Ариел трябваше да язди часове наред на инчове разстояние от него, без изобщо да го допира, дори и случайно. Само защото бе направила лош избор, когато монголецът се бе появил в среднощния Казбах.
Ариел усети, че Кристофър дръпва поводите, за да накара жребеца да забави стъпка, и успя да огледа по-отблизо местността. За първи път, откакто напуснаха лагера на Рашид, Кристофър забавяше ход. Намираха се в малък оазис, толкова миниатюрен, че Ариел се поколеба дали въобще да го нарече оазис. Двете финикови палми означаваха, че трябва да намерят вода. Като наближиха, Ариел видя, че действително има извор, значително по-голям, отколкото можеше да съди по палмите.
Кристофър слезе от коня.
— Вземи нещо за пиене. — Той й хвърли бърз поглед и закрачи към една туфеста купчина пръст извън оазиса. Ариел го погледна гневно, но нямаше друг избор, освен да направи това, което й бе наредил. Щеше да бъде абсолютна глупачка, ако не се освежеше, докато имаше тази възможност.
Плъзна се надолу, слезе от Анибал и поведе жребеца след себе си до ръба на извора. Водата бе кристалночиста и студена като сняг. Остави жребеца да пие, после сви шепи и отпи дълга глътка. Утоли жаждата си и се огледа за туфата, зад която бе изчезнал Кристофър, като се почуди дали той възнамеряваше да потеглят веднага, или щяха да прекарат нощта тук. Ако искаха да продължат пътя си, трябваше да сменят позата на яздене, твърдо реши тя. Гърбът й не можеше да издържи и час повече в това напрегнато положение.
Най-после далеч от Ариел, Кристофър продължаваше битката с желанията, която водеше в себе си цял ден. Дори когато бе отишъл след нея към потока, за да й съобщи за заминаването им, той бе загубил битката с въздействието, което оказваше тя върху него. Бе очаквал да намери Ариел заета с купчина мръсно бельо. Вместо това я завари да лудува гола в планинския поток. Ефектът бе внезапен и непреодолим. Докато газеше към брега, бе наблюдавал съблазнителното полюшване на хълбоците й, бе поглъщал жадно пълнотата на младите, назрели гърди и проблясващите отражения на слънчевата светлина върху мокрите й бедра. Тя бе по-красива, отколкото можеше да си представи. Като я гледаше как излиза от водата, човек можеше да си помисли, че е невинна водна нимфа. Но Кристофър я познаваше добре. И това бе проблемът, което продължаваше да го вбесява. Той знаеше, при това твърде добре, колко противоположна на това впечатление бе натурата й, и все пак я желаеше.
Бяха яздили толкова близо един до друг, че усещаше свежото ухание от потока върху кожата й и виждаше блясъка на пустинното слънце в косите й. Това бе превърнало ездата в жив ад. Разпусната, кехлибарената й коса гъделичкаше бузата му, оплиташе се в ръцете му, сякаш ги обгръщаше в кълбо от желание. Когато се бе облегнала на него, използвайки гърдите му, за да облекчи страданията си от неудобната езда, той бе почувствал, че топлината й го пронизва като удар на мълния. Оттогава той се стараеше да не я докосва; но вече бяха изминали часове, а желанието му не бе намаляло нито за миг. Изгарящата топлина на нейната близост проникваше в душата му, а жарта й подхранваше страстта му.
Кристофър оправи дрехите си и се насочи към мястото, където Ариел бе застанала до Анибал и го галеше по врата, а устните й се движеха в разговор с жребеца.
— Често ли ти се случва да водиш поверителни разговори с животни? — попита той, като се доближи до нея. Златистият цвят на кожата й бе сладко мъчение и той пристъпи по-близо, за да се накаже за това, че я желае, като се противопостави на най-низките си инстинкти.
— Денят бе дълъг, а аз нямах с кого да споделя дори две-три думи. Изглежда, не съм подходяща компания за хората, така че се опитах да съблазня този красив жребец за разговор.
— Сигурен съм, че Язид би се заинтересувал от това, което имаш да му кажеш.
Ариел се обърна и го погледна.
— Нямам за какво да говоря с Язид. Нито съм заговорничила срещу Мохамед. Рашид и Зефира ми вярват. Защо ти не ми вярваш?
— Защото те познавам по-добре. Разбрах какво представляваш.
— Нещата, дори тези, които виждаме със собствените си очи, невинаги са такива, каквито изглеждат. Много пъти човек язди устремен към оазис в далечината, само за да открие, че очите му са го измамили.
