твое добро, това да стане по-скоро — той сърдито прекоси балкона, облегна се с едното рамо на стената и се загледа в зеленината.
Пред тях слънцето залязваше и менеше цвета си от яркооранжево и червено до тъмновиолетово. Въздухът ухаеше на нощния жасмин, сладко пееше славей. В очите на Ариел пареха сълзи, които тя не искаше да пролива. Сърцето я заболя, когато видя да се появяват първите звезди. Жадуваше Кристофър да я прегърне, за да прогони с целувки съмненията й, които ставаха все повече с всеки изминал ден, но знаеше, че той няма да го направи. Не и след това, което се бе случило между тях.
Тя се обърна, за да влезе обратно в стаята, спирайки за миг да види дали той я наблюдава. Но той я остави да мине, с поглед, втренчен в мрака. Сърцето й се сви още повече. На вратата тихо се почука и Чедила влезе, последвана от шестима слуги със сребърни подноси, върху които бе наредена вечерята. Докато сервираха, Ариел наблюдаваше Кристофър, който напрегнато се бе облегнал на перилата на балкона. Тя се опита да запомни точно как изглежда той в този момент. Силата, очертанията на мощния му гръб, меките къдрави крайчета на косата му. За първи път през живота си тя искаше да е другаде. Другаде, където ще бъде възможно да има всичко, което желае, където можеше поне да помисли дали да се омъжи за Кристофър и въпреки това да запази „семейството“ си.
— Защо ти наистина не беше берберски воин? Защо трябваше да си англичанин? — прошепна тя на себе си.
— Храната е сервирана, лорд Стонтън — обяви Чедила от вратата.
Кристофър погледна през рамо към дребничката дойка. Тя познаваше Ариел най-добре, но не издаваше нищо за повереницата си. Тя и Зиад бяха сенки, но той усещаше, че и двамата са на негова страна и желаеха този брак, както и той бе започнал да го желае.
— Благодаря ти, Чедила.
— Ако нямате още желания, ще се погрижа за други неща. Оставям в ръцете ви благосъстоянието на повереницата ми, докато се върна.
Значи ги оставяше сами.
— Благодаря за честта — каза той, оценявайки безгласния съюз, който бе сключен между тях.
Той въздъхна и прекара ръка по косата си. Бе започнал да се съмнява в здравия си разум. Никога не бе преследвал жена дори и с една десета от решителността, която бе положил заради Ариел, и само Бог знаеше защо. Нейната детинщина понякога го влудяваше. Толкова ограничена в представите си, толкова твърда и неотстъпчива, че беше трудно да повярва, че това бе същата жена, която така чувствено бе отвръщала на прегръдките му. Когато я целуваше, тя не се преструваше, от упоритостта й нямаше и следа. Тя жадуваше всяко ново усещане и даваше двойно повече в замяна. Тя бе девица в един момент и жадна и опитна жена — дете в следващия. Той бе абсолютно сигурен само в едно. При Ариел всичко бе стопроцентово — каквото и да правеше, тя го правеше с цялата си същност. В каквото и да вярваше, тя вярваше напълно, и това, заедно с обещанията, които тялото й даваше, можеше да подлуди един мъж и си струваше да има такава съдба, ако можеше да държи Ариел в прегръдките си.
Кристофър се изправи и отиде в стаята, където го чакаше Ариел. Спря вцепенен на вратата — стаята бе променена от стая за игра на малкото дете в място за прелъстяване. Навсякъде бяха сложени свещи, които светеха леко и оставяха балдахин от мрак да пада от сводестия таван като плащ, който да покрива близостта им. До огъня бе наредена малка масичка със златни чинии и кристални чаши. Жасминови клонки бяха сложени в подредени навред из стаята висока вази и той се усмихна, като чу от градината да долитат първите звуци на лютня.
Ариел стоеше до огъня. Тя не бе чула стъпките му. Златистата светлина я обливаше и очертаваше нежното й тяло под лилавата туника. Беше прибрала част от косата си назад с няколко гребена от слонова кост, а останалата се спускаше като меден златист воал до кръста й.
