която бе прекарала живота си. Осъзна, че когато Кристофър замине, той ще отнесе със себе си всичко това и ще й липсва ужасно.
— Тъй, кога ще се срещнете отново?
— Довечера — отвърна Ариел.
Беше й ясно за кого става дума. Тя се беше уморила да отрича.
— Ще ме заведе до Казбах, за да видя Язид и Сюлейман — продължи тя.
— Тези пък за какво са ти?
Ариел се засмя.
— За теб мъжете имат само едно предназначение в живота. Но има и други причини да се видиш с един мъж, освен „страстта“.
— Хм… — измърмори Кармела, стана и изтръска тревата от шалварите си. — Но Мохамед Ел Язид е син на Дайва. Ако бях на твое място, щях да стоя настрана.
— Искам само да се уверя, че той и Сюлейман са добре. Освен това той винаги е бил любезен с мен.
Кармела я изгледа строго.
— Кога изобщо Мохамед Ел Язид е бил любезен с теб?
Ариел замълча. В момента не можеше да измисли нещо, с което да избегне да й дава обяснение каква точно е връзката й с него.
— Той проявява разбиране към желанието ми да остана тук.
— Значи ти още не искаш да се омъжиш за англичанина.
Ариел се поколеба.
— Кристофър ми харесва. Той е добър и красив, и аз съм сигурна, че… ще бъде прекрасен съпруг, Кармела. Но пътищата ни в живота се разминават. Аз не мога да напусна Ел Беди. Чувствата ми към Кристофър не могат да променят това.
Държанката циганка сви пълните си устни в многозначителна усмивка.
— Сега разбирам всичко — каза тя, като тръгна назад по пътя, по който бяха дошли. — Ти се влюбваш в Кристофър.
— Не се влюбвам — настойчиво каза Ариел и дотича до нея. — И ти, с твоята сантименталност!
Кармела не й обърна внимание и продължи да върви по затревената пътека.
— Той е силен и красив. Всяка жена, която го види, припада по него. Естествено е и ти да полудееш.
— Познавам го по-добре от другите жени. Той е подстрекател и лъжец.
Тя сви рамене.
— Такива са всички мъже,
— Той иска само своето споразумение. Не мен.
Кармела спря и я погледна с вдигнати вежди.
— О, иска те! Няма смисъл да се тревожиш за това.
— За какво говориш? — попита Ариел.
— Помниш ли Фантазията. Той смело дойде до шатрата и погледна право вътре. Помниш ли?
— Разбира се — каза Ариел, като се питаше дали някога ще дойде време, когато да не си спомня тази ужасна нощ.
— Мислех, че гледа мен. Но в мига, в който очите ни се срещнаха, разбрах, че греша. Търсеше някого, но това не бях аз. Познавам този поглед. Един мъж не гледа така, когато търси вещ или приятел. Той търсеше своята amor. Любовницата си.
Ариел спря рязко зад Кармела и се втренчи в гърба на приятелката си. Кармела подаде кошницата си на една одалиска и изчезна в двореца. Тя можеше да заговори за нещо очевидно и така да извърти нещата, че да го превърне в страст. Ариел обаче виждаше нещата такива, каквито бяха. Кристофър се беше съгласил да се ожени за нея, защото мислеше, че е в опасност. И макар да отричаше, че голяма роля в приемането на това решение беше изиграл евентуалният успех на договора, Ариел не отричаше, че Кристофър намираше компанията й за приятна. През по-голямата част от времето, поправи се тя, след като си спомни как погледът му минава през нея, когато е сърдит. Но той определено не беше влюбен в нея. Между тях съществуваше едно добро приятелство. Това бе всичко. Освен това той я мамеше, докато тя му се доверяваше. Не, той не беше влюбен в нея, както и тя в него.
Ариел поклати многозначително глава и влезе в двореца. Но я обзе меланхолия и тя не можа да я прогони до края на деня.
