Тя пак го молеше заради Язид. Язид беше единствената причина да се смири. Това дълбоко жегна Кристофър.
— Цял ден стоях в стаята си, както ме помоли. Не зная нищо за положението, освен това, което току-що ти ми каза. Заведи ме да ги видя. Ако си с мен, няма да ми се случило нищо лошо. Няма да се отделям от теб през цялото време. Обещавам ти! На сутринта ще се върнем. Искам само да ги видя. Моля те!
Той знаеше, че тя е способна да отиде и сама, ако й откаже, и че той не би могъл да й се противопостави. Облегна се на стола. Пред него изстиваше димяща купа с кускус.
— Добре — каза той. — Ако утре не е опасно, ще отидем.
— Благодаря ти! О, благодаря ти! — извика тя, подскачайки на стола си.
— Не съм свършил — продължи той. — От мига, в който напуснем стените на Ел Беди, до мига, в който се върнем, ти няма да се отделяш от мен. Ще яздиш с мен, ще се храниш с мен и ще правиш всичко, каквото ти кажа, без никакви въпроси. С изключение на времето за спане, ти ще си с мен изцяло. Ясно ли е, Ариел?
Очите на Ариел пламнаха от непокорство, но тя твърдо кимна.
— Да, разбирам.
— И си съгласна?
Тя повдигна раздразнено очи.
— Съгласна съм. Сега, моля те, нека да вечеряме. Мислех, че си гладен, Кристофър.
Той се наведе над чинията с храната, без да я докосне.
— Не ме разбирай погрешно, Ариел, Животът и на двама ни зависи от това.
— Понякога говориш много патетично.
— Понякога си голяма наивница.
— Ще бъдем заедно с Язид и Сюлейман. Не мога да си представя по-сигурно място — каза Ариел.
— Не приемай нищо за абсолютно сигурно. Дори и когато се отнася до членове на „семейството“ ти.
— Ти на никого не се доверяваш, Кристофър. Сигурно е трудно да живееш така — винаги да се оглеждаш, винаги да си сам.
Той се втренчи в нея. Очевидно тя не можеше да знае за какво говори. Но той почувства, че е отворила старите му рани, които отдавна бе забравил.
— Доверчивостта не е типична мъжка черта — процеди той през зъби.
— Нито пък е нещо безпричинно — добави тя иронично, докато се хранеше. — Ще те следвам навсякъде. Няма нужда да изтръгваш обещания.
Кристофър се нахвърли върху яденето си. Разкъса в ледено мълчание едно пържено бутче от гълъб. „Да върви по дяволите!“ — помисли си той, като хвърли остатъка в чинията. Апетитът му беше изчезнал. Всичките усилия на Чедила мушката, цветята, свещите, бяха отишли напразно. Миналото бе нахлуло в стаята. Той не можеше да мисли повече за това да я ухажва. Нямаше да бъде по-невъзможно, отколкото ако баща му наистина стоеше зад гърба му.
Той се облегна на стола и отпи голяма глътка вино. Защо все надничаше в душата му, откриваше мисли, които той искаше да забрави, молеше го да преразгледа решения, които отдавна бе взел. Заслужаваше ли тя неговото доверие само защото не бе направила нищо, което да предизвика недоверието му. Всички инстинкти на Кристофър бяха дълбоко вкоренени в убеждението, че не можеш да се довериш на никого от пръв поглед. Но с Ариел не бяха заедно за първи път. Тя бе сдържала обещанията си: беше дошла в конюшнята, беше на вечерята и ако бе тръгнала с Язид онази вечер, това все пак не означаваше, че го отбягва. Онзи ден, по време на разходката до соука, тя не бе пожелала компанията му, но поне открито му го бе показала.
