Ариел

— Не зная — прошепна тя.

— Защо би обзавел така пищно тази шатра и би поръчал всички неща, необходими за много нощи удоволствия в леглото? — Ахмед продължи, като се опитваше да й помогне да схване онова, което бе пределно ясно за него. — Защо би довел жена тук, в подножието на планината?

— За да говори с мен! — почти изкрещя тя. — За да се радва на компанията ми, да изслуша какво имам да му кажа!

— Защо да прави такова нещо, о, любима? Защо един велик и могъщ човек ще търси безполезния съвет на една жена?

Ариел го гледаше с широко отворени очи, поглъщаше думите му и за първи път започна да разбира света около себе си. В нея се надигна полунормален нервен смях. Защо наистина? Защо, който и да е мъж, арабин или берберин, би се занимавал с жена, освен ако не желаеше да бъде с нея в леглото? Истерията на Ариел изригна като глух смях и евнухът я гледаше така, като че ли се бе побъркала. „Той е наполовина прав“ — помисли си тя. Бе загубила онази част от своя ум, която можеше да разбере и възприеме подобна логика на разсъждение.

— О, Ахмед. Аз не съм била права. През цялото това време съм мислела толкова погрешно. Никой мароканец не би си дал труда да разговаря с една жена! Как може да съм била толкова сляпа. — Сълзи на веселие, породено от изтощителното разстройство, се затъркаляха по лицето й. — Щом веднъж бъдем използвани за тяхната цел, не искат да правят нищо повече с нас. Затварят ни зад вратите на харема. Зарязват ни заради някоя нова, докато тя също се присъедини към харема. — Докато говореше, настроението й се промени. Смехът избледня и на негово място дойде горчивината от възприемането на действителността, която през целия си живот тя решително бе отхвърляла. — И горко на тази жена, която спечели сърцето и слуха на един мъж. Тя бива заплашвана и прокълната. Няма покой за нея, дори сред собствения й род, докато не бъде унищожена. — Ариел спря, раменете й увиснаха под тежестта на тази нова перспектива. — Това е цялата надежда, която една жена може да има тук — да бъде изоставена или унищожена.

Гневът й се изчерпа. Светът, който тя така внимателно бе градила, за да поддържа своята сигурност и щастие, лежеше разбит на парченца около нея. Бавно, Ариел падна на колене, пръстите й бяха силно стиснати, сякаш искаше някак да запази останките от света, в който бе вярвала, и да го съгради наново. Ръцете й трепереха и тя ги притисна до бедрата си, за да ги накара да спрат, като се давеше в неравно, учестено дишане. И тогава сълзите се отприщиха — парещи сълзи на горест, които се стичаха надолу по бледите й бузи. Плачеше за света, който бе изгубила в течение само на един повратен и ужасен час. Плачеше за себе си, оплакваше невинността си, която знаеше, че си отива завинаги.

През цялото време Ахмед стоеше мълчалив в тъмната шатра. Когато най-накрая сълзите на Ариел започнаха да пресъхват, той се обърна и си намери работа в своя ъгъл. Ариел пое облекчено дъх, пресуши последните сълзи с опакото на дланта си и огледа шатрата, като виждаше всичко в нова светлина. От ъгъла на евнуха се разнасяше звънтенето на стъклени мускали и далечната миризма на цветя. „Сигурно измисля някое любовно питие, което да доведе Язид до нови върхове на страстта“ — си помисли тя с разкривена гримаса. Нещо, което да го накара да забрави, че тя просто го отхвърля. Но Ариел нямаше никакво намерение да даде както на Ахмед, така и на неговия господар и най-малка възможност да видят плановете си осъществени.

Не й бяха останали никакви илюзии. Със сигурност никакви, що се отнася до положението й в този момент. С идването си тук бе изложила на риск живота на всички обичани от нея хора — султана, Чедила… всички. Но Язид бе допуснал грешка. Той й бе казал твърде много. Вярваше, че след като вече е в неговия лагер, тя ще се превърне в пленница, в човек, който нямаше да може да го спре да вземе каквото иска от нея. Но той я подценяваше. Ариел щеше да направи всичко, за да поправи грешката си. Трябваше само да използва информацията, която имаше. Можеше да не доживее да види отново онези, които обича, но някак щеше да оцелее достатъчно дълго, за да спре Язид. За миг лицето на Кристофър се появи пред нея и сърцето й я заболя при мисълта за това как бе пропиляла онези ценни часове с него. Защо не го бе послушала? Защо бе толкова упорита и отричаше всичко, което й казваше?

