— Не е толкова просто — възрази Кристофър. — Бунтът променя нещата.
— Може би ще минат седмици и месеци, преди да излезе нещо — отвърна Робърт. — Освен това не е наша работа да се месим в техните дела. Мохамед е предупреден навреме. Естествено той ще се погрижи да събере водачите на бунта и да ги обезвреди.
— Баща ми може да потвърди, че се планира бунт — намеси се Фатим, — но не може да каже кои са водачите му.
— Той трябва само да убеди няколко от бухарците, че е в техен интерес да назоват името на техния предводител. Смятам, че подобен начин на убеждаване е една от силните страни на вашето правителство.
— Когато страшният мула Исмаил властваше като султан, нещата наистина стояха така. Но Мохамед Бен Абдулах е просветен монарх. Той не може да понася традициите, които сам нарича „варварски“. Исмаил убиваше за собствено удоволствие, но нашият велик султан не постъпва по този начин. Вероятно сами сте се убедили в това.
Робърт пресече възбудено стаята.
— През последните два часа открих, че между везирите съществуват определени разногласия относно този договор. Както изглежда, единственото нещо, което може да спаси нашата мисия тук, е перспективата султанската повереница да се омъжи. А именно това няма да стане — завърши той, като се изправи пред Кристофър. — Знам, че си прекарал доста време в Мароко, Кристофър. Намесата в техните вътрешни дела сега ще бъде равносилна на самоубийство. Трябва да помниш, че тук ти представяш краля и трябва да правиш това, което е добро за Англия. Именно такива са съображенията и на султана.
Кристофър се обърна към Робърт. На лицето му бе изписано ледено спокойствие.
— Имам да свърша нещо — каза той и се насочи към вратата. — Извини ме. — След това се обърна към Фатим и добави: — Можем ли да се срещнем в моята стая по-късно тази вечер?
Берберинът кимна.
— Добре.
Робърт гледаше замислено след него.
— Кристофър, за бога, този път послушай съвета ми. Ти си само човек; какво би могъл да направиш?
— Ще ти обясня по-късно, Робърт — изрече Кристофър, без да се обръща назад. — Има някои фрагменти от мозайката, които все още не си виждал.
Блестящата приемна на султана бе гореща и задушна. От благоуханните пръчици за горене към тавана се извиваше пушек, не тревожен от вятъра, тъй като прозорците бяха затворени поради очаквания повторен дъжд. Докато чакаше султана, Кристофър отново премисли ходовете, които се готвеше да предприеме. Този следобед той смяташе, че поройният дъжд е изтрил Ариел Ленъкс от неговия живот. Сега перспективата за техния брак отново ставаше заплашително реална, при това много по-комплицирана. Кристофър не хранеше никакви илюзии относно съдбата на Ариел, ако останеше в Ел Беди. Той не познаваше имената или лицата на нейните противници, но те съществуваха. Между везирите, които искаха да я премахнат от пътя си, и бухарците, които бяха готови да устроят кървава баня в двореца, тя нямаше никакъв шанс да оцелее. Тази сутрин той беше казал, че няма да се наложи да се омъжи за херцога, но ако сдържеше обещанието си, нейната златна красота щеше да повехне твърде скоро.
Проклятие! — изруга той на себе си. Нямаше да й позволи да се срещне с подобна зла участ. Образът на огромните й златно кадифени очи, отразяващи брилянтната светлина на следобедното слънце, не излизаше от съзнанието му. Тук ставаше дума за нещо повече от това да спаси живота й. Той я желаеше. И силата на това желание бе нещо ново за него. Нещо, което не бе изпитвал към никоя друга жена. Единственият проблем бе, че тя не го искаше, а неговата мъжка гордост не му позволяваше да встъпи в брак с жена, която се ужасяваше от самата идея да се омъжи за един херцог.
Възможността да влезе в едно от най-изисканите английски семейства, което притежаваше дузина имения и повече от милион акра земя под своя протекция, изобщо не можеше да се разглежда като зла участ. Безброй майки подготвяха дъщерите си за началото на лондонския сезон, като раздухваха в тях пламъка на надеждата. И ако грижливо замисляните им планове успееха, именно тяхната сладка дъщеря, натруфена и ръбеста, щеше да го поведе към така желания олтар.
