Ариел, че той е херцогът на Ейвън и че е променил решението си относно женитбата с нея.
Ариел постави върху коленете си обърната надолу книгата в кожена подвързия. Тя беше изоставила преди час всеки опит за сън. Лицето и съкрушителната мъжественост на Кристофър Стонтън преследваха мислите й, като правеха съня й, а сега дори и четенето й невъзможни. Тя се сгуши решително по-дълбоко в креслото си и се върна на същата страница от „Хиляда и една нощ“, която бе започнала преди половин час. Но приказката не можа да охлади мислите й.
Султанът от Шехерезада постоянно приемаше лицето на красивия англичанин, докато тя помисли, че ще изкрещи от липсата на контрол върху собствения си ум. Ариел захвърли нетърпеливо книгата и отиде до балконската врата.
Тя се облегна на отворената врата, галена от студения нощен полъх. Локвите от следобедния дъжд се отразяваха на лунната светлина и тя погледна в черното безоблачно небе и мислено намираше звезда по звезда от познатите съзвездия. Погледът й се насочи към Орион, най-любимото от всичките й съзвездия. Тя обичаше легендата за силния воин, с блестящия му, украсен със звезди колан, провесен ниско около хълбоците. Тази вечер й хрумна, че неговите очи трябва да са били сини като пустото небе, когато, преди хиляди години, бе полетял в небесата.
Ариел намота замислено около пръста си едно медено филизче, после го хвърли през рамо с възмущение. Беше постъпила точно като някоя млада принцеса, която закача всеки хубав мъж, който минава под прозореца й. Тя се завърна в стаята и тръгна покрай трепкащия огън към библиотеката. Пръстите й леко докосваха плетената подвързия, която украсяваше гръбчетата на книгите, плъзгаха се с удоволствие по инкрустираната със седеф спирала на герба, галеха неспокойно инкрустираните фигурите, докато търсеше това, което желаеше.
Накрая, неспособна да намери книгата със стихове, Ариел се изправи и безшумно потропа с върха на пантофа си по дебелия килим. Беше я чела в кабинета на султана, когато Язид високомерно й нареди да излезе, спомни си Ариел накрая. Мълчаливо размишляваше за това как да си вземе обратно книгата. Зиад се бе уединил отдавна, а Чедила, изглежда, отдавна спеше в килията, долепена до стаята на Ариел. Нямаше желание да ги буди. Сигурно щеше да може да отиде незабелязано до библиотеката и да се върне, помисли си Ариел. Не се чувстваше уморена, а имаше цяла нощ пред себе си. Тя взе решение промъкна се през вратата и като хвърли предпазлив поглед във всяка посока, се насочи към библиотеката.
Свещите в стенните канделабри се бяха смалили силно, а палатът беше тайнствено тих в този час. Тя забърза, като се опитваше да отхвърли неизразимото безпокойство, което натежа в стомаха й. Наближи далечния край на коридора и чу, че гласът на Сюлейман се надигна от стълбището. Язидовият глас се присъедини към него, и Ариел припна по-бързо, тъй като не желаеше да изслушва техните неизбежни укори, ако я хванеха. Приближи се до ъгъла, но преди да го заобиколи, поздравите на Сюлейман я спряха.
Тя се обърна неохотно към тях.
— Добре ли си, Ариел? — запита Сюлейман, когато двамата наближиха.
— Благодаря, добре съм, Сюлейман. Само не можах да заспя и мислех да взема нещо за четене от библиотеката на великия мула. — Ариел погледна надолу към върха на нощните си чехли.
— Къде е Зиад? — продължи той. — Не си добре забулена, Ариел.
— Съжалявам, Сюлейман — отговори Ариел, желаейки да избегне колкото може по-бързо това разследване.
— Не я закачай — намеси се Язид. — Тя няма да се подчинява на нашите закони повече. Остави я да се научи да показва себе си като неверническа жена. Тя язди вече така.
Ариел погледна Язид с възмущение.
— Това беше преди много години — укори го Сюлейман. — Тя вече не е непослушно дете, братко мой. Ариел е жена и знае своите задължения.
— Както винаги, братко, ти си много мек. Ариел си въобразява, че е нейно право да излиза навън на кон, непридружена, когато й харесва — подигра се Язид.
— Не бях непридружена, Язид — възрази Ариел с възмущение в гласа.
— Разбира се. Беше в компанията на бъдещия си съпруг, което, предполагам, е, защото не си и помисляла да излизаш без придружител. Но никой ли не ти е казал, Ариел, че дори християните не позволяват на мъж и жена да бъдат сами заедно, докато не си разменят сватбени клетви?