— Моите очи не ме измамиха, Ариел. Ти ме измами.
— Както желаете, Ваша милост. — Ариел се обърна и се накани да тръгне към равнината, като остави язвителността в произнасянето на титлата му да му напомни за неговата собствена лъжа.
Разярен, Кристофър я хвана за ръката и я дръпна към себе си.
— Моето поведение бе добре премислено и временно възползване от собственото ти прибързано решение. Никога не съм имал навика да лъжа в своя полза, за разлика от теб.
— Така ли, лорд Стонтън? — рязко отвърна Ариел и му хвърли разярен поглед, а в очите й заблестяха жестоки гневни искри. — Имала ли съм навика да лъжа? Или това са твоите собствени илюзии, които са пълна заблуда? Какво доказателство изобщо имаш за моята измяна? Че ме намери в лагера на Язид? Да, това бе грешка. Признавам това. Но аз отидох там без лоши намерения, като се надявах да го предпазя от клопката на бухарците.
Кристофър наблюдаваше как лицето й се променя, омекнала от мъка, докато търсеше думите. Очите й загоряха с топъл пламък, а гневните въгленчета се стопиха. Когато заговори отново, гласът й се бе превърнал в шепот, а дъхът й в нежен топъл полъх в лицето му.
— Не знаех нищо.
Кристофър усети, че потъва в дълбините на прекрасните й очи. Знаеше, че губи не само битката, но по всяка вероятност и цялата война. С огромно усилие на волята той се отдръпна от водовъртежа на желанието.
— Не мога да ти повярвам.
— Защо? Твоите лъжи по-малко реални ли бяха от моите? Какво ги прави по-различни? Макар да знаех, че не бяха преднамерени, те ме нараниха. Когато ми каза, че ти не си херцогът, мислеше, че ми помагаш. Ти не знаеше повече от мен за плановете на Язид и въпреки това виж как неговият бунт промени всичко — дори въздействието на думите ти. Невинните думи се превърнаха в болезнени. Никога не си възнамерявал да се ожениш за мен, така че си помисли, какво лошо може да има в една невинна измама? А аз никога не съм възнамерявала да изложа на опасност благополучието на султана. Сега в светлината на всичко, което зная, осъзнавам колко глупава съм била. Но сега не е тогава. И ти не можеш да ми простиш, че не съм знаела какво ще последва. — Тя отстъпи назад, като го гледаше с разбиране.
— Така е, нали? — попита тя, като внимателно изучаваше лицето му със златния си поглед. — Кристофър, кой на този свят би могъл да те удовлетвори, щом това са критериите ти за прошка? — Тя мина покрай него без повече думи.
— Ще лагеруваме тук през нощта — съобщи той, като отказваше да гледа към Ариел. Ядосан на нея и на себе си, той започна да разседлава Анибал. Почисти жребеца, като изля гнева си върху животното, което запъна и четирите си крака против грубото отношение на своя господар. Защо тя никога не постъпваше така, както той очакваше? Би могла да крещи или да се цупи, или да настоява, което само щеше да затвърди озлоблението му срещу нея. Вместо това тя бе проникнала дълбоко в него, до мрачните дълбини, които той не искаше повече да открива, и го остави неуверен в себе си, докато всъщност тя бе тази, която бе предмет на обсъждане.
С намерение да изтрие следите от изнурителната езда, Кристофър тръгна към извора, за да намокри един парцал. Ариел седеше на скалата на края на водата, провесила крака над извора и потънала в мислите си. Бе навила панталона си нагоре и дългите й стройни крака очертаваха бавни кръгове над водната повърхност. Когато втренченият му поглед се отправи жадно към нея, тя погледна нагоре. Очите й срещнаха неговите, изплитайки около него мрежа от съблазън, която вцепени ума му и възпламени всичките му сетива. Цялата измама и нечестност, които възникнаха между тях от деня на срещата им при езерото, се изпариха. Това, което остана, бе необузданата им потребност от страст.
Той я желаеше. Тя се превръщаше в негова натрапчива идея, а той не можеше да си позволи това. Трябваше да остане с бистър ум. Да бъде способен да я вижда такава, каквато е. Това бе необходимост, която ставаше невъзможна в тази сладострастна омая, замъгляваща разума му. „Какво значение щеше да има, ако загубеше тази битка?“ — се запита той и остана като вкаменен в песъчливата земя с езерото помежду тях. В края на краищата щеше да спечели. Защо трябваше да се лишава от удоволствието да се люби с нея? Или може би тя вече бе отдала на друг своята девственост? И то на мъж с най-низки нрави.
