— Така ли изразяваш своята благодарност за живота, който ти бе осигурен тук, като се хвърляш на врата на всеки мъж, който ти попадне?
— Как смееш! — се задъха тя, кипнала от гняв и унижение.
— Как смея ли? Аз съм султанът. Аз съм спасителят на Магреб. Как смея? Аз мога да си позволя
— Може един ден да бъдеш султан, но този ден все още не е дошъл — дръзко му отвърна Ариел. — Дотогава твоят баща ще управлява страната. Той е дал одобрението си за тази женитба и тя ще се осъществи. — Не можеше да повярва, че защитава правото си да се омъжи за Кристофър. Няколко дни преди това Язид — нейният единствен съюзник — я бе утешавал. Сега той настояваше тя да доведе докрай развалянето на годежа. Защо? Защо бе загрижен дали ще се омъжи за Кристофър или не?
— Мислиш, че ще бъдеш независима от нашите закони. В края на краищата ти не си мароканка, Ариел. Не почиташ истински правата вяра. Винаги си отказвала да се преклониш пред законите на нашия народ. Сега, след като опита вкуса на свободата, мислиш, че това ти дава правото да станеш като тях.
— Не мисля нищо такова — запротестира гневно тя. — Не съм арабка или берберка, но се опитах да бъда мароканка.
— Не си по-различна от своята майка — извика той, като протегна ръце напред, за да я хване. В очите му святкаше злокобен блясък, когато се нахвърли с всичка сила върху Ариел. — Съпругите и наложниците, истинските дъщери на Аллах, не искат да се навърташ около тях. Те са или изплашени от твоята порочност, или отвратени от нея. Трябваше да бъдеш поставена на мястото си още преди години или да бъдеш изпратена обратно в Англия. Но е твърде късно и за едното, и за другото. Ти си изпълнена със зло. Точно като майка си.
Ариел го гледаше с широко отворени очи. Как можеше да каже такова нещо за майка й? Тя бе искряла и сияла. Бе огрявала всичко около себе си. Зло? В нея нямаше нито грам порочност.
— Каквото и да говориш за мен, Язид, то няма нищо общо с моята майка. Не тя е виновна за това, че султанът изостави твоята майка и другите, за да бъде с нея.
— Тя бе вещица. Можеше да омагьоса, който мъж си поиска и да го накара да загуби ума си от страст. Можеше да накара мъжа да направи всичко, за да я има. Баща ми престана да слуша своя съвет; отказа да приема моята майка. Слушаше Каролин. Винаги Каролин. Той й беше като маймунка на нашийник и тя пак не беше доволна. Искаше още. Искаше всички мъже да я желаят.
— Не си справедлив — извика Ариел. Никой не смееше да говори така за майка ми. Това не е вярно. Това просто не е вярно. И независимо какво говореше Язид, Ариел усещаше тази истина в сърцето си. — Моята майка нямаше нищо общо с това, което каза. Тя бе сладка и мила. Нямаше друг избор, освен да остане тук. Баща ми…
— Тя бе зла! — изкрещя той. — Тя ме урочаса. Накара ме да обезумея от желание по нея. Флиртуваше с мен. Усмихваше ми се и ми говореше. Седях в краката й в градината и й четях поезия. И тогава, когато се доближавах до нея, когато бях готов да смеся семето си с това на моя баща, тя ме пропъждаше!
Ариел с мъка стоеше на крака, чувстваше се като замаяна от думите му. Тя тръсна глава в нямо несъгласие. Трябваше да избяга, преди Язид да може да я нарани с още думи, преди да я погледне отново и да се пръсне на хиляди парченца. Тя се завъртя диво и хукна към изхода. Двама огромни стражи изникнаха изневиделица и я довлякоха до Язид.
Язид пристъпи напред ухилен, с изписана върху лицето си дива ненавист, която изпълни Ариел със страх.
— Налагаше се да я убия.
— Не-е-е! — Писъкът на Ариел отекна между стените на палатката. Бореше се със стражите, които я държаха за ръцете, и отричаше думите на Язид. — Лъжеш! Тя умря от пустинна болест. Аз бях с нея!
Той само се засмя, като отметна победоносно глава назад.
— Отрових я. Бавно. Много бавно. Никой не знаеше. Дори самата Каролин. Убих я, защото тя беше изкушение. Не можех да мисля за нищо друго, освен за нея. Нейното лице, нейната кожа, нейната коса. — Той протегна ръка и събра косите й в ръката си, след което ги пусна да се изсипят между пръстите му като пясък. — Но тя ме измами — прошепна той. — Тя се върна. Тя се въплъти в теб.
