— … той ще промени своите планове — продължи Кристофър, сякаш тя не бе казала нищо. — Фатим не знае достатъчно подробности, за да бъде убедителен, ако Мохамед продължи да храни подозрения. Ти си ми нужна като доказателство. Султанът може и да не повярва, че неговият наследник е способен на измяна.
Ариел се гледаше с недоумение.
— Значи аз трябва да бъда твоето доказателство? — повтори тя, като не вярваше на ушите си.
— Всички, включително и Сюлейман, знаят, че си избягала от Казбах. Фатим може да потвърди, че се върнах с теб от планините отвъд Фез; това ще обясни много добре къде си била. Освен това и ти ще бъдеш там, за да разкажеш на Мохамед всичко, което знаеш.
— По мое собствено желание?
— Или по мое, както предпочиташ.
— Защо, чакал такъв! — изсъска тя. — Да не си мислиш, че можеш да прекършиш волята на всяко живо същество както на теб ти е угодно? Ще направя всичко, което е по моята воля. Можеш да ме влачиш през Сахара, ако искаш, но когато застана пред Мохамед, ще съобщя своето собствено мнение. А ти просто ще трябва да почакаш дотогава, за да разбереш точно какво е то.
— Така или иначе, Ариел, пред Мохамед ще трябва да кажеш истината — заяви той ледено. — Тръгваме след час, бъди готова. — С тези думи Кристофър я остави да се гневи безмълвно.
Ариел се разяри от грубото му държание. Думите му пареха като плесница върху лицето й. Всички илюзии, че той може да я изслуша, се изчезнаха безвъзвратно. Тя събра купа пране и тръгна към лагера. Товарът бе неудобен и натежал от водата, а кафтанът й залепваше по краката. Напредваше бавно. Докато стигна до шатрата, половината от часа, който Кристофър й бе определил, бе изминал. Бе решила да разполага с времето си и да остави Кристофър да чака; но лесно можеше да си представи как ще я повлече полугола по пътя за Ел Беди и реши по-добре да се откаже от това детинско отмъщение.
Докато захвърляше мокрия кафтан и намъкваше памучните панталони, които бе носила, когато яздеше към Казбах, настроението на Ариел се промени от гняв в непокорство. Истината беше, че тя знаеше съвсем точно защо Кристофър се държеше така гневно. Ако бе на неговото място, вероятно щеше да стигне до същото заключение. Не постъпи ли и тя точно по същия начин, когато Язид й каза, че мъжът, на когото се бе доверила, не е някой друг, а херцогът, от когото искаше да се освободи? Тя се спря тъкмо когато затъкваше крачолите на панталона в ботушите. Не бе дала възможност на Кристофър да обясни нищо, въпреки неколкократните му опити. Ужасната истина, признаваше тя, бе, че все още не знаеше защо бе скрил тази информация от нея или какво се бе случило от деня, в който й обеща, че херцогът няма да се ожени за нея, до момента, в който промени това решение. Както и да е, сега Ариел бе сигурна, че Кристофър наистина е нямал намерение да се жени за нея, поне до мига, в който нещо бе променило решението му. Не защото сега разполагаше с повече доказателства, а защото разбираше, че именно това е стилът на Кристофър. Той не беше измамник. По-скоро щеше да понесе последиците от бруталната си честност, отколкото да изкриви истината в своя полза.
Тя бе виновна колкото него, най-малкото заради упорития си отказ да го изслуша. Колко глупави бяха, си мислеше тя тъжно. Твърдоглави. Решени да уреждат нещата по свой собствен начин. И колко еднакви.
Не, поправи се тя. Те бяха еднакви само в това отношение, докато във всичко друго коренно се различаваха. Кристофър не се доверяваше, а тя се доверяваше твърде много. Той атакуваше света с непоколебимост, а тя цял живот се бе крила от него. С него Ариел бе започнала да навлиза повече в тайните на живота. С Кристофър тя знаеше, че можеше да види и направи неща, които старателно щеше да избягва, ако беше сама. А тя също имаше какво да му предложи — доверието, което бе отказала да му окаже и което в същото време подаряваше на всички други. Сега можеше да му се довери и бавно, с времето може би, да спечели и неговото доверие. Стига да не беше твърде късно. Ариел нахлузи джелабата през главата си и когато я натъкми на мястото й, усети амулетите все още на дъното на джоба си. Взе ги в дланта на ръката си. Сега те бяха хиляди пъти по-ценни за нея, отколкото в деня, когато ги бе купила; искаше той да ги носи с гордост. Но ако не направеше нещо, за да намери път до Кристофър, те никога нямаше да лежат на гърдите му, на това интимно място, където щяха да бъдат сгрявани от неговото сърце.
