Ариел му хвърли объркан поглед.
— Не се шегувам, мистър Стонтън. Ние сключихме сделка и бих искала да знам дали изпълни своята част от нея. Това е всичко. Сега, ако нямате нищо против, не можем ли да намерим някое място, където да поговорим на спокойствие.
— Както желаете, лейди Ариел. — Кристофър се метна на арабския жребец, доведен от момчето, и подкара встрани от Ариел, която се насочи към главния път.
— Заблуди ли те моят маскарад? — попита тя след минута мълчание.
— Ни най-малко.
Ариел направи обидена детска физиономия.
— Добре тогава, опитах се да си пусна брада и мустаци, за да завърша маскировката си, но не успях. Мисля, че ако разполагах с малко повече време, щях да приготвя някоя подходяща отвара, която да ми помогне в решаването на проблема.
— И това щеше да бъде истинско престъпление. Нищо не трябва да скрива лице като твоето. Нито воал, нито, разбира се, брада. Освен това — добави той нежно — очите ти винаги ще те издават.
Ариел се обърна настрани и се зае с оправянето на дългите алени пискюли, които украсяваха юздите на кобилата.
— Познаваш ли добре Мохамед Ел Язид? — попита внезапно Кристофър. Мускулите на гърба му се напрегнаха неконтролируемо, докато чакаше за отговор, и той се намръщи вътрешно. Какво значение имаше за него как се отнася Ариел Ленъкс към принца? След тази вечер той нямаше да има какво повече да каже на Ариел. Единственото нещо, което ги свързваше сега, бе взаимното желание да се освободят от това смехотворно споразумение, което щеше да доведе до един доста нежелан брак. Трябваше още тази сутрин да й каже, че „херцогът“ се е съгласил да отхвърли предложението на султана, и да приключи с цялата тази история.
В действителност обаче не можеше да направи това. Поне засега Кристофър не беше говорил още с Мохамед Бен Абдулах по този въпрос. Проблемът трябваше да бъде обсъден тази вечер, а единственото нещо, което султанът не обичаше, бе промяната в разписанието му за деня. Когато Мохамед обсъждаше достойнствата на конете, трябваше да се говори само за коне. Не можеше ей така да заговориш изведнъж за брак. Кристофър дори не беше сигурен защо настоя Ариел да поязди с него. Той все още нямаше отговор на въпроса й. Погледна я с ъгълчетата на очите си. Въпреки неопитността си, тя седеше на коня толкова гордо и уверено, като всеки берберин воин. Неволна усмивка се плъзна по устните му. В своята самоувереност тя бе още по-прекрасна. Чувстваше се истински привлечен от нея. Не можеше да го отрече. Защо да не й се наслаждаваше, щом имаше пълната възможност да стори това.
— Израснала съм заедно с Язид. Но аз съм само една жена, а той е престолонаследникът. Нямаше много време да се занимава с мен — каза Ариел. — Той и Сюлейман са единствените деца на султана, които са по-възрастни от мен, и когато майка ми пожела да получа образование, аз се обучавах с техните наставници — разбира се, отделно. Всъщност не съм ги виждала, откакто майка ми почина. А сега те са мъже и едва ли ще бъде редно да ги виждам често. Макар че — добави Ариел след кратка пауза — преди не повече от месец видях Язид в библиотеката на султана. Не мисля, че ме позна отначало, а след това не откъсна поглед от мен. Получи се доста неудобно. Не знам защо ти казвам всичко това — внезапно се осъзна тя. — Дори не трябва да бъда тук. И нямаше да бъда — добави тя, като се втренчи в Кристофър, преди нарочно да извърне очи встрани, — ако това не беше абсолютно необходимо.
Косата й, събрана под тюрбана, само подчертаваше финия овал на лицето й и красотата й разпали пламъка на желанието в стомаха на Кристофър. Погледът му се спря на лебедовата й шия и изведнъж му хрумна, че едва ли има по-подходящо място от това за една пламенна целувка. Точно в този момент тя се обърна, за да го погледне, и в очите й пролича тревога.
— Говорихте с херцога, нали?
