в най-ранна възраст за целта, за която служеха. Не е възможно да се водят поверителни разговори в присъствието на езици, които ще ги разпространят.
— Какви новини носиш? — попита Дайва.
Тя не си губеше времето с любезности да го разпитва как се чувства. Язид кимна цинично.
— Всичко върви по плана.
— Тогава тази нощ ще превземете Казбах.
— Не. — Язид шумно отпи голяма глътка чай и си взе един сладкиш. — Преди да превземем крепостта, реших да отида за няколко дни при бухарците.
— Това не влизаше в плана ни.
Дайва започна да удря с юмрук по дланта на другата си ръка и огромните й пръстени, поставени на всеки пръст, зазвънтяха, удряйки се при всяко движение един в друг.
— Трябва да победиш час по-скоро. Везирите и другите ни съюзници започват да стават нетърпеливи. Те не виждат нито бухарците, нито пък теб, техния предводител. В двореца говорят само за победите на Абдулах и Сюлейман, който превзел Казбах и щял да унищожи бухарците. Те имат нужда от тази победа!
Язид замръзна и студено загледа майка си над ръба на чашата. Той повтори решението си, като наблегна на всяка дума с леден глас.
— Реших да се присъединя към силите си в пустинята.
— Защо?
— Няма нужда да ти обяснявам. Цял живот са ме обучавали да се бия. Ти самата се погрижи за това, майко моя. Ако везирите са загубили ума си от страх и искат да подвият опашки и да избягат, остави ги. Когато стана султан, ще се разправя с тях, както и с всички предатели. Ще платят скъпо за страха си. Кажи им това, щом с такова нетърпение очакват новини.
Дайва го изгледа ядно с леден поглед, но не му възрази. Това му достави голямо удоволствие и го изпълни с великодушие. Затова Язид каза някои неща, които тя очакваше да чуе.
— Не съм виждал бухарците от началото на въстанието. Действах само въз основа на предварително подготвен план преди Фантазията. Ако е речено, че ще успеем, те трябва да ме видят с очите си, да ме чуят с ушите си. Да разберат, че съм с тях, че аз съм техният предводител. Това е много по-важно, отколкото да държа в ръцете си везирите ти.
Майка му се усмихна и кимна.
— Отлично, сине мой. Ще съобщя думите ти на везирите. Сега ми кажи след колко дни ще атакуваш Казбах и ще убиеш досадния отрок на наложницата.
— Най-късно след пет дни. Дотогава Сюлейман ще се успокои, няма да подозира нищо. Дори няма да знае какво да прави, като нападнем. Той най-малко ме тревожи.
— После?
— После ще вляза в Ел Беди.
— Ти ли ще дадеш първи сигнала?
Язид едва забележимо кимна.
— Както е по плана.
— Добре. Много съм доволна, сине мой. Чакам деня, в който ще станеш султан.
Мускулите на врата на Язид се опънаха. Тя го пренебрегваше. Майка му бе толкова глупава, колкото и останалите. Сега неговата звезда изгряваше на хоризонта. Той се надигна намръщен и излезе от шатрата, без дори да се поклони.
Когато тропотът от копитата на коня му потъна в неподвижния въздух, Дайва се отпусна на възглавниците и си взе парче сладкиш.
— Да дам ли заповед да се подготвим за връщане в двореца, велика султанке?
— Не, Райзули — каза тя, усмихвайки се на себе си. — Не бързаме.
Глава 18
Ариел тихо си тананикаше, докато малката кобилка подскачаше под нея в очакване на някакво голямо приключение. Казбата вече беше съвсем наблизо. Това беше хубаво, мислеше си Ариел, защото слънцето вече беше съвсем ниско на безоблачното небе. Те бяха тръгнали много рано, но Кристофър я изненада приятно, спирайки на соука, като излязоха от Ел Беди. Дори и сега споменът за това я накара да се усмихне. Облечена в бяла джелаба, с тюрбан на главата, тя можеше свободно да се разхожда между сергиите. Никой не я погледна, нито пък се възмути, че лицето й е открито. От време на време възклицанията й, придружени от забележките на Кристофър, предизвикваха по някой бързо хвърлен поглед. Но широките й дрехи напълно прикриваха заоблените й форми и тя толкова се наслаждаваше на новия си вид, че дори не им обръщаше внимание.
