието помежду им, взе ръката й в своята и я притегли към себе си.
— Тази вечер аз ще отменя женитбата ти, сладка Ариел. Още не е станало, но ще стане. Още преди да се обадят първите гълъби ти ще бъдеш освободена от годежа си. Исках да знаеш това, за да бъде удоволствието ти от Фантазията още по-силно, така както опиумът усилва насладата от света на Аллах.
Ариел стоеше напрегнато до гърдите на Язид. Ръката му се движеше нагоре-надолу по гърба й и я галеше по съвсем неприличен начин, но като си спомни гнева му отпреди няколко часа, тя не посмя да се противи.
— Какво ще направиш, Язид?
— Това не е твоя грижа. Това, което само трябва да знаеш, е, че както ти се заклех, ти ще бъдеш освободена от женитбата ти с неверника.
— Мула — прошепна настоятелно слугата, застанал със сведени очи зад Язид. — Моля за извинение, но слънцето залязва. Трябва да дойдете.
— Върви! — нареди Язид, гневно забивайки пръсти в плътта на Ариел. — Фантазията ме чака.
Той се обърна отново към Ариел. Очите му бяха изпълнени с напрежение, когато сведе поглед към нея и повдигна воала й.
— Трябва да вървя. Но ще тръгна, за да поведа атаката, посветена на теб, подкрепен от твоята целувка.
Ариел сви устни и се повдигна на пръсти с намерението да го целуне сестрински по бузата. Вместо това Язид обърна лице и притисна устните си към нейните. Целувката му беше силна и желаеща. Той разтвори устните й и вмъкна дебелия си език в устата й спускайки ръце по хълбоците й. Повдигна я от земята и притегли устните й към своите, като издаде гърлен стон. Ариел с всичка сила се отблъскваше от гърдите му, съпротивлявайки се на езика му, когато той се плъзна в устата й, и с отчаяние се опитваше да се отскубне от ужасяващата близост с притискащото се през дрехите й тяло. Ръцете му я бяха хванали като с железни окови и в този момент, също така рязко, както бе натрапил интимността си, той я пусна. Тя стъпи на земята и за малко не падна. Коленете й не я държаха. Лицето на Язид беше зачервено, а очите му светеха с маниакален блясък.
— Тази нощ ще видиш могъществото на Мохамед Ел Язид. Тази нощ, сладка Ариел, аз ще те освободя.
Без да каже нито дума повече, той тръгна с развяваща се зад гърба му алена наметка. Миг по-късно Ариел чу пронизителното цвилене на Сироко и тропота от копитата на младия жребец, докато Язид