— За какво говориш, Язид? — погледна го внимателно Ариел.
Очите на Сюлейман се движеха въпросително от брат му към нея.
— Язид, сигурен съм, че имаш грешка — настоя той. — Херцогът не би…
— Твоят годеник, Ариел — продължи Язид, като игнорира Сюлейман. — Херцогът на Ейвън. Мъжът, с когото си яздила.
Ариел го гледаше озадачено.
— Няма смисъл да се преструваш. Зная предпочитанията на всички. Херцогът не показва интерес към млади момчета, и твоето глупаво преобличане не е измамило тези, които са ви видели.
— Не съм била с Ейвънския херцог, Язид. — Въпреки силата в гласа й, Ариел се олюля. Това, което загатва Язид, не е възможно, си каза тя. Умът й препускаше безцелно от мисъл на мисъл и тя се опита да обуздае нарастващата си тревога. Как е научил за тяхната езда? Дали навсякъде в двореца си има шпиони, както твърди? И какъв интерес може да представлява тя за него, та да я следи? Мислите й се объркаха като врящ казан, но не можеше да разбере нищо.
— Бях с мистър Кристофър Стонтън. Английски търговец и дипломат, който е тук, за да сключи договора. Не помолих Зиад да ме придружи, защото знаех, че с мистър Стонтън ще бъда в абсолютна безопасност — призна тя накрая. Държеше главата си вдигната, но като видя язвителната усмивка, разстлала се по лицето на Язид, я обзе ужас. Отвратителното предателство започна да разклаща подредения й свят.
— Ти наистина не знаеше, нали, сладка Ариел? — каза той с фалшиво съчувствие. — Кристофър Стонтън е херцогът на Ейвън. Каквито и истории да измисля за това, че е търговец, те може би не са чисти лъжи, но те е измамил с онова, което е пропуснал да каже.
— Ще бъдеш доволна, Ариел — каза Сюлейман меко. — Той е изтънчен мъж. Султанът е направил добър избор за теб.
Тя гледаше към Сюлейман с объркано недоверие. Как може той да я познава толкова добре и все пак да не я познава никак? Тя не би се омъжила за този мъж, или за който и да е мъж, който би я отвел от Ел Беди. Тук беше домът й. А най-лошото — тя беше измамена от мъжа, на когото се бе доверила. Мъжът, към когото се беше обърнала за помощ. Изречения от миналите два дни бавно започнаха да смразяват ума й и тя осъзна ужасната паяжина от лъжи, която той беше изплел около нея.
Кристофър Стонтън знаеше от момента, в който я срещна, че тя търси Ейвънския херцог. Тя даже беше попитала дали той го познава. Той я беше излъгал. Измамил. Изиграл. Поиска целувка срещу уверението, че ще говори с херцога, като й каза, че херцогът вероятно ще се съгласи да я освободи от женитбата. Херцогът! Той беше херцогът! Лицето на Ариел почервеня от възмущение. Най-лошото от всичко бе, че му позволи да я целуне. Бе искала целувките му. Бе стенала, въздишала в обятията му и се опитваше да го притегли към себе си, когато се отдалечаваше. Ариел чувстваше как отвращението й нараства, жлъчно и горчиво в гърлото й, и се страхуваше да не се поболее.
Прикована до мраморната стена, тя беше разтърсена повече, отколкото и в най-безумните си фантазии. Очите й стрелнаха Сюлейман, като търсеше в лицето му опровержение. Но от съчувственото изражение на лицето му беше ясно, че грешката беше нейна.
— Ще промениш решението си, Ариел — каза той, сякаш четеше по израза на очите й. — Един добър съпруг ще ти донесе голямо щастие.
Но Язид я познаваше по-добре. Бледите му зелени очи проникнаха с преценяващ блясък до най- съкровените й мисли и ги облякоха в думи.
— Той те измами, Ариел. Ти му се довери достатъчно, за да се измъкнеш и да се срещнете насаме, а през цялото време той те е лъгал. — Мургавите му черти бяха омекотени от съчувствие. — Натъжава ме мисълта, че ще се омъжваш за такъв човек, Ариел. Аз бих избрал силен мъж за теб. Някой воин или шариф от мароканския народ. Мъж, който не се бои да каже истината на една жена. Но не ми беше дадено аз да решавам — завърши той с многозначително свиване на рамене.
Гласът й се превърна в шепот:
