музикантите, които продължаваха да свирят под мрежестата утринна сянка на дърветата. Бедрата на Ариел започнаха да се поклащат в ритъма на музиката.
— Може ли да останете още малко? — провикна се тя от горе.
Одалиската с лютнята кимна и лицето на Ариел се изпълни с щастие. След минута тя беше вече в градината. Спря за миг, за да изрита чехлите и сложи кастанетите на пръстите си, след това тръгна по прохладната трева към музикантите. Намери едно облято от слънчевата светлина петно на няколко крачки от тях, затвори очи и зачака.
Когато музиката зазвуча отново, Ариел отметна глава назад и остави мислите си да се разтворят в многоцветната дъга, която слънцето създаваше под клепачите й. Бедрата й започнаха бавно да се поклащат. Ръцете й се издигнаха грациозно като лебедови шии над главата й, а пръстите й с малките кастанети защракаха в ритъма на песента. Сладката мелодия се лееше около нея като възбуждаща миризма, омагьосваше я, сякаш желаеше да превърне нотите си в движения. Тя се поклащаше и накланяше, като описваше малки кръгове.
Музиката събуждаше някаква първична нужда в нейната едновременно пламтяща и успокоена душа. Без да обръща внимание на нищо, с изключение на чувствата, които музиката събуждаше, Ариел усети как сърцето й заби в ритъма на дайрето. Гърдите й се повдигаха и падаха с нотите на лютнята, които сякаш застиваха в горещината на градината. Тя се потопи изцяло в музиката, позволи й да погълне цялото й съзнание. Достигайки кресчендо, музиката внезапно спря. Ариел отвори очи и погледна с учудване одалиските, които бързо покриваха лицата си с воал. Следвайки погледите им, тя се обърна към входа на градината, където взорът й се кръстоса с две кристално сини очи.
С ръка, подпряна небрежно на стената, Кристофър наблюдаваше Ариел с явно одобрение. Ръцете й бяха голи, с изключение на широките гривни от злато, които покриваха китките й и подчертаваха тяхното изящество. Маслено жълтата копринена туника падаше на свободни талази от раменете й, а тънкият й кръст бе препасан с прихващащ фината тъкан колан, украсен с блестящи драгоценности. Под съблазнително прозрачната туника той можеше да види очертанията на закръглените й бедра. Сплетената й в дебела плитка и изгоряла от слънцето бронзова коса стигаше до кръста й, като все още се поклащаше насам-натам в ритъма на замлъкналата вече музика. Тя беше златна сирена, изключително съблазнителна, и споменът за нейната целувка се превръщаше в нещо повече от обикновено преживяване.
Той й се усмихна лениво, като се постара да скрие силната си възбуда, предизвикана от нейния танц.
— Добро утро. — Прекоси с широки, уверени крачки тревната площ, която ги делеше, и се загледа в нарастващата червенина по бузите й. Изглеждаха като свежи праскови, урожай от розово и златно, който молеше да бъде докоснат. — Страхувам се, че твоят пазач е пренебрегнал задълженията си — каза той и кимна към мястото, където евнухът й хъркаше в сенчестия проход.
— Нямаш право да си тук — отвърна тя, без да обръща внимание на поздрава му.
Спокойствието на гласа й изненада Ариел. Пренебрегвайки лудото тупане на сърцето си, тя продължи:
— Тези градини са за харема. Ако беше дошъл преди няколко минути, щеше да се натъкнеш на половината наложници. Шпионирането на харема е обида, която се наказва със смърт.
— Знаех, че са напуснали. Исках само да се уверя, че ще спазиш нашата уговорка.
— Казах, че ще бъда там, мистър Стонтън, и държа на думата си. Но след като така или иначе сте тук, бихте могъл да ми съобщите сега резултата от срещата си с херцога. — Докато говореше, Ариел водеше жестока битка в себе си. Той беше спокоен и студен като ледена напитка. Разхождаше се из градината, сякаш имаше правото да постъпва така, и продължаваше да не се съобразява с нея. Изгаряше от желание да му покаже, че това е нейният дом. Можеше да нареди да го изхвърлят, да повика същите тези стражи, които предната нощ той се бе заканвал, че ще повика за нея. Но не смееше. Първо имаше нужда от отговора му.