— Знам какъв ще бъде отговорът му. Но нека намерим някое по-закътано място, за да обсъдим това. — Тези полуистини започваха да не се харесват на Кристофър. Трябваше да й каже кой е и да приключи с всичко това.
— Можем да свърнем по пътя за горичката пред нас — му каза Ариел, като посочи към линията от дървета, които започваха точно пред тях. — Отвъд нея има едно място, където можем да спрем. Спомням си го от времето, когато яздехме с мама.
Кристофър не отговори. Той се бореше със съвестта си.
— Обичате ли портокали? — попита Ариел с нотка на гордост, когато навлязоха в горичката. Тя се простираше докъдето стигаше погледът им.
— Всеки англичанин би дал царски откуп, за да притежава горичка като тази — каза Кристофър и отхвърли настрани предмета на вътрешния си спор със себе си. — Моите стоки са специално опаковани, заковани в сандъци и обвити с меки подложки. И въпреки това портокалите пристигат в Лондон смачкани, а понякога и развалени. Малко са тези лондончани, които някога са виждали истински портокал.
— Търговец ли сте? — попита Ариел с внезапно избликнал интерес.
— Отчасти — отвърна Кристофър. — Макар че повече не плавам на корабите си.
— А, разбирам.
Кристофър имаше отчетливото усещане, че тя бе разочарована от перспективата да се окаже обикновен капитан на товарни кораби.
— Притежавам цяла флотилия от кораби — продължи той, като едва се сдържа да не се ухили. — Ако се заема с управлението на един кораб, останалите капитани ще престанат да бъдат внимателни.
— В такъв случай наглеждате всичките си кораби? — попита тя, сякаш се опитваше да закотви в съзнанието си образа за неговата работа.
— Това вършат моите надзиратели и менажери.
— Тогава с какво се занимавате вие! — попита тя с известно съмнение.
— Карам всички да си вършат работата, а аз преговарям за пласмента на стоките, които корабите ми носят на борда си.
— Но сега сте в Ел Беди, за да помогнете за сключването на търговския договор?
— Да — отвърна безгрижно Кристофър.
— Следователно ще се върнете в Англия веднага щом херцогът откаже да се ожени за мен.
— По всяка вероятност договорът ще бъде ратифициран и без този брак — предположи той.
— Ако везирите не успеят да се отърват от мен с помощта на този договор, те никога няма да се съгласят на него. Мохамед няма да позволи да се надигнат недоволни гласове. Мирът между племената е нестабилен и не може да бъде подложен на рискове.
Кристофър се замисли мълчаливо върху тази информация. Бяха прекосили портокаловата горичка и сега минаваха през серия от малки паркове. От едната страна минаваше дълга стена от жив плет и Ариел насочи коня си към един малък отвор в него.
Когато се оказаха от другата страна на плета, пред тях заблестя едно кристалночисто езеро, широко около четиридесет метра. Около него цъфтяха дървета и се носеше пролетно ухание. Меките пастелни цветове на дърветата се отразяваха в спокойната вода. От едната страна изкуствен водопад падаше на каскади в езерото. От другата страна се намираше един уютен павилион.
— Тук всичко е толкова прекрасно, колкото си го спомням — пое си дъх Ариел, докато попиваше чудната гледка.
Кристофър я погледна и кимна. Тя едва ли знаеше предназначението на този уединен павилион с водопада и езерото, помисли си той. Скочи от жребеца и я свали леко на земята, като остави конете да пасат по килима от есмералдова трева. Ариел тръгна пред него и го поведе направо към павилиона. Тя влезе под купола му и го пресече към по-близката до езерото страна, където три мраморни стъпала слизаха право във водата.
Кристофър я наблюдаваше как седна на горното стъпало и започна да смъква първо единия, а след това и другия ботуш. Тя нави памучните си панталони до коленете и откри прекрасно оформени и леко загорели крака.
Кристофър тъкмо си представяше гледката на загорелия от слънцето цвят на кожата и над гази част от краката й, която бе открила, когато тя свали тюрбана си и го захвърли до ботушите. Плитката й се измъкна от затвора си като бронзово въже. Ариел повдигна ръце към тила и прокара пръсти през дебелите букли,