Както винаги, мислеше си Ариел, Кристофър се бе погрижил всичко да мине добре.
Когато тя посети толкова много търговци, че се обърка кои сергии е разгледала и кои още не, натовариха покупките й на една камила и ги изпратиха обратно в двореца. Тя и Кристофър продължиха да яздят към околностите на Мекнес. Там към тях се присъедини Зиад с отряд от петима стражници.
Ариел отбеляза с кръстче нещата, които трябваше да оставят до леглото й. Бе избрала за Чедила две красиво оплетени кошници и колие от зелен брокат, обковано със сребро. За Зиад бе поръчала чифт ботуши, направени от най-хубавата мароканска кожа. Щяха да бъдат готови след три дни и тя мислеше да му ги поднесе в знак на благодарност, че по време на бунта се е погрижил за Кристофър. Един търговец й бе показал изящен пищов със седефи, инкрустирани по дръжката му. Тя си помисли, че Язид би се възхитил на такова оръжие, но като си спомни последната им среща, не го купи. Вместо това намери подаръци за Рима и Кармела. Дълбоко в джоба на джелабата й бе скътан подаръкът за Кристофър. Беше трудно да го купи тайно, но докато Кристофър разглеждаше едно много фино изработено седло, тя бързо прошепна поръчката си на търговеца и на тръгване нагласи нещата така, че да минат покрай него, за да вземе покупката си. Тя се усмихна, усещайки тежестта на амулетите върху бедрото си. Те щяха да бъдат чудесен прощален подарък. Въпреки че бе решила да остане тук, искаше той да си спомня за нея, като се върне в Англия. И амулетите щяха да го пазят. Щеше да се чувства по-добре, като се разделят, знаейки, че Аллах бди над него.
— За нещо лошо ли си мислиш?
Кристофър вече яздеше до нея, след като бе свършил разговора си със Зиад.
— Не, изобщо не мисля — усмихна му се тя уверено, като се питаше как винаги толкова лесно отгатваше мислите й. Тази нощ тя щеше да види Язид за първи път след Фантазията. Стотици пъти си беше казвала, че това, което се случи между тях тогава, не означаваше нищо. Все пак не можеше да се отърве от едно лошо предчувствие. По гърба й преминаха тръпки. И кобилката й потрепери, усетила напрежението у Ариел.
— Още можем да се върнем — каза Кристофър, като прецени, че е достатъчно светло. — Ще се приберем в Ел Беди с падането на нощта.
Ариел поклати глава, отхвърляйки лошите си мисли.
— Във всички случаи искам да отида там. Яздихме толкова дълго и бавно нагоре по планината.
— Така ли? Тогава ще препускаш с мен до вратите на крепостта. Мислиш ли, че ездаческите ти умения ще ти стигнат?
— Разбира се — отвърна Ариел, като се зарадва, че нещо може да разсее мислите й за Язид.
— Нещо повече — каза тя и по устните й заигра усмивка. — С тази млада кобилка ще накараме твоя тромав кон да гълта прахоляка зад нас.
— Искаш ли да се обзаложим?
Ариел го изгледа строго.
— Аллах не харесва облозите, лорд Стонтън.
— Да го наречем състезание тогава. Аллах не би възразил срещу такова невинно нещо. — Ариел помисли за секунда, после се усмихна и кимна. — Вечеря?
Тя го погледна с вдигнати вежди.
— Ако спечелиш, ще вечеряш с принцовете, както, сигурен съм, би желала. Но ако спечеля аз, ще
