Ариел

Ариел стана и отиде в центъра на стаята, докато Кристофър продължаваше да я наблюдава и не можеше да повярва на очите си, въпреки твърдото си решение да остане безучастен. Тя бе полугола. Гладкият й прекрасен корем бе оголен, а сребърната жилетка, която носеше, едва покриваше извитите дъги на назрелите й гърди. Въпреки решението, което бе взел, тялото му реагира, което го разяри още повече поради това, че губеше контрол. Бъди проклета. Как смееш да се правиш на скромна девица, след като имаш душа на блудница. В този миг той искаше да се обърне и да си отиде завинаги от Ариел Ленъкс. Да забрави, че някога я е срещал, да забрави, че я е целувал и усещал уханието на жасмин, което изпълваше въздуха, когато тя минаваше. Но като кралски пратеник и с обещанието си към Англия да бъде съюзник на мароканския султан, той не можеше да направи това, което искаше. Щеше да отведе Ариел обратно при нейния настойник и да го остави той да се справя с нейното лицемерие. Щеше да стане вдовец, преди още да се е оженил.

Пратеникът на Язид щеше да се върне всеки миг. Ариел знаеше, че бе почивала повече, отколкото можеше да й разреши Язид. Трябваше да бъде готова. Не можеше да мисли за нищо друго. Всяко сетиво трябваше да бъде изострено докрай, за да действа, преди Язид да успее да направи нещо. Да използва камата първа, преди него. Преди да стане негова играчка, средство за задоволяване на неговото извратено желание за удоволствие. Преди да стане твърде късно, трябваше да предупреди султана, и Сюлейман, и Чедила, и Кристофър. Тя потрепери и скръсти ръце пред себе си, за да се предпази от внезапно обхваналия я студ.

Кристофър. Тя се опита да го изхвърли от мислите си. Имаше нужда от него тук. Не можеше да си позволи да мечтае сега. Но беше трудно. Толкова силно искаше да го види, да му каже, че съжалява за бягството със странния монголски слуга на Язид. Че съжалява, задето не е послушала сърцето си. Ариел разтърси глава и тръгна към задната част на палатката, като се опита да изгони образа на Кристофър от съзнанието си. Той изглеждаше така близо. Почти можеше да усети присъствието му — властното изражение, което винаги носеше на лицето си, непреодолимата му сила.

Ариел замря неподвижна, нито един неин мускул не трепваше. Около секунда тя не можа да забележи нищо в тъмния ъгъл на палатката; след това долови движения. Тихо и величествено, като гладка пантера, Кристофър пристъпи към осветената част. Без да мисли, Ариел се втурна към него, като сърцето й почти щеше да се пръсне от радост.

— Не изглеждаш ли много съблазнителна — се подигра през стиснати зъби той, като я хвана за ръката. — Такова възхитително залъче за твоя любовник.

— Моя любовник? — категорично поклати глава Ариел. — Благодаря на Бога, че си тук. Язид иска да…

— Какво иска? — Кристофър злобно се ухили. — Мисля, че имам много ясна представа какво иска Язид. Наполовина съм решен да те оставя на него. Ти заслужаваш това. Но би било твърде лесно. В края на краищата би получила всичко, което пожелаеш, нали? Не — каза той, стискайки я като в менгеме, толкова силно, че в очите й се появиха сълзи. — Мисля, че ще бъде много по-справедливо да се срещнеш със своя настойник. Знаеш ли какво е наказанието за престъпленията ти в Мароко?

— Моето престъпление? — Ариел го гледаше с невярващ поглед. Отвори уста да обясни, но след това замълча. Наблюдаваше стиснатите челюсти на Кристофър, а в погледа му можеше да прочете пълно презрение. Ариел затвори уста, без да издаде никакъв звук. Когато бе видяла Кристофър да стои в мрака като привидение, бе пожелала това да се окаже действителност, бе помислила, че той е божественият отговор на нейните молитви. Бе си представила, че го е призовала с цялата сила на потребността си от него. Но мъжът пред нея не бе нейният спасител. Красивите му сини очи блестяха като студени кристали на яростта. Ариел бе израснала сред най-силните между силните. Тя бе свидетелка на застрашаващи живота свирепа ярост и жестокост, познаваше ревността и отмъщението, с които завършваше понякога той. Бе понасяла омразата на Дайва и презрението на Райзули. Но никога в живота си не бе срещала толкова силно контролирана ярост. И никога презрението не я бе засягало толкова болезнено.

