случило в детството му, за да мисли, че не е обичан от родителите си. Лорд и лейди Белмет говореха с голяма нежност за майка му, и Кристофър, по всичко личеше, изпитваше същото чувство. Но той никога не беше споменавал баща си и Ариел бе предположила, че вероятно е починал. Тя си помисли за своя баща, когото никога дори ни бе виждала. Винаги беше смятала, че няма по-лошо нещо от това да не си виждал родителите си, но след думите на Кристофър можеше да си представи колко по-лошо би било, ако живееше с баща си и той не я обичаше. Сърцето я заболя при мисълта, че Кристофър може би е живял с такъв баща. Тя протегна ръка и го докосна по буйните кестеняви къдрици. Кристофър погледна въпросително.
— Ще останеш ли за вечеря? — попита тя. — Сигурно си много гладен, а и аз бих искала да ми разкажеш за днешната битка. Почти нищо не зная за нея.
Кристофър й се усмихна и сърцето на Ариел подскочи.
— Нищо не бих желал по-силно.
Изведнъж Ариел почувства, че са отделени от света, че не съществува нищо, освен тях. Той бе толкова близо, че дъхът му галеше бузите й. Тя виждаше тънките бразди умора, които покриваха лицето му, и един дълъг белег, който пресичаше ъгъла на веждата дотам, откъдето започваше косата му. Без да мисли, тя протегна ръка, за да изглади белезите и умората. Неговите пръсти срещнаха нейните. Той ги придърпа към устните си и без да сваля поглед от нея, целуна краищата им един след друг.
Суетейки се около тоалетката, Чедила тайно наблюдаваше двамата млади любовници в огледалото и се усмихваше. Те бяха любовници, поне в сърцата си, което беше от значение. Още няколко дни, още няколко откраднати часове в усамотение и сърцето на Ариел щеше да й подскаже това, което разумът й не желаеше да разбере. Този млад английски херцог бе колкото красив, толкова и умен, отбеляза Чедила с растящо уважение. Нямаше по-сигурен начин за убеждение, освен обсада на сърцето чрез търпение и постоянство, и този мъж с очи с цвета на небето на Аллах знаеше добре това. Но за любов си имаше време и, естествено, да се прави това в нейно присъствие не бе особено подходящо. Тя свърши с подреждането и изпусна роговата четка за коса на Ариел с трясък върху мраморния под.
Ариел се сепна и дръпна ръката си от Кристофър. След това взе една възглавница и я нагласи под главата на детето, стана и започна припряно да шета наоколо, като се стараеше Кристофър да не забележи, че бузите й горяха и едва си поемаше дъх. Как бе позволила да се случи това пред Чедила! И това не бе само целуване на ръката й. Това бе много, много повече. Той я прелъстяваше, а тя му разрешаваше. Слава Богу, че Чедила бе в стаята. Ариел почувства тръпки да побиват гърба й при мисълта какво би могло да се случи, ако бяха сами. Тя отчаяно се нуждаеше от разстояние между себе си и Кристофър. Как би могла да мисли в негово присъствие! Той можеше да я накара да забрави всичко, което бе от значение за нея. Трябваше да запази разума си ясен. Чувствата й към Кристофър, независимо какви бяха те, не трябваше да пречат на целта й. Тя принадлежеше на тази земя и на тези хора. Това бе най-важното.
Кристофър се изправи, протягайки изтръпналите си крака.
— И така, какво има за вечеря? — Ариел се изправи от тоалетката, която пренареждаше. Устата й се отвори, когато го погледна. — Да не би да забрави?
Тя прехапа устни разтревожено. Беше забравила. Повече от всичко друго тя изпитваше нужда да е далеч от него. Но нямаше какво да се прави, вече го бе поканила и не можеше да си вземе думите назад. Трябваше само да го държи на разстояние. Така щеше да се чувства добре.
— Чедила, лорд Стонтън ще вечеря с мен. Погрижи се да сервират достатъчно храна за двамата.
— По-добре за трима — каза Кристофър, протягайки най-напред единия, после другия крак. — Не съм обядвал и от дългото яздене и битката съм страшно огладнял.
— Да взема ли детето? — попита Чедила.
Ариел погледна към детето, което беше заспало там, където бяха играли. Гледката развълнува сърцето й. Тя никога не бе се грижила за дете и времето, прекарано с малкото момченце й доставяше огромно удоволствие.
