ясно, че те неколкократно са подценявали броя на въстаниците.
— Те като че ли винаги знаят къде да ударят — отбеляза тя.
Сюлейман я погледна от килима. В очите му проблесна уважение.
Кристофър продължаваше да гледа картата. Погледът му се местеше от мястото, където бе отбелязан Казбах, до мястото, където бе разположен лагерът на бухарците, които Язид бе тръгнал да разгроми.
— Биха ли нападнали Фез? — попита той, като не отместваше поглед от картата.
— Възможно е, но не вярвам. Пашата на Фез е слаб човек. Ще бъде лесно да го прогонят, след като падне Ел Беди. Той ще избяга, без да се сражава.
— Той би ли се присъединил към тях?
Сюлейман рязко вдигна глава и срещна погледа на Кристофър. Той кимна бавно.
— Единствената причина, според мен, да стануват между двата града, е възможността да получават продоволствия и муниции.
— Аз лично ще пронижа безличната пиявица — закле се Сюлейман. — Той е чичо на баща ми, но по- голямо нищожество не съм срещал.
— Позволи ми да взема стражите, които дойдоха с нас, и още десетина от твоите хора. Ще мина в гръб на бухарците. Тогава ще бъдем сигурни.
Ариел и Сюлейман го изгледаха изненадано, но той не им даде обяснение.
— Защо не изпратиш вестоносец при Язид, Сюлейман — попита Ариел. — Той може по-лесно да изпрати хора, а и трябва да го предупредиш. Ако бухарците имат муниции и повече хора в редовете си, Язид може да бъде победен.
Кристофър я наблюдаваше напрегнато. Ариел се сви и отмести поглед, очаквайки отговора на Сюлейман.
Принцът сви устни.
— Язид трябва да бъде предупреден, но докато със сигурност разберем дали чичо ни е предател, Язид ще пропусне възможността да ги изненада.
— Може да попадне в клопка — каза тя развълнувано. Как би могъл Сюлейман, който винаги поставяше другите пред себе си, да не предупреди първородния син на султана.
— Нека да отида утре, Сюлейман.
Принцът потърка с ръка челото си.
— Трябва да помисля за това. Ще го обсъдим по-късно.
Ариел поиска да възрази, но замълча, когато Кристофър я стрелна с поглед, пълен с предупреждение. В такъв случай тя щеше да поговори със Сюлейман, когато Кристофър го няма. Тогава щеше да изложи доводите си за безопасността на Язид, без Кристофър да я обстрелва с погледите си.
Сюлейман плесна два пъти с ръце и стражите влязоха в стаята.
— Пригответе две стаи за лорд Стонтън и момчето му — нареди той.
След като стражите излязоха, той се загледа отново в картата. Очите му издаваха колебанието му.
— Понякога е толкова трудно да взема решение. И този път трябва да потърся помощта на Аллах.
Ариел и Кристофър се сбогуваха и тръгнаха по криволичещия коридор на крепостта. Тя бе започнала да се тревожи какви приготовления за нощуване бяха сметнали за необходимо да направят войниците за един воин и слабоватото му момче. Тревогите й се оказаха напразни. След няколко завоя те бяха въведени в един просторен апартамент от няколко стаи, приготвен специално за тях. Бяха запалили огън да прогонят вечерния хлад от каменните стени. Ариел понечи да влезе в стаята, когато една ръка й препречи пътя.
— Твоята стая е тук — каза й стражникът, като й посочи една доста тясна врата вдясно.
Тя отвори вратата и влезе в една малка стая без прозорци за проветрение и без огнище.
— Подходяща килия за една изгнаница — каза зад гърба й Кристофър.
— В никакъв случай не мога да остана тук — каза тя, опитвайки се да скрие тревогата си. — Стаите ни са съединени. Сюлейман не би позволил това.
Кристофър повика един роб и след минута той вече беше хукнал да намери друга стая.
— Докато чакаш, с радост бих те поканил до моя огън.