Язид препускаше по голата степ само с един придружител. Чен бе единственият човек, на когото Язид вярваше, че ще мълчи за срещата. Монголецът непрекъснато доказваше, че не се интересува от това, което върши в Мароко. Той бе най-жестокият и най-хладнокръвен мъж, когото Язид познаваше, а на него му трябваше точно такъв. Изпълняваше заповедите точно, без да мисли. Единственият път, когато разочарова Язид, беше с неверника.
Този кретен, евнухът на Ариел, беше паднал от небето, за да го пази в гръб. Още преди години трябваше да убие Зиад Бен Бахкар. Но идеята на Райзули тогава му се стори по-добра. Кой би предположил, че огромният берберин, когото бяха хванали да шпионира, ще продължи да живее, след като му отнемат мъжествеността. Язид беше сигурен, че това ще бъде по-ужасна смърт, отколкото направо да го убият. Но той бе продължил да живее и проклетата дъщеря на любовницата на баща му го беше взела при себе си. Трябваше да изтръгнат и мозъка на този скопец. Той още си мислеше, че е истински мъж, и заради него монголецът не можа да забие нож в гърба на неверника.
Чен едва оцелял, като го нападнал отстрани, или поне така разправяше. Язид не остана да види всичко с очите си. Не би посмял да се показва заедно с монголеца. Когато дойде на мястото на срещата, Чен му каза, че ятаганът на неверника се извивал като светкавица и нанасял удари на всички страни. Наложило се да пожертва коня си. Скочил в последната минута от другата му страна, така че острието на неверника се забило в корема на коня му, вместо в неговия. После изчезнал между конете и сражаващите се воини.
Монголецът не изпитваше уважение към животното на Аллах. Той бе гяур, безбожник. Понякога Язид се тревожеше, че е близък с един неверник, но после спираше да мисли за това. Големият му план се отнасяше до земята на Аллах. Той щеше да унищожи промъкващото се влияние на неверниците, които бяха най- приятелски посрещани на тяхната земя от собствения му баща. Сега той щеше да отърве Магреб от християнското зловоние веднъж завинаги.
В горичката от кипариси, която приличаше на оазис в равнината, бе разпъната шатра. Когато се приближиха, чергилото на входа се повдигна. Отвътре се показа майка му. Дори отдалеч видът й бе корав. С всеки изминал ден тя ставаше все по-тиранична. Беше се надула от сигурност в успеха му и изпълнила със страстно очакване на властта, която щеше да притежава, когато той станеше велик султан. Или поне така си мислеше. Но Язид беше търпелив човек. Бе търпял дълго и сега щеше да получи властта. Майка му си мислеше, че ще разполага с всичко, което той толкова дълго бе чакал. Тя мислеше, че това е нейна победа, че той ще стане марионетка в ръцете й като везирите, които тя държеше покорни с опиум и с широки бедра. „Е — каза си той, — нека мисли така.“ Скоро щеше да разбере, че е сгрешила. До няколко дни щеше да победи. Той предвкусваше победата. Щеше да разиграе играта на шарада още веднъж. Тогава за последен път щеше да е послушен син на майка си и на Мохамед Бен Абдулах.
Язид препусна право към шатрата. Закова коня на място, като дръпна юздата на Сироко толкова рязко, че майка му се покри в облак прах. Черните евнуси бързо развяха ветрила, за да разсеят праха, но майка му не трепна.
— Защо се забави? Аз, твоята майка, се мъча в жегата на пладнето и те чакам повече от час!
— Прощавай, майко моя — каза Язид с твърд глас и почтително й се поклони.
Дайва го изгледа свирепо, но постепенно успя да успокои нараненото си достойнство.
— Влизай вътре. Нямаме много време. Трябва да се връщам.
Язид я последва в шатрата. Въпреки че бе само временен подслон, тя с нищо не отстъпваше по пищност на стаите в двореца. Един върху друг бяха застлани дебели персийски килими, а други висяха по стените. Навсякъде се търкаляха възглавници. Вече беше сложен сребърен чайник с ментов чай. Майка му кимна и един евнух поднесе чая. Други четирима им вееха с ветрила. Всички бяха неми. Езиците им бяха изтръгнати