Викът, който се изплъзна от устата на Ариел, бе породен отчасти от страх, отчасти от силно страдание. Отровена! Нейната любима майка е била убита от маниакален фанатик. Когато думите му проникнаха в съзнанието й, Ариел бе съкрушена. Тя се бе обърнала за помощ към този човек. Бе заговорничила с него. Той я бе докосвал. Целувал. И независимо колко бе отвратена от неговите домогвания, тя не можеше да потисне чувството, че някак бе осквернила паметта на майка си, дори с това, че се намира заедно с Язид. Изведнъж се почувства омърсена. Дали и майка й е била отвратена така от обичта на Язид? Не, Ариел знаеше, че Каролин би била търпелива и внимателна с един млад мъж, който е влюбен в нея. Би го отблъснала деликатно, като му обясни, че го обича, но не по този начин.
Сега щеше да е жива, ако не беше безумието на Язид. И за Ариел целият свят щеше да бъде различен. Толкова неща щяха да бъдат по-различни. Годините, през които бе живяла сама. Миговете, в които копнееше да се протегне и докосне майка си, да чуе гласа й. Всички тези години бяха погубени заради похотта на Язид. И сега, по някакъв странен начин, Язид си мислеше, че тя е Каролин.
— Ти трябваше да бъдеш отпратена, когато тя умря. Тогава тя нямаше да се върне и да ме преследва. Но ти беше хитра. Когато започна да ставаш жена, стоеше далеч от мен. Криеше се в стаята си с онези глупави, сляпо влюбени слуги, които ти правеха компания. Тогава дойде неверникът, а ти се нуждаеше от помощ. Знаеше, че ще ти помогна, нали? Знаеше, че щом веднъж те погледна, ще разбера. И ще ти помогна. Но този път няма да ми откажеш, сладка Каролин. Този път ще те имам. Такава е волята на Аллах.
— Тя не си е играела с теб, нито те е омайвала, Язид. Тя бе мила с теб, това е всичко. Може би й липсваше компания, а и на теб също.
Той се извиси над Ариел и тя преглътна тежко, като скри страха си пред неговата ярост.
— Аз съм наследник на трона. В мен тече кръвта на самия Мохамед, създателя на Вярата. — Гласът му се извиси, докато си доближаваше към нея. — А ти! Ти си
Тя го мразеше. Ненавиждаше го с омраза, която я вледеняваше. Що за звяр беше той, та можеше да изпита удовлетворение от едно убийство? Той бе побъркан като своя дядо и искаше да си отмъсти за смачканото си, ненормално его.
— Никога! — Тя изрече със злоба думата. — Никога няма да ти се подчиня.
— Млъкни — озъби се Язид и груба подигравателна усмивка изкриви устата му. — Достатъчно слушах брътвежите ти. Обичам жената да се използва по истинското си предназначение. — Усмивката му стана тънка и уверена. — Знаеш ли поне малко какво е то, скъпа Ариел?
Той се протегна зад нея и я хвана за края на косата. Главата й рязко се отметна назад и Ариел с мъка възпря сълзите. Язид прокара ръка по бузата й и кадифеният му глас прозвуча заплашително:
— Това е нещо далеч повече от откраднатата целувка на някой превзето усмихнат суетник. Ти се нуждаеш от мъж, който да те научи за какво е била създадена жената. Защото нейното място винаги ще бъде под мъжа.
Когато той се наведе само на сантиметър от лицето й, стомахът й се стегна от страх, но с това се зароди и твърдото решение. Можеше да я насили да легне под него, но тя никога нямаше да му се подчини. Никога нямаше да пълзи пред него по начина, който той предрече. Мислеше, че я познава, но ако не знаеше това, тогава изобщо нищо не знаеше за нея…
Пръстът на Язид се плъзна грубо надолу по лицето й, като остави ясна следа по нейната буза. Ариел се уплаши и се дръпна назад от жестоката милувка.
— Моите съпруги и моят харем не смеят да говорят, освен ако не им е наредено. Те си знаят мястото. Ако не — ги бия, докато се убедя, че никога няма да забравят. — Бледозелените му очи бяха свирепи и студени, а устните му се изопнаха в слаба усмивка.
— Не ме докосвай, Язид. Ако искаш да се разгонваш с някоя от твоите жени, иди и го направи. Ако и тях гледаш с такава ярост в погледа и ги докосваш с такава горчива страст, мога само да ги съжаля.