Ариел стана, прекоси шатрата и спря пред големите сандъци, които Ахмед бе наредил до едното платнище.

— Какво има в тях?

Ахмед изостави бъркането и меренето, и бързо пресече помещението.

— А-а, любима, тези сандъци съдържат инструментите за прелъстяване. Облекла, пудри, украшения, които събуждат мъжките желания.

— Мога ли да видя? — Евнухът енергично отвори първия сандък и позволи на Ариел да надникне вътре. Бе пълнен догоре с копринени и сатенени дрехи. Много от тях бяха ушити като предизвикателни костюми подобни на този, който носеше сега, други просто образуваха дълги, свободно падащи дипли. Ариел извади една дреха от сандъка, защото внезапно й хрумна нещо. — Как се носи това?

Ахмед се усмихна с радост.

— Любима господарке, виждам, че сега разбирате пътищата на Аллах в света.

— Да, наистина — му отвърна Ариел с усмивка. — Искам да доставя удоволствие на принца. Но тъй като имахме толкова лош късмет в началото, опасявам се, че ще се нуждая от нещо много специално, за да го накарам да ме пожелае.

Евнухът сериозно сви устни.

— Да, да, разбирам. Ще се нуждаете от нещо повече от своята красота и чар, които всъщност са несравними. Принцът трябва да види с колко много желание сте изпълнена, колко сте пламенна.

Ариел кимна.

— Какво му доставя най-голямо удоволствие, Ахмед? Какво иска от своите наложници, което те рядко му дават? — Ариел не знаеше какво търси. Усещаше само, че съществува нещо, което може да направи, за да спре по някакъв начин Язид, да напипа слабото му място. Ако можеше да го съблазни с обещание за сексуални удоволствия и останеше нащрек, може би щеше да намери възможност да го обезоръжи. Може би трябваше да го упои с повече кеф и да го остави в безсъзнание достатъчно дълго, за да успее да избяга. Само ако можеше да предупреди Сюлейман. Ако успееше да пристигне в Казбах час преди Язид, можеше и да помогне.

— Има едно нещо, което господарят обича повече от всяко друго удоволствие — й каза Ахмед.

Той се колебаеше, докато се въртеше нерешително над сандъка.

— Кажи ми — подтикна го Ариел. Имаше толкова малко време. Всеки момент бухарците можеха да се върнат за нея. Ако отидеше неподготвена… Ариел отхвърли немислимото от съзнанието си. Щеше да направи каквото трябва, за да успее да спре Язид. В противен случай ще се бие с него до смърт. — Ако това е някакво особено негово удоволствие, той със сигурност ще ми прости, когато види колко искам да го удовлетворя.

— За вас, о, любима, това удоволствие на моя господар няма да бъде приятно. Той се опива от него, но същевременно то е едно жестоко удоволствие, което той желае повече от всичко друго.

Тръпки я полазиха по гърба, но тя преглътна страха си и отново отправи настойчива молба.

— Не се страхувам, Ахмед. Покажи ми.

Евнухът затвори пълния с коприни сандък и се придвижи до най-отдалечения. Отвори капака му и бавно извади една златна кутия, инкрустирана със скъпоценни камъни.

— Това ще достави удоволствие на Мохамед Ел Язид, великия принц на цяло Мароко — каза тихо той. — Тази кутия съдържа неговите най-големи удоволствия.

— Какво е това?

Евнухът я погледна с колебание.

— Ако не зная какво е то и му го занеса, как ще мога да се подготвя? — го насърчаваше тя. — Как ще зная какво да правя?

Ахмед постави кутията на земята между тях. Приклекна на пръсти, щракна ключалката и повдигна тежкия позлатен капак. Вътре, върху алена кадифена облицовка, лежаха пет предмета. Те бяха красиви, подобно на много други украшения, които бе виждала някога, но безкрайно по-смразяващи. Това бяха златни белезници — един чифт малки белезници, подходящи за деликатни китки, друг чифт по-големи — за глезените, и трети, по-богато украсени от останалите. За един дълъг миг Ариел не можеше да откъсне очи от