— Къде са сега?
— Момченцето е в старата стая на принцовете. Зиад знае къде се намира.
Кристофър се обърна и изръмжа гневно на евнуха:
— Да вървим!
Зиад се поклони и го поведе назад по пътя, откъдето бяха дошли, но когато спря и посочи една врата, евнухът, който стоеше на стража, вдигна ръка и не им разреши да влязат.
— Идваме да видим детето и лейди Ариел, султански стражнико — каза Зиад, като ясно показа, че не може да се бави.
— Стражнико на великия султан, лейди Ариел не е тук — обяви евнухът, като скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си.
— Сами ще проверим — отвърна Зиад.
— Тя не е тук. И не мога да пусна никого без нейното специално разрешение.
— Махай се оттук! — заповяда Кристофър през зъби, като излезе пред Зиад. — Аз съм сгоден за тази дама и искам да я видя сега.
Побеснял, че го бавят, той се изправи на косъм от голобрадото лице на евнуха и безмълвно го подкани да се подчини на заповедта му.
Стражникът видя как се стегнаха мускулите на закаленото от битки строго лице на високия мъж и се отстрани. Поклони се с покорен жест и се отдръпна от вратата с надеждата, че каидът с черните дрехи скоро ще забрави лицето му и тази злощастна среща.
Кристофър блъсна вратата в стената и се втурна в стаята. На леглото седяха две жени, които уплашено изпищяха, когато го видяха. Нито една от тях не бе Ариел. Те скочиха от столовете си, помъкнаха уплашеното момченце със себе си и разтреперани застанаха до стената.
— Къде е лейди Ариел? — попита настойчиво Кристофър, чувствайки, че търпението му започва да се изчерпва.
Едната от младите жени пристъпи плахо. Широко отворените й очи ясно показваха колко е уплашена. Тя заговори иззад ръката си, която бе поставила пред долната част на лицето си:
— Господарката беше тука, но момченцето заспа и тя каза, че ще се върне в стаята си, за да си почине малко.
— Преди колко време?
— Може би преди час.
— Е, не е тук. Да върви по дяволите! — изруга Кристофър.
Точно това му липсваше! Всичко можеше да се случи, докато предателските везири и султанката свободно се разхождаха из двореца.
— Кълна се в гробовете на всички светии — заекна момичето, — че това, което ми каза, е самата истина.
— Как се казваш? — рязко попита Кристофър.
— Рима, господарю.
— И си слугиня на лейди Ариел?
Момичето кимна с глава.
— Тогава иди отново в покоите не лейди Ариел. Кажи на дойката… — за миг Кристофър се напрегна, за да си спомни името й. — Чедила. Кажи й това, което знаеш. Кажи й, че ако господарката ти се върне, трябва веднага да те изпрати при лорд Белмет с вест, че е в безопасност. Разбра ли? — попита той със суров поглед.
— Да, господарю, разбрах.
— Тогава тръгвай. И недей да позволяваш — извика той след нея — нищо да те отклони от пътя ти! Върви направо при дойката!
Момичето кимна и изхвърча от стаята. Кристофър се завъртя на пети и излезе, без да погледне назад към другата слугиня и детето, които стояха в ъгъла на стаята и се притискаха уплашено един в друг.
Глава 15
Кристофър имаше чувството, че широките му крачки не го водеха достатъчно бързо по коридора. Той спря пред стаята на леля си и вуйчо си, вдигна ръка, за да почука, и направи усилие да изглади изопнатите от нерви черти на лицето си. Изненада се от бързия отговор на Ан, когато ръката му докосна вратата. Тя сложи ръка на сърцето си от облекчение, че го вижда.
— Слава Богу! — въздъхна тя, като се готвеше да го целуне по бузата, притегляйки го в майчинска прегръдка. — Робърт цяла нощ ходи напред-назад.
— А ти не ходи, нали скъпа? — отбеляза вуйчото на Кристофър, показвайки се зад жена си. Той потупа Кристофър по рамото. — Няма ли да влезеш? Султанският съвет ще се събере след по-малко от час и аз искам да науча всичко, което се е случило. Дума да няма! Много се радвам, че те виждам, момчето ми!
Кристофър леко се усмихна.
— Не мога да остана. Ариел е…
— Точно тук! — довърши Ан вместо него.
— Какво?
Въпросът му прозвуча като изстрел. Той мина покрай двамата, спря по средата на стаята и се огледа.
Ан мълчаливо кимна към шезлонга в един тъмен ъгъл на стаята, където Ариел се бе свила на кълбо.
— И ако не говориш по-тихо, ще я събудиш.
— Дяволски ми се ще да я събудя. И почти съм решил да го направя с една върбова клонка.
— Кристофър! — сряза го остро леля му. — Как може да говориш такива неща? Тя преживя голямо изпитание!
— Имаш ли представа на какво изпитание бях подложен аз току-що? — избухна Кристофър. — Дойдох да ви съобщя, че смятам да претърся двореца, за да я намерим, а тя си лежи тук на шезлонга и спи дълбоко.
— Дойде тук, за да види с очите си, че сме добре — меко възрази Ан — как можем да й се сърдим за това?
Кристофър прокара ръка по косата си и се втренчи в пода.
— Трябваше да си седи в стаята.
— Как би могла, когато толкова се е тревожила за другите хора, за които се чувства отговорна. За това дете например.
— Всеки друг в двореца… — троснато започна Кристофър, но още докато изричаше първите думи, усети, че това е несръчен опит да обясни бързо надигащия се у него гняв.
— Обаче тя не е всеки друг — каза Робърт, заставайки до стола. — Двамата с Ан тази вечер се убедихме съвсем ясно в това.
Кристофър погледна към Ариел, която въпреки шума продължаваше да спи. Под притворените й ресници се извиваха тъмни сенки. Обикновено златистият й тен сега бе избледнял от преживяното през тази нощ. Приличаше на малко котенце, свито под кашмирената наметка, която я покриваше, потънала в дълбок сън, необезпокоявана от никакви видения в съня си.
Гневът му се стопи. Как би могъл да й се сърди, когато тя бе в безопасност. Беше доволен, че е почувствала Ан и Робърт като близки хора и е дошла тук. Бавно отиде до вратата и направи знак на Зиад.
— Тя се чувства добре, Зиад. Иди да кажеш на Чедила и на слугинята. След това и ти легни да поспиш. Когато се събуди, тя ще има нужда непрекъснато от теб. Дотогава е в безопасност тук.
Евнухът се поклони и Кристофър затвори вратата.
— От колко време е тук, Робърт? — Сега вече бе по-спокоен. Гневът му отстъпи място на умората, обхванала цялото му тяло. Но време за сън нямаше. Щом
— Тя дойде малко преди теб. Няма и половин час, нали Ан?