Ариел чу, че навън вече се събират семействата на халифския род. Бързо върна амулетите в джоба, върза широкия платнен пояс около кръста си и взе тюрбана си. Уви го около главата си, завърза го в основата на врата и остави косата си да падне надолу по гърба й права като ножница. Не носеше никакви чанти със себе си. Всички дрехи, които имаше тук, бяха взети назаем, а нищо не можеше да я принуди да докосне облеклото от харема, с което Ахмед се бе гордял в нощта на нейната среща с Язид. Ариел си пое дълбоко дъх и излезе от шатрата.
Както бе очаквала, Кристофър стоеше в центъра на кръга, образуван от хората на халифа. Азис, най- младата от неговите дъщери, даваше самостоятелно представление, като се извиваше около Кристофър и го гледаше с очи на кошута. Ариел се учуди защо позволява на момичето да се лепи така по него. Това би трябвало да го дразни; той не беше мъж, който можеше да се възхити от разглезени жени. Докато гледаше сцената, изведнъж й се стори, че Азис вероятно има причина да се държи така с Кристофър. Затова ли тя и нейните сестри бяха толкова враждебни? Дали не мислеха, че тя си е присвоила нещо, което по право е принадлежало на Азис? Въпросът заседна в ума й, докато си вземаше довиждане, и не можеше да го отпъди.
Когато стигна до халифа и Зефира, Ариел стисна горещо ръцете им.
— Благодаря и на двамата!
— Не ни дължиш благодарности — отвърна Зефира и се усмихна нежно.
— Не, напротив. Аз съм чужденка и съм заподозряна в невярност към султана. Имахте всички основания да се отнесете с мен като с парий. Вместо това вие ме приехте. Кълна ви се и на двамата, че обичам Мохамед. По-скоро бих си отрязала езика, отколкото да му изменя.
— Не е необходимо да ни казваш това, въпреки че оценяваме твоята преданост — й каза халифът.
— Светлината на Аллах свети в теб, дете мое — добави неговата съпруга и поглади Ариел по ръката. — Ти не таиш зло в сърцето си. Ще се молим Аллах да ти помогне да убедиш онези, които нямат яснотата на твоето виждане.
Ариел се усмихна и в очите й заблестяха сълзи на признание. Искаше да каже още нещо, но думите й заседнаха дълбоко в сърцето и знаеше, че ако се опита да ги изрече, ще се отприщят първо сълзите.
Зад себе си чу гласа на Кристофър.
— Време е да тръгваме, Ариел.
Глава 22
Пътят им минаваше през много по-различна страна от тази, която Ариел бе видяла няколко дена преди това по време на пътешествието им от Мекнес до лагера на семейството на Язид. Докато се спасяваха с Кристофър, бяха навлезли навътре в хълмистата страна Риф, за да намерят спасение в общината на Рашид. Когато бе яздила с монголеца, въпреки че той се бе погрижил да са далеч от главните пътища, те бяха избрали обичайния маршрут, свързващ Фез и Мекнес.
Често срещаха катунарски лагери на бедуински пастири, както и малки берберски селища. Но Ариел още не виждаше никакъв признак, че жив човек е минавал скоро по този път. Бе почти залез-слънце, Ариел бе уморена и цялото й тяло я болеше от неумолимия ритъм, наложен от Кристофър. И което бе по-лошо, болките в гърба я пронизваха точно там, където мускулите се бяха схванали от усилията й да се държи далеч от гърдите му.
Когато в началото на пътуването се бе облегнала на него, той се бе отдръпнал със съскащ звук, сякаш тялото й бе нажежен до бяло жив въглен, самият допир, до който изгаряше плътта му. От този момент нататък гордостта на Ариел не й бе позволила да търси удобството, от което отчаяно се нуждаеха нейните мускули. Образът на Азис, танцуваща пред Кристофър, все още я измъчваше. Това, че той така лесно приемаше милувките на Азис, а не можеше да понесе дори допира на дрехите на Ариел, болезнено я нараняваше. Тя прехапа устни, когато си спомни как момичето се бе навело към бедрото му по най- безсрамен начин. Истинско чудо бе, че Кристофър не бе паднал на земята под напора на нейната страст. А