Наблюдаваше Ариел през масата, а преди това тя тайно не сваляше поглед от него, докато се хранеше. Може би Робърт беше прав. Тя щеше да стане негова жена. Може би сега бе моментът да забрави миналото и да започне да й се доверява. Без това бракът им нямаше да бъде истински. Той искаше тя да има живота, за който мечтаеше, който никога не би имала тук. Но той не би могъл да й го даде без доверие. Може би това бе шанс да забрави жестокостта на баща си и глупостта на Стефан. Може би Ариел бе ключът, който би могъл да го освободи от тях.
Глава 17
Ариел откъсна още една белоснежна калия и я сложи в сламената кошница, която висеше на ръката й. Тя повдигна ръка над очите си и припряно погледна към слънцето.
— Среща ли мислиш да си определяш следобед?
Ариел погледна Кармела с раздразнение.
— Просто се чудех колко е часът — каза тя, като избегна да потвърди или отрече забележката на Кармела.
— Откакто сме тук, ти се чудиш вече за десети път. Само веднъж съм се питала толкова много колко е часът — когато се срещахме с Паоло зад циганския катун.
— Кармела, аз не си определям тайни срещи с никого.
— Дори и с Черния воин от Фантазията? Всички разбраха, че това е твоят маскиран херцог.
Ариел сви устни. Вярно беше, но тя не можеше да направи нищо, освен да не се изпречва на пътя й.
Двете жени тръгнаха надолу по цветната алея в оградената със зидове градина. Докато късаха най- свежите цветя за букетите си, бяха потънали в мисли. Всяка в своите.
— Ах, помириши това! — възкликна Кармела и й поднесе една кървавочервена роза. — Върху тази роза можеш да паднеш в несвяст, да танцуваш с нея, да я хвърлиш на любимия си като таен знак за среща, когато лагерните огньове утихнат и старите жени заспят.
Кармела хвърли кошницата си на земята, стисна розата със зъби и започна грациозно да танцува, като извиваше тялото си около Ариел. Тя пляскаше с ръце над главата си и мяташе черната си коса в ритъма на танца. Както се въртеше около Ариел, тя дръпна розата от зъбите си, хвърли я в краката й и изтича зад един бадем.
Ариел се засмя.
— Идвам, любов моя — извика тя, вдигна цветето и се присъедини към играта.
Кармела се скри в ниските храсти, после приведена изтича до друго скривалище зад чешмата. Ариел я гонеше. След няколко крачки тя се отказа, хвърли розата на Кармела и се отпусна на тревата.
— Много бързо бягаш! Никой мъж няма да има сили да те хване.
Кармела коленичи до нея, легна по гръб и се загледа в утринното слънце.
— Не знаеш какво е желание. Паоло не би се отказал никога. Щеше да ме хване още до бадема.
— Няма смисъл да вехнеш по него, Кармела. Него го няма, а ти си тук. Сега живееш в друг свят. Трябва да го забравиш.
Кармела се повдигна на лакът. Поклати глава.
— Грешиш, приятелко. Но нямаш вина. Не познаваш страстта. Като я вкусиш с мъжа, който е отреден за теб, ще разбереш. Без нея животът е много сив.
Ариел започна да мачка стръкче трева с пръстите си. Думите на Кармела я смутиха. Страстта, която изпитваше към Кристофър, бе точно такава. Когато бяха заедно, светът ставаше по-ярък, цветовете му — по-блестящи. Не само когато я целуваше. Изпитваше същото и когато разговаряха. Дори близостта му я караше да гледа на света с други очи. Надяваше се, че животът ще продължи както преди, когато Кристофър се върне в Англия. Но като слушаше Кармела, й стана ясно, че се заблуждава. Щяха да й липсват нещата, които той й бе показал — разбиранията му, уважението му към нея, естествената дружба между тях, — неща, които у другите мъже липсваха. И целувките му, и топлите вълни от страст, които я заливаха, когато беше в прегръдките му, също щяха да й липсват. Странно бе, че вече не се страхуваше от ласките му. Приемаше ги като уютни и удобни. Чувствата й към него бяха много по-естествени, отколкото самотата, в
