— Обичам те — прошепна тя. Езикът й се стрелна между устните му и той изстена, отмалял от сладостта на нейното отдаване. Кристофър я привлече силно към себе си, с една ръка обхванал таза й през тънката коприна на харемските панталони, докато с другата силно я притискаше към себе си.
— Ти си ме омагьосала като един от джиновете на Фатим, защото никой дух не може да ме доведе до такова умопомрачение. С радост бих приел това, което ми предлагаш, но…
Кестенявите очи на Ариел го пронизаха с поглед, изпълнен с разбиране.
— Надявам се езерата за срещи в Англия да са толкова тайнствени, както и в Ел Беди, защото много удоволствие ни предстои да споделим. И имам много да се отплащам.
Кристофър изстена и се отдаде на празничния огън от желание, който опустошаваше душата му. Устните му поеха устата й в целувка, тя му отвърна и те се озоваха отвъд границите на въображаемото. Тя бе негова. Не като собственост, не като играчка, която да бъде показвана навред. Тя бе негова, както той притежаваше своя живот. Безвъзвратно и истински. Ариел запълваше празнините в душата му и удовлетворяваше неговите нужди, които му бяха причинявали само болка през целия му живот. С нея някак кръгът се затваряше. Той можеше да се освободи от гнева и болката на своето детство. Запълваше незаетите места в своето сърце с нейната любов. Златоока, красива Ариел. Изкусителка без лукавство, жена, която познаваше само честността и гордостта. Най-после тя бе в прегръдките му и мълвеше думи, на които той се бе присмивал. Притисна я към себе си и тихо повтори думите й на себе си: Обичам те.
Вратата на стаята се отвори внезапно в мига, в който устните им се разделиха. За секунда пространството се изпълни с бухарци, добре владеещи ятагани и мускети. Те бяха огромни, всеки от тях с равен на Кристофър бой. Имаше поне десетина такива.
И в средата стоеше Язид.
Ариел изпадна в паника, като искаше да избяга през тайния изход на свобода, но стоеше прикована от страх на мястото си. Знаеше, че Язид е извън себе си от гняв. Знаеше, че няма спасение. И все пак до себе си усещаше хладнокръвието на Кристофър.
— Никой не смее да докосва притежание на Мохамед Ел Язид, султан на цял Магреб.
— Принц Язид — отбеляза Кристофър с ледено самообладание.
— Султан Мохамед Ел Язид, невернико.
— Не мисля така, Язид. Не още.
— Аз съм султан на всички земи от западните пясъци на Сахара до брега на морето. В мен тече кръвта на Мохамед, а чрез него и кръвта на самия Аллах. Никой не смее да ме отрече. — Той насочи вниманието си към Ариел. — И никоя жена, която ме отблъсква, не ще живее.
— Един крал не се крие зад войниците си — се подигра Кристофър. — Ако наистина заслужаваш титлата, която се опита да откраднеш чрез убийството на своя баща, то докажи го. Бий се с мен.
Очите на Язид проблеснаха жълто-зелени на светлината на свещта. Бавна усмивка разтегли устата му от край до край. Със скоростта на змия той извади ятагана си от ножницата и разсече въздуха пред себе си.
— С удоволствие, невернико. С радост ще видя мръсната ти кръв да потече като река през пясъците на моята страна. Ти ще бъдеш първият. И когато бъдеш победен — великият Сохда Агадир… — присмя се той, — ще направя така, че улиците на градовете и водите в пристанищата да почервенеят от изтичащата кръв на неверниците. Ще унищожавам мъжете, жените и потомците на нечестивата им плът, докато страната ми се очисти отново. Докато ти и твоят род завинаги бъдат заличени от Мароко.
Кристофър не възприе нито дума от речта на Язид. Той просто кимна към бухарците.
— Вървете — реагира Язид. — Този неверник е само мой.