Дълбоко в нея една ледена празнота изпълни стомаха й. Искаше й се да заплаче. Искаше да се освободи от гневната му хватка и да се хвърли към него, да стопи ледената броня от омраза, която носеше върху себе си, и под нея да се открие милия, сърдечен човек, който я бе целувал със страст и любов. Любов, помисли си тя. Да, той я бе обичал. А сега, понеже тя бе тук и той мислеше, че е любовница на Язид, я мразеше. Не искаше да чуе истината. Имаше си своя собствена.

— Какви точно са тези „престъпления“ в които съм обвинена, и кой ме обвинява? — попита тя и отстъпи от него. — Или ти си решил сам да ме съдиш, лорд Стонтън?

— Няма нужда да го правя аз — рязко отвърна той. — Мохамед и всички мароканци ще се погрижат за това. А сега се преоблечи в нещо, с което ще можеш да яздиш — нареди той. След това с унищожителен укоряващ поглед я изгледа от главата до петите и добави: — Или не мислеше да излизаш от леглото си толкова рано?

Ахмед се дотътри от своя ъгъл. За част от секундата Кристофър се завъртя и единственото, което се видя, бе сребърното проблясване на ятагана му на светлината на лампата.

— Не! — изпищя Ариел. Евнухът се олюля напред. Ятаганът, забит до дръжката в него, стърчеше между ребрата от гърба му. Тя се втурна към Ахмед и подложи ръце под него, докато падаше.

— Вашата джелаба, о, люби… — Последните му думи се удавиха в предсмъртни хрипове. Струйка кръв прокапа от ъгъла на устата му, а снежнобялата джелаба се разстла по пода.

— Той беше само един роб. — Тя хвърли свиреп поглед към Кристофър, а в очите й напираха сълзи от гняв. — Той беше мил с мен. Знаеш ли значението на тази дума? — Ариел не можа да спре сълзите си, въпреки че в този момент последното нещо, което искаше да види Кристофър, бе, че плаче. Не искаше да види нейната уязвимост. — Може да е бил роб на Язид, но той беше мил и честен, и предан… — Тя не продължи — нямаше смисъл. Постави внимателно неподвижната глава върху направената набързо възглавница от дрехата, която Ахмед бе приготвил за нея.

— Можеше да бъде и един от стражите на Язид — отвърна Кристофър и я издърпа от пода.

— Но не беше — категорично заяви Ариел.

— Трябва да го оставиш. Няма какво да правим повече тук.

— Как смееш? Как смееш да идваш тук, да хвърляш обвинения срещу мен и да убиваш човек, невинен човек, без никаква милост.

— Ариел! — Той я отдели от неподвижното тяло със студен и непреклонен израз на лицето. Взе джелабата изпод главата на евнуха и натика напоената с кръв дреха в ръцете й. — Тръгваш с мен. Веднага. — Със силен тласък той я избута през прореза в платнището и я последва по петите. Именно тогава Ариел чу как стражите повдигат чергилото на входа и монголецът изпищява при вида на Ахмед.

Глава 21

На бухарците им трябваше по-малко от минута, за да открият откъде са избягали, но Кристофър не се нуждаеше от повече. Грабна Ариел през кръста, хвърли я върху широкия гръб на Анибал и в същия миг се метна зад нея. Черният жребец скочи напред, нетърпелив да избяга далеч от крещящата тайфа преследвачи. Ако Ариел не бе сграбчила с ръце гривата му, в този момент със сигурност щеше да лежи в краката на Язид; тя се намираше по-скоро във въздуха, отколкото на гърба на коня — такава бе скоростта и силата му.

Анибал преодоляваше тесния проход между шатрите с огромни стремглави отскоци. Когато стигнаха до външните граници на лагера, група огромни чернокожи бухарци се появиха иззад последната шатра и им препречиха пътя към свободата. Ариел се притисна към врата на животното, когато то се вряза безстрашно в тях и разпръсна мнозина с яростните си копита. Дочу свистенето на ятагана на Кристофър, излизащ от ножницата, и усети тежките удари на ръката му, докато съсичаше един по един войниците. Стъпка по стъпка те извоюваха свободата си и точно когато бе започнала да вярва, че ще победят тайфата предатели, усети как една ръка я сграбчва за крака.

Бухарецът я изтегли от гърба на Анибал и я наклони на една страна, а тя френетично се опитваше да се освободи. Риташе, извиваше крака. Едната от малките сребърни чехли, които Ахмед й беше дал, падна на земята, но пръстите на нападателя бяха стегнати здраво около глезена й и я придърпваха от устремилия се