— Да — каза тя, усмихвайки се несъзнателно. — Сами сигурно ще спи дълбоко до утре сутринта. Но ме повикай, ако се събуди.
— Разбира се — съгласи се Чедила и отнесе детето от стаята.
— Сами. Кога започна да го наричаш така? — Приближавайки се зад нея, той отмахна един кичур коса от врата й и устните му погалиха кожата й.
Ариел подскочи, но остана на мястото си въпреки бясното биене на сърцето й, което я предупреждаваше, че целувките му ще я накарат да загуби самообладание.
— Мисля, че трябва да го наричам някак.
— Един ден ще си имаме наши деца — надявам се, много! — пошепна той в ухото й.
Ариел се изчерви и замачка с ръце края на туниката си, като гледаше в пода. Те бяха сами и той с едно докосване можеше да я развълнува. Всеки поглед на тези очи я пронизваше до дълбините на душата й. Защо не можеше да запази нито за секунда самообладание от мига, в който го бе видяла за първи път? Трябваше някак да прекрати връзката помежду им. Трябваше да го накара да се откаже от идеята да бъдат някога заедно. Те никога, никога нямаше да бъдат заедно. Нейният свят бе тук, а неговият беше в Англия, и между тях лежеше бездна, която тя никога нямаше да прескочи.
— Аз не мога да се оженя за теб, Кристофър.
— Защо не? — попита той, обсипвайки раменете й с нежни целувки.
Тя въздъхна. Обръщайки се в прегръдката му, тя изпъна рамене.
— Аз принадлежа на Мароко. Колко пъти трябва да ти го казвам?
— Докато не кажеш нещо друго.
Ариел погледна встрани.
— Никога няма да кажа нещо друго.
— Защо? Кой държи сърцето ти в окови тук?
— Никой — каза твърдо тя.
Лицето му бе съвсем близо до нейното и тя виждаше как очите му я наблюдават изпитателно, но избягваше погледа му, защото се страхуваше, че ще загуби контрол и ще се съгласи на всичко, което той пожелаеше. Объркана и разстроена, тя се отдръпна.
— Няма друг мъж, Кристофър. Става дума за мен. И за моето желание да остана тук. Защо непрекъснато ме питаш дали има друг мъж?
— Защото не мога да повярвам, че би пожертвала всичко, дори живота си, заради едно място.
— Заради моя дом — подчерта тя.
Ариел прекоси стаята и излезе на балкона, който гледаше към градината. Кристофър я последва. Опитваше се да я разбере. Ариел знаеше това и искаше той да я разбере. Защото не можеше повече да отрича, че не й е безразличен. Дори сега кожата й потръпваше от допира на ръката му. Бе красив и внимателен и тя чувстваше неща, които никога не бе сънувала. Но Магреб, земята на запад, бе нейната страна и тя никога нямаше да я напусне. Щеше да й остане вярна.
— Баща ми замина, преди да се родя — прошепна тя, гледайки през градината над стените. — Майка ми умря, когато бях на осем години. Никой от роднините ми не ме потърси. Мисля, че са чули слуха, че съм дете на Мохамед. Чедила, Зиад, Мохамед са единствените ми близки. Те са семейството ми и аз няма да ги напусна.
— Ариел, сега не е същото.
— Откъде знаеш? — каза тя горчиво. — Не искам да бъда това, което бе баща ми, няма да бъда и като семейството му и да си обърна гръб. Зная какво означава да си верен, да си при близките си, когато те се нуждаят от теб!
— Ти си като пъстърва, която плува срещу течението. Не виждаш ли? Има разлика между това да изоставиш семейството си и това да го напуснеш, защото си пораснала. Ако баща ти и семейството му са виновни за първото, аз много съжалявам. Но ти не можеш винаги да си дете, Ариел.
— Аз не съм дете.
Кристофър изсумтя.
— Понякога си мисля, че си по-неспособна да се справиш със света, отколкото това малко пустинно дребосъче, което доведе със себе си. Той поне е с отворени очи. Ти обаче се въртиш в кръг, сляпа като просяк, в желанието си да намериш пейзаж, който да е по вкуса ти. Но това няма да продължи дълго, Ариел — предупреди я той. — Един ден ще трябва да видиш истинския свят, в който живееш, надявам се, за