— Всеки път, когато те виждам, ти изглеждаш все по-хубава! — въздъхна Кристофър, но Ариел, потънала в мислите си, не го чу.
Заставайки до нея, той протегна ръка.
— Позволете…
Тя подскочи, като чу гласа му толкова близо, после се усмихна на реакцията си.
Въпреки усмивката й той забеляза тъга в очите й, когато тя го погледна и кимна. Искаше да я притегли в прегръдките си и да прогони причината за нейното нещастие, решен да я ухажва нежно, да й докаже първо своето приятелство, а след това и своята страст. Притискайки пръстите й в извивката на лакътя си, той я съпроводи по краткия път до масата и й помогна да се настани. Тя тихо прошепна едно „благодаря“, когато той седна срещу нея, а после и двамата потънаха в мълчание. Кристофър наблюдаваше как Ариел си играе с приборите, после впери поглед в ръцете си, положени на скута й, докато сервираха вечерята. Дали целувките с език я бяха притеснили толкова? Все пак тя бе готова дори за повече. Минутите изтичаха и той усети пробождаща вина. Занапред щеше да се държи малко по-деликатно с нея.
— Бухарците бяха отблъснати отново далеч извън пределите на града — отбеляза той, като ясно си даваше сметка, че новините за въстанието щяха да я извадят от меланхоличното й настроение.
Ариел го погледна. Тъгата й започна да се разсейва с възбуждането на интереса й и Кристофър продължаваше да се чуди защо той е толкова голям.
— Войските на султана успяха да ги преследват дълго. Сега те са в пустинята. Мисля, че до няколко дни ще бъдат напълно унищожени.
— Какво друго трябва да се направи?
— Предводителите още не са известни. Докато не ги хванем или не ги накараме да се предадат, те могат да организират въстаниците в по-малки групи и да нападнат отново.
— Как ще ги хванем?
— Има няколко начина — обясни Кристофър, — но не зная какви са плановете на Мохамед Бен Абдулах. Не съм говорил нито със Сюлейман, нито с Язид. Въпреки че Мохамед е много зает, Робърт се надява тази вечер да получи аудиенция при него.
— Виждал ли си принцовете?
— Днес не съм. Но и двамата са добре. В крепостта са.
— И в града ли всичко е наред?
Кристофър кимна.
— Също и голяма част от околностите на Мекнес.
— Значи няма да е опасно утре да отида в Казбах.
Кристофър се намръщи.
— Защо искаш да отидеш там?
— За да видя Сюлейман и Язид.
— Ариел, те се бият за реда в страната. Не са седнали да пушат
— Но ако им пратя вест? — настоя Ариел.
— Не могат да си планират битките заради това.
— Зная — каза Ариел нетърпеливо. — Но и двете страни не могат да се бият през нощта. Тази нощ ще е безлунна и ще бъде тъмно като в рог. Сигурна съм, че ако отидем привечер, ще мога да ги видя.
— Това значи, че трябва да нощуваме там. Опасно е да се връщаме през нощта, независимо дали има или няма луна.
— Тогава ще пренощуваме.
Кристофър й хвърли един поглед, пълен с раздразнение. „Тази малка вещица винаги получава това, което иска“ — помисли си той ядосано. Най-малко му се искаше да я води в Казбах. Може би пътуването щеше да е безопасно, ако вземе голям отряд. Но щабът на една сражаваща се армия не беше място за жени. Мохамед Бен Абдулах никога не би одобрил такъв план, което означаваше, че трябва да я вземе тайно, а и това не му се нравеше. Беше готов да й откаже и да приключи с въпроса, но го възпря изкусителната мисъл, че толкова дълго ще бъде с нея. Това посещение имаше също така и друга цел. То бе чудесна възможност да види Язид. Въпреки докладите, че Язид е на фронтовата линия, той имаше усещането, че престолонаследникът крои други планове. Това беше начин, освен слуховете и тайните доклади, да прецени реално заплахата, която идваше от Язид.
— Моля те, Кристофър.