Според самия Кристофър това си беше загубено време. Той наблюдаваше с кисело наслаждение амбициозните майки, които тикаха по време на сезона дъщерите си в ръцете му. Дебютантките му напомняха за ято трепкащи чинки, с нервното си бърборене и надценявана девственост. По време на първия бал от годината те неизменно си проправяха път към него, като се преструваха, че не го забелязват, докато се окажеха лице в лице и той не можеше повече да ги игнорира, без да навреди на репутацията си като човек с маниери. Кристофър учтиво изслушваше опитите им да го заговорят, засипван с тъпи въпроси за времето, привидно очарован от новите им дрехи, обливан с прозрачни комплименти, докато при първа възможност той не ги предаваше на някой друг, който щеше да понася бръщолевенето им значително по-охотно.
— О, боже, какви мускули имате, ваша милост — му бе казала една брюнетка само преди няколко месеца. Размахвайки ветрило пред лицето си, тя гледаше към него с огромните си сини очи.
— Благодаря ви, мис Уестбрук — отвърна Кристофър с насмешлив поклон.
— Сигурно се упражнявате доста упорито. Да не сте боксьор?
— Не ви ли е известна неговата репутация? — намеси се компаньонът на Кристофър.
— Не, защо? — пое си дъх младата дама и очите й се разшириха от възбуда.
— Херцогът е известен развратник, мис Уестбрук — продължи лорд Смитстън, сякаш водеше обикновен разговор. — Това е единственото упражнение, с което се занимава в компанията на млади, невинни девици, които са подходящи за неговата физика.
Мелинда Уестбрук си пое дъх в парализиращ ужас и се втренчи в широките плещи на Кристофър, сякаш там внезапно се бе появило извиващо се влечуго.
— Аз… Не мога да си представя… — заекваше тя.
— Може би ще имам удоволствието да се разходя с вас из градината, мис Уестбрук? — попита Кристофър с язвителна усмивка и повдигна едната си вежда. Окончателно подплашената мис Уестбрук изпищя от ужас и се хвърли в обятията на майка си, докато Кристофър отметна глава и се засмя гръмогласно. — Наистина не трябваше, Майкъл, но все пак ти благодаря.
— Не мисли за това, Кристофър. Сигурно се е напишкала в прекрасните си розови пантофки. Още един от тези твои презрителни погледи, и тя щеше да се обърне и избяга накрай света. Аз просто придадох хумористична окраска на неизбежното.
— Тази нощ ще плъзнат слухове за мен като за най-големия развратник — коментира Кристофър сухо, като забеляза осъдителните погледи, които вече му хвърляха.
— Ако те беше грижа за слуховете, щеше още преди години да си промениш поведението — засмя се Майкъл Смитстън и двамата се насочиха към игралната зала.
Колко по-различна бе Ариел от тези празни кукли, помисли си Кристофър. Толкова, колкото и от жените, които имаха романтична връзка с него през последните години. Обожаваше да държи някоя ослепителна красавица в ръцете и леглото си. Това наистина беше достатъчно. Но прекрасните жени в леглото му бяха опитни любовници, които се наслаждаваха на неговата мъжественост и умееха да сдържат претенциите си. Когато флиртът завършваше, те си тръгваха по своя път. Кристофър винаги се грижеше любовните му връзки да останат покрити с булото на дискретността и никога не позволяваше на бившата си любовница да си отиде без подходящ ескорт, когато тяхната връзка вече му омръзваше. Имаше на разположение Майкъл Смитстън и Бъркли Уест. И двамата изгаряха от желание да поемат щафетата от Кристофър.
Нито една от тези жени не бе накарала Кристофър дори и за момент да се замисли за брак. А сега трябваше да се ожени за жена, която познаваше не повече от ден, жена, коя го разглеждаше брака с херцога на Ейвън като ужасно бедствие. Бедствие, което той се бе заклел да предотврати. При условие че именно Робърт е херцогът. Истината вероятно щеше да промени чувствата й. Кристофър си спомни жестоката решителност на лицето й, когато му каза, че ще анулира това съглашение по какъвто и да било начин, и се намръщи. Естествено, тя беше достатъчно умна, за да разбере, че мечтата й да остане в Ел Беди сега вече нямаше да се сбъдне, каза си той.
