превзели старата крепост.
Ариел кимна.
— Чух това.
— Мястото е добро. Оттам се виждат всички, които идват насам. Султанът няма да бъде победен, такава е волята на Аллах!
— Благодаря ти, Зиад.
Евнухът притисна дланите на ръцете си една към друга и докосна с тях челото си, докато се покланяше.
— На вашите услуги в очакване на щастието ви, любимо сърце на английския каид.
Ариел се намръщи, когато Зиад обърна гръб, за да застане на пост до вратата й. Беше много успокоена, че битките са минали успешно, но целият разговор я бе смутил. Какво искаше да каже Зиад, като я нарече „любимо сърце“ на Кристофър? Той бе прекарал цяла нощ с него и очевидно бе започнал много да го уважава. Но отиваше твърде далеч в предположенията си, ако мислеше, че Кристофър иска да се ожени за нея.
Мислите й предателски се върнаха в стаята на Белметови и сърцето й затуптя. Тя простена и се хвърли на леглото си. Нарастващото й увлечение по Кристофър Стонтън не беше нищо повече от желание на жена по някой мъж, укори се тя. Тя не го искаше. През по-голяма част от времето дори не го харесваше, въпреки че не можеше да си спомни какво точно не харесва у него. Това, което изпитваше към Кристофър, бе най- елементарно увлечение и тя нямаше да позволи то да бъде заменено с истинско желание. Мароко бе нейният дом и тя щеше да остане тук въпреки Кристофър, въпреки Дайва, въпреки всеки, който мислеше, че е по-добре тя да си отиде. Ариел се обърна и се загледа в извивките на арабеската върху тавана. Виждаше в тях как Кристофър се бие за султана, как отблъсква атаките на врага, нанасяйки и излагайки се на удари. Желаеше да му каже колко много се зарадва, като го видя, че се връща жив, но той я бе разсърдил толкова много, като й намекна, че тя не може да дочака до брачното им ложе. Ариел скочи от леглото, отиде до вратата и повика Зиад.
— Моля те, иди в стаята на лорд Стонтън и му кажи, че го викам.
Евнухът се поклони:
— Съжалявам, но не мога. Той излезе.
— Излезе ли?
— Тръгна към полесражението. Бунтовниците, обзети от силите на злото, отново са преминали стените на града.
— Да, разбирам — каза тя тихо. — Кажи ми, когато се върне, Зиад.
—
— Да — отвърна Ариел и се облегна на вратата, след като я затвори. — Ако е волята на Аллах.
Глава 16
Когато се почука на вратата, Ариел погледна от мястото, където бяха седнали с малкото момченце и хвърляха камъчета в един кръг, който тя бе очертала с вълнен конец.
Чедила първо открехна и надникна, след това отвори широко и пусна Кристофър да влезе в стаята. Той отново носеше английски дрехи, безспорно красив в яркозеления жакет, стеснените бричове, прилепващи по мускулестите му бедра и лъснатите черни ботуши. Но независимо от дрехите, сянката на боеца витаеше около него. Ястребовият блясък в очите му и излъчващата увереност осанка, които тя познаваше от изминалата нощ, бяха станали още по-магнетични. Наблюдавайки го от другия край на стаята, тя забеляза, че независимо от многото маски, които носеше, неговата същина винаги си оставаше. Той бе същият мъж, независимо дали се наричаше търговец, херцог или воин. Тя се надигна, но Кристофър й махна с ръка.
— Не ставай. — Той клекна до нея и се усмихна на малкото момченце, като го попита на арабски как се чувства. То се вторачи в него и залюля пълната си с камъчета ръка.
— Мисля, че го е страх от теб — каза меко на английски Ариел, за да не може детето да я разбере. — Рима твърди, че си изплашил и двамата. Тя помислила, че си луд джин, изскочил от кошмарен сън.
— Не мисля, че момченцето си е помислило нещо друго — Кристофър я изгледа смръщен от болка. — Това ми напомня, че когато всичко свърши, трябва да кажа една-две думи на един особено твърдоглав евнух.
Ариел се усмихна весело.
— Зайани е от Риф. Там всички са твърдоглави.
— Още не съм срещал някого от Мароко, който да не е твърдоглав.
— А в Англия всички са кротки като агънца.
Веждите на Кристофър се повдигнаха, докато потриваше брадата си, давайки си вид, че размишлява.
— Не мога да се сетя за нито един познат в родината ти, който дори малко да е твърдоглав.
— Така ли! Не знаех, че в Англия няма огледала.
— Огледала ли? — попита Кристофър.
— Как иначе би могъл да не видиш собствения си твърдоглав вид?
Кристофър отметна глава назад и се засмя от сърце.
— И така да е, но нали знаеш какво казват…
Ариел наклони любопитно глава в очакване да завърши.
— Казват, че за да видиш нещо у другите, трябва и ти да го притежаваш.
Ариел се престори на обидена, а после се засмя, присъединявайки се към шегата му. Приятно беше да се шегуваш с него. Седнали на пода заедно с детето, те се чувстваха удобно и Ариел си отбеляза наум, че това бе един безценен миг. Кристофър бе готов да я приема такава, каквато е. Да, твърда глава беше. Но във веселата му забележка звучеше уважение. Това бе съвсем различно от мюсюлманския обичай. Дори жените я укоряваха заради упорството й и беше чудесно, че има някой, който се възхищава на тази нейна черта.
— Как е момченцето? — попита Кристофър.
Ариел въздъхна и нежно приглади с ръка непослушните черни къдрици на детето.
— Не иска да говори. Или по-точно — не може. Повиках и имама, и лекар, за да го видят. Имамът казва, че понякога, ако едно дете преживее такъв ужас, можело да не говори с дни. А се случва така — каза тя, поглеждайки Кристофър, — никога да не проговарят. Той каза, че по този начин Аллах ги предпазва от зверствата, на които са били свидетели.
— Съжалявам — каза той искрено. — Надявам се, че не съм влошил положението му, като нахлух в стаята сутринта?
Тя поклати глава.
— Мястото, на което се срещнахме, беше много по-ужасно от каквато и да било уплаха, която ти би могъл да му причиниш. Надявам се, че нежно отношение и няколко спокойни нощи ще го накарат отново да проговори. Не мога да намеря семейството му, докато не разбера как се казва. Сигурно си мислят, че е мъртво. Искам да ги успокоя.
— Какво ще правиш, ако семейството му е избито?
Ариел погледна момченцето.
— Той е чудесно дете — каза тя и сложи главата му в скута си. Започна да го гали със същите ритмични движения, с които Чедила някога я успокояваше. — Трябва да има някакви роднини — баба, леля, които да са оцелели.
— Понякога децата се оправят по-добре без родители.
Тя го погледна изненадано.
— Как можеш да кажеш такова нещо!
— Не всички деца са обичани от родителите си, Ариел. Понякога е по-безболезнено да не ги виждаш никога отново, отколкото да живееш ден след ден, усещайки, че не те искат. Разреши ми да разбера кои са родителите му. Може би ще му е по-добре с теб.
Ариел гледаше изпитателно Кристофър, докато той, взел в ръка камъчетата, оставени от момченцето, ги хвърляше едно по едно в кръга. Тя интуитивно усещаше, че говори за себе си, и се чудеше какво се е