На слънчева светлина той изглеждаше по-висок, отколкото си спомняше. Стойката му и широките му изправени рамене подчертаваха неговите мъжки достойнства и го превръщаха в най-опасния мъж, когото бе срещала през живота си. В него бе скрита някаква примитивна сила, която изпълваше всичките му движения, и ноздрите на Ариел се разшириха при миризмата на мускусения одеколон, с който той се бе напръскал и предната вечер. Тя преглътна раздразнението си. Нямаше смисъл да дава израз на чувствата си, преди да е разбрала, че херцогът е отказал да подпише брачния контракт.
— Говорихте ли с него? — попита тя.
— Все още не. Но той ще разгледа скоро конюшните заедно със султана. Тъкмо тръгвах натам.
Ариел погледна към слънцето.
— Скоро ще стане пладне.
Погледът на Кристофър последва нейния.
— Да, наистина. — Той я прикова с немигащи очи и се усмихна. — Приготви се за яздене. Ще получа това, което искаш.
— Не мога да яздя! На жените не се разрешава да напускат двореца. Не мога да си представя как вашият крал ви е позволил да дойдете тук с такава важна политическа мисия, без да знаете нищо за нашите обичаи.
— О, аз знам всичко за обичаите ви — изрече той безгрижно. — Но знам също така, че всеки, който души около балната зала, може да намери начин и да излезе за езда.
Преди да може да осъзнае намерението му, Кристофър повдигна ръката й до устните си и я целуна.
— До скоро. — Той й се усмихна, но в усмивката му се четеше само лукаво предизвикателство. След това, без да се обръща, Кристофър напусна градината, като прекрачи мирно спящия евнух на входа.
Кристофър тръгна по пътеката, която водеше към конюшните. Морско зеленият покрив на внушителната бяла сграда блестеше под вълните от горещина, които го заливаха. От двете страни на главното здание се простираха огромни крила, отбелязани с равната линия на вратите за отделните кабинки и пътека от розов мраморен чакъл, над която се издигаше красив портик. Когато се придвижи покрай редицата от врати, той видя, че Робърт и султанът бяха потънали в разговор.
— Лорд Стонтън — извика султанът, когато Кристофър се приближи до малката група мъже. — Вие, разбира се, сте пътувал из цяло Мароко и познавате добре нашите чудесни арабски коне. Не намирате ли, че те превъзхождат английските породисти по скорост и подвижност?
— Всеки има своята ценност, мула Мохамед — обясни Кристофър, като застана между султана и най- възрастния му син. — Породистите подхождат много добре на дългите пътища и хълмове, по които ние яздим. Но и най-добрите английски породисти коне не могат да издържат и седмица в мароканската пустиня. Вашите арабски жребци са специално създадени за дюните.
— Доста дипломатичен отговор. Много по-различен от това, което съм чувал за вас — каза султанът с одобрителна усмивка. — Вашата скромност ви краси.
Кристофър склони глава.
— Мисля, че опитът е облагородил избухливия ми характер, който някога ме обвиняваха, че притежавам, мула. Моят чичо може да потвърди, че през последните години темпераментът ми не си е позволявал отклонения от достойното поведение.
— Моите източници не са чак толкова ненадеждни, колкото искате да ме накарате да мисля, че са — отвърна султанът добродушно.
— А какво е вашето мнение за нашите породисти, мула Мохамед Ел Язид? — попита Кристофър, като се обърна вежливо към наследника на султана. От цялата информация, която бе успял да събере за него, Кристофър стигна до заключението, че Язид е съвършеният наследник на трона. Интелигентен, проницателен и изключително популярен. Никой не обичаше омразата му към християните, но през последните четиристотин години всеки султан бе мразил християните. Мохамед Бен Абдулах бе единственото изключение и макар да бе осигурил на нацията си дългоочакваното процъфтяване и единство, мнозина от мароканците се чувстваха значително по-добре с агресивния Язид.
— Вашите коне не са гледани добре и са доста слаби по моя преценка, лорд Стонтън — заяви Язид, без дори да се погрижи да скрие презрението си. — Смятам, че са прекалено нервни и лесно се огъват. Естествено, не бих се доверил на нито един от тях. Дори се страхувам да не ме ухапят коварно.