Ариел влезе в стаята му, в която имаше не само огнище, но и два прозореца и красиви килими, които покриваха стените. Ариел дори не погледна огъня, а веднага отиде до стената и прокара пръсти по единия килим.
— Разбираш ли от килими? — попита Кристофър.
— Никога не съм виждала такъв. Той има по-друго предназначение.
Тя проследи сложно преплитащите се нишки, които рисуваха безброй жълти и оранжеви цветя, открояващи се на черния фон.
— Това вероятно е гербът на някоя стара династия. Колко странно, че още виси тук. Трябва да са забравили да го откачат, когато тя е паднала.
— Красив е. Излъчва могъщество и благост. — Тя проследи с ръка извивката на черния контур и изведнъж замръзна. Приближи се до края на килима и го дръпна. Стаята се изпълни с прахоляк. Кристофър се приближи до нея кашляйки.
— Какво правиш?
— Напипах нещо в стената.
Кристофър се засмя и свали напълно килима.
— Не мисля, че си направила кой знае какво откритие. Сигурно е изход, който води към крепостната стена. Това е стая в бойница, предназначена вероятно за султанското семейство. Сигурен съм, че всички такива стаи имат изходи, които извеждат до стените. Това е основен принцип при строежа на крепости.
Разочарованието на Ариел трая само миг.
— Хайде да проверим!
Кристофър с готовност натисна с рамо вратата.
— Отдръпни се — каза той, когато вратата се отвори след няколко напъна. Той я удари силно с крак и тя зейна широко. Ариел изтича да погледне.
Точно както бе казал, те излязоха на западната стена на крепостта. Стената бе дебела, а коридорът, който водеше дотам, широк. Навън бе вечер. Слънцето бе залязло и звездите светеха в небето.
— Има нещо особено в тези стари строежи. И Блантайър е такъв.
— Блантайър?
— Това е моят дом. Не е замък, а огромна къща в едно имение. Човек изпитва особено чувство, когато знае, че тук преди него са живели много други хора. Всичко се е огладило като камъните, от които е построено. Не можем да открием груби ръбове или остри ъгли. Вятърът ги е загладил и те прилягат съвсем точно един към друг.
Ариел се приближи до стената и докосна червения марокански камък. Тя си представи как робите, потящи се под същото слънце в един далечен век, полагат новите каменни блокове. Прав беше. Времето ги беше огладило. Пролуките между блоковете бяха едва забележими. Тя леко се наклони над каменната стена и се взря в мрака.
— Небето в Англия е същото. И там греят същите звезди. Има повече облаци, а понякога е влажно и студено, но също има балове, приеми и вечери, на които жените са желани и уважавани. Водят се разговори за политика, за театър, има езда в парка. Това е друг свят, но той има всички неща, за които жадуваш, Ариел. Дай си възможност да ги получиш. Аз мога да ти ги дам. И още много други неща. Само трябва да спреш да се бориш срещу мен, трябва да ми се довериш.
Ръцете му обгърнаха раменете й и погалиха врата й. Ариел затвори очи. Прогони мрака и извика в съзнанието си образите, които той бе събудил. Би било чудесно да обсъжда важни теми, както днес бе направила с Кристофър и Сюлейман, да слуша виртуозно изпълнени музикални произведения, да язди всеки ден, да посещава града, когато пожелае, без да е необходимо да се прикрива. Днес тя бе вкусила от живота извън стените на Ел Беди, бе отпила жадно като човек, който досега е пил само застоялата вода на кладенец, а сега отпиваше от бързия планински извор. Всичко, което той желаеше в замяна, бе да се довери на неговия разум. Той искаше тя да му вярва, когато й казваше, че там ще бъде по-щастлива, отколкото е тук. Кристофър познаваше и двата свята. А тя само този. Можеше ли да му вярва.
Ръцете му се плъзнаха към кръста й. Той се наведе, за да докосне с устни възглавничката на ухото й. Целувките му я накараха да потръпне от удоволствие, но сега Ариел трябваше да мисли. Намираше се много
