голата му горна устна. Пое си дълбоко дъх и се приготви да продължи, но преди да проговори, Ариел знаеше какви ще бъдат следващите му думи.
— Тогава дойде англичанката.
Той кимна.
— Трудно бе с нея. Тя не беше наложница за задоволяване нуждите на султана. Носеше семето на друг мъж в утробата си. Не правеше нищо, за да изглежда съблазнителна. Криеше тялото си под широки дрехи и се унижаваше, като ходеше с незабулено лице. И въпреки това султанът бе привлечен от нея като муха от сладко. Султанката често заварваше Мохамед да седи под смокиновите дървета и да споделя с англичанката своите мечти. Тя трябваше само да отвори уста, за да направи султанът каквото му каже. Дайва обаче се страхуваше от нея. Страхуваше се от силата на тази жена, която успяваше да очарова един мъж по-скоро със своя ум, отколкото с тялото си. Но бе търпелива. Бе видяла много страсти да отминават, откакто бе станала Хатум Кадън.
Един ден султанът не повика никого от харема в леглото си. Това продължи много, много дни и накрая султанката научи, че англичанката спи със султана. Тази нощ тя обезумя от ревност. Аз останах с нея, докато всички останали избягаха от страх. Тя виеше, разкъсваше дрехите си и се кълнеше в святото име, че тази жена няма да я победи. Султанката направи всичко възможно, за да настрои султана против нея, но това изобщо не подейства. Накрая Аллах разреши проблема на моята господарка, като причини смъртта на англичанката.
Ариел стоеше като вцепенена до златната кутия. Твърде лесно бе разпознала в разказа на стария евнух неща, които самата тя знаеше, за да отрече истинността му. Единственото нещо, което Ахмед не знаеше, бе, че не ръката на Аллах е прекратила връзката на майка й с Мохамед Бен Абдулах, а тази на Язид.
— Кога Дайва е дала кутията на Язид?
— Тя му направи подарък за седемнадесетия му рожден ден. Той бе необичайно обезверен и султанката се надяваше, че този подарък за рождения му ден ще запали отново светлина в очите му. В жилите му течеше кръвта не на един, а на двама султана, и тя искаше той да знае колко велико е бъдещето му.
— И?… — Ариел се бе страхувала от това, което знаеше, че може да й бъде казано, но сега вече се бе освободила от този страх. Късмет. Може би ръката на Аллах водеше всички тях. Довечера кръгът щеше да се затвори. Не беше ли законът на исляма правилен в крайна сметка? Дали правосъдието, което целеше Аллах, наистина не бе „око за око, зъб за зъб“? Ако убиеше Язид довечера, щеше да отмъсти за смъртта на майка си. Династията, която е трябвало да умре преди повече от шестдесет години, щеше най-сетне да бъде унищожена, а дейността на Мохамед в името на благоденствието и обединението щеше да продължи, без да бъде заплашвана. Може би затова бе останала през цялото това време в Мароко; защото тя бе инструментът, чрез който щеше да действа божията ръка.
— Той обичаше кутията — говореше Ахмед. — Не можеше да откъсне очи от нея. Но всъщност желаеше нейното съдържание. За разлика от своята майка той обичаше не емблемата на своите саадински предшественици, а белезниците. Султанката много пъти се опитваше да му обясни от какво голямо значение е кутията — че тя е единственото нещо, което е спасено от варварството на Исмаил. Но моят господар виждаше само белезниците. Накрая султанката му каза това, което знаеше за белезниците и тяхното предназначение. Благодарностите му бяха сърдечни, но породени от порочността му. Страстно желаеше да изпита удоволствията от използването на белезниците; изобщо не го беше грижа за значението на кутията.
— Още не си ми казал за какво служи третият чифт белезници — каза Ариел след дългото мълчание, което бе настъпило между тях.
Ахмед постави палеца си върху сапфира и леко го натисна. По-бързо, отколкото можеха да проследят очите й, от едно скрито чекмедже изскочи мъничка кама.
— Това е инструмент за възбуждане — тихо каза той. — Той ще го използва, за да възбуди теб и себе си. След тази нощ може да имаш малки порязвания. Може дори да стигне дотам, че да те нарани и по- лошо.