Възпитани от години в абсолютно подчинение, бухарците се изнизаха покорно от стаята, без нито един да погледне назад или да остави ятагана си изваден в случай на измама. Но Кристофър не можеше да мисли за нищо друго, освен да накара Язид да плати за злините, които бе причинил на Ариел. Мисълта, че я е докосвал дори, бе достатъчно, за да накара кръвта на му да закипи. Язид щеше да си плати за своите престъпления. Тази вечер Кристофър възнамеряваше да получи кръвна отплата.
Ариел се прилепи до стената, когато ятаганът на Кристофър изсвистя от ножницата, и се опита да се притаи колкото може повече. Не искаше да го разсейва по никакъв начин. Въпреки че неговото поведение бе страшно хладнокръвно, Ариел можеше да усети нажежената до бяло интензивност на тялото му и абсолютната му концентрация на духа, когато двамата мъже започнаха да обикалят стаята. Язид се усмихна арогантно.
— Ела да опиташ острието ми, невернико.
Принцът се засмя и пое офанзивата. Ятаганът му се изви като дъга във въздуха, но Кристофър се изплъзна без особено усилие. Отвърна със своя собствен ятаган, като изненада Язид със скоростта и страхотната точност на прицела си. Звукът на стомана о стомана зазвънтя във въздуха, когато двамата мъже се сблъскаха. Язид бе принуден да отбие удара му, като отстъпи назад, за да запази равновесие. Но отстъплението му не трая дълго. Когато се обърна, той застана лице в лице с Кристофър, този път хванал с две ръце дръжката на ятагана си и без капка на високомерие в него. Гледаше го с омраза, която се излъчваше на горещи вълни. Бавно, той издигна ятагана си над главата му.
— Сега ще умреш, невернико.
Замахна с всичка сила надолу, но Кристофър се отмести и острието се заби в една махагонова маса, като я разцепи на две. Язид не загуби нито секунда за възстановяване, а завъртя сабята настрани и се хвърли към Кристофър.
Язид също видя тази удобна възможност. Дива усмивка се разля по лицето му, когато ятаганът в ръката му се изви в дъга към Кристофър. Той скочи напред, като разцепи въздуха, с намерението да пръсне сърцето на неверника на хиляди парченца. Тогава англичанинът внезапно се раздвижи. Не към стената, както очакваше Язид, а право към него. Незнайно откъде ятаганът на неверника се удари в неговия с вертикално повдигащо движение, което накара дръжката да се изплъзне от ръката му и запокити ятагана му с дрънчене върху каменния под. Язид се извъртя, за да избегне острието на християнина, но усети как то разпаря тънкия муселин на туниката му и засяга плътта му. Той се изви и обърна с лице към християнина, и едва когато го направи, разбра трика на неверника. Сега християнинът бе този, който залости
Ариел гледаше и едва можеше да повярва на очите си, поразена от внезапната промяна в двубоя. За секунди Кристофър си бе сменил мястото с Язид. Той си бе играл с него, като го бе оставил да повярва, че печели, докато умело го примамваше към място, където можеше да го хване в капан с едно-единствено движение. Сега Кристофър държеше ятагана си над Язид, но у него нямаше нищо от високомерието на принца. Той бе спокоен и хладнокръвен. И много сериозен.
— И така, Язид, сега ще говорим ли? — Въпреки настройващите за разговор думи, тонът му не търпеше възражение. Върхът на ятагана му сочеше право в сърцето на принца и той не изпускаше от поглед своя пленник.
Вместо него се усмихна Язид и очите му се свиха в доволна самоувереност.
— Мисля, че ще трябва да ти откажа, невернико, както винаги. — Преди още отказът му да бе изречен, вратата се отвори. Монголецът атакува Кристофър изотзад, като го наръга в рамото, преди той да има възможност да реагира. В същия миг Язид се хвърли към изпуснатия си ятаган и тържествуващо го завъртя над главата си, сякаш отново бе в страната на фантазията. Кристофър се блъсна в каменната стена и смачка малкия монголец между себе си и камъка. Слугата на Язид се свлече зашеметен от гърба му; но той