— Би ли могъл да ме убие, ако поиска? — прошепна тя, като гледаше как малкото острие проблясва на светлината на огъня.
— Острието на камата може да предизвика смърт. Но не мисля, че принцът ще направи това. Той не изпитва удоволствието от това, да убива, а да причинява болка на безпомощните.
И така, камата можеше да убива.
Ариел затвори очи. Това бе нейната единствена надежда, но представата, че може да се окаже безпомощна срещу смъртоносното острие, я смазваше. Би ли могла да го използва добре срещу Язид? Би ли могла да го забие в сърцето му, с цел да го убие или поне да го обезсили, за да не може я преследва? Един провал означаваше сигурна смърт. Успехът означаваше убийство.
Но в края на краищата нямаше избор. Ариел взе малката кама от ръката на евнуха. Идеално прилягаше в дланта й. Тя я върна на мястото й и няколко пъти изпробва освобождаването й, като гледаше как острието се изстрелва от своята ножница, и се научи да го държи по-добре.
— Ще вземете ли кутията?
Ариел не отговори, а вместо това просто надяна белезниците върху ръката си. Ахмед я гледаше сериозно.
— Принцът ще бъде доволен.
— Искам да остана сама, Ахмед. — Евнухът покорно се оттегли в своя ъгъл, като отнесе златната кутия и останалите два чифта белезници със себе си. Ариел се обърна с лице към гърба на палатката, падна на колене и опря чело на килимчето.
— Аллах, прости ми за това, което възнамерявам да направя — се помоли тя. Усещаше белезниците тежки и студени до кожата на ръката си. Стисна очи, отправяйки още по-силна молитва. — Не искам да съм твой инструмент за насилие. Ако има някакъв друг начин, помогни ми да го открия.
Кристофър стоеше в тъмнината и наблюдаваше Ариел, коленичила над кутия със сложна изработка, която сигурно струваше почти цялото състояние на неговото семейство. Той се бе промъкнал зад шатрата с намерението да отведе незабелязано Ариел от лагера на Язид. По-късно, когато се окажеха на безопасно разстояние от полезрението на принца, той щеше да я смъмри за това, че бе избягала така глупаво. Но вместо една уплашена млада жена, пред себе си той виждаше такава, която е извлякла полза от урока за доверието и щеше да бъде поразен да види колко привлекателна е тя, хвърляйки се в ръцете на своя любим.
С всяка измината секунда Кристофър губеше контрол над чувствата си. Наблюдаваше как Ариел слага златните белезници на място и чу как евнухът я похвали за нейния избор, като й каза, че принцът ще бъде много доволен. Ярост изпълни гърдите му. Пръстите му се свиха около дръжката на ятагана. В този момент не желаеше нищо толкова силно, колкото тази тясна дръжка да бе прекрасното гърло на неговата годеница. Неговата годеница. Неговата бъдеща съпруга. Той бе дошъл тук, за да я спаси! Със знанието за това, каква огромна бездна зее между действителността в Мароко и нейната представа за нещата, Кристофър не бе изненадан, че тя се бе почувствала принудена да предупреди Язид за пашата. И все пак се вбеси, че се бе измъкнала през нощта, без да помисли дори за миг за опасността, на която се излага. Но той бе наивен, доверчив глупак. Тя бе избягала, за да дойде при Язид. Развратница! Безочлива, двулична, лъжлива развратница.
Не, поправи се той. Тя не бе излъгала. От самото начало му бе казала, че не иска да има нищо общо с него. Бе дала клетва за вярност пред Язид. Той бе този, който искаше тя да промени решението си. Бе вложил повече време и сили, отколкото искаше да си признае сега, и сам се убеждаваше, че тя се радва на компанията на принца и му се доверява. Сега си получаваше точно това, което си бе изпросил. Тя му показваше собствената му глупост и доверчивост. Но дори да е бил глупав да й се доверява, той можеше да разпознае един истински изменник по вида му, а тя щеше да си плати пред исляма за своето предателство. Той щеше да се погрижи за това. Отсега нататък можеше да си намери някой друг, който да се прави на глупак заради нея. Той имаше всички необходими доказателства, че Язид води бунта на бухарците, а Ариел бе тук при него. Ако не успееше да хване водача на бунта веднага, още в този момент, щеше поне да хване неговия съучастник.
