Много време мина, малка Ариел, откакто жена е била толкова глупава, че да ми откаже.
Тя тръсна гневно глава и продължи със смелост, която не чувстваше в себе си.
— Може и да успееш да ме насилиш, Язид. Но това няма да има никакво значение, защото това, което наистина искаш, вече съм подарила на друг.
Очите на Язид се присвиха и в миг той пресече стаята. Сграбчи я за китката, дръпна я към себе си и се загледа в очите й. Ариел наложи на лицето си победна маска, която трябваше да потвърди нейните думи.
— Лъжеш. — Той направи движение, сякаш за да я пусне и после внезапно пак я придърпа назад, като извъртя рамената й и заби пръсти в плътта й. Главата на Ариел се отметна назад и сърцето й се качи в гърлото от страх. — Не може да си такава глупачка, Ариел. Аз не използвам остатъците от вечерята на някой друг. Ако довечера открия, че си позволила на друг мъж да те има, ще те убия с голи ръце. И ако този мъж наистина е неверникът, то това, което ще изстрадаш, ще бъде по-лошо и от смъртта.
Той я отхвърли настрани с такава сила, че тя полетя към стената. Главата й се удари в камъка и светът експлодира в ярки цветове. Докато се смъкваше на пода, на лицето й се изписа усмивка. Вероятно сега щеше да умре. Това щеше да бъде чудесен номер за Язид.
Но тридесет минути по-късно Ариел стоеше пред бронзовата решетка, която превръщаше стаята й в затвор. Главата й ужасно я болеше, а в устата й все още имаше вкус на кръв там, където си бе прехапала устната, когато се удари в стената. Но тя бе жива. Би било твърде лесно, реши тя, да умре толкова бързо.
Отвъд решетката цареше непрогледен мрак. Знаеше, че нощта се спуска над равнините, заобикалящи Мекнес и това трябваше да я успокои. Но вече не я усещаше така безопасна, както някога. Нейният дом, мястото, което обичаше повече от всичко на света, вече не бе неин дом. Тя бе направила всичко възможно и го бе правила толкова старателно, за да остане тук. Бе толкова непоколебима и целенасочена в преследването на целта си, че никога не бе отчитала възможността, че може би не тя е тази, която решава. Нейният дом й бе отнет — не защото бе омъжена и трябваше да бъде изпратена далеч, а заради нещо съвсем различно. Сега осъзна, че Мохамед вероятно е знаел нещо за плановете на Язид. Но вместо да се довери на мъжа, който я направи своя избраница, тя упорито бе отказала да му съдейства. Оттогава много малко неща бяха тръгнали правилно.
Тя се отдалечи от прозореца и се обърна към огъня, който бумтеше приятно в огнището. Само нещата, които не притежават чувства, продължаваха да съществуват незасегнати от събитията на деня. Тя обаче бе променена завинаги. Нямаше нужда да гледа навън в нощта. Този път Кристофър нямаше да дойде. Когато бе срещнала Язид в неговия лагер извън Фез, се бе молила да бъде спасена и Кристофър се бе появил, сякаш в отговор на силното й желание. Но този път той нямаше да дойде.
Дори само за да й отмъсти, както бе, когато я бе измъкнал от лагера на Язид, въпреки всичко, независимо от причините, от които той се ръководеше, тя искаше той да дойде. Искаше да му каже, че го обича. И й се струваше, че той също трябва да я обича, поне малко. Когато я бе довел тук, за да види Сюлейман, тя бе вярвала, че я обича. И в оазиса, когато се бяха слели в едно под небето на Аллах. Тогава също бе вярвала, че я обича. Тя знаеше, че го обича. Но знаеше също, че бе измамила Кристофър.
При тази мисъл гордостта на Ариел прерасна в протест. Винаги му бе казвала истината — освен когато бе напуснала Казбах с пратеника на Язид. Но дори и тогава тя искаше да му каже, само че не разполагаше с никакво време. С въздишка, Ариел потисна гордостта си. Вече нямаше значение кой трябва да бъде винен или кой кого бе излъгал. Бе изгубила Кристофър. Постигнала бе своето желание; сега щеше завинаги да остане в Мароко. Но се надяваше, че това завинаги нямаше да бъде за дълго. Искаше Язид да я умори бързо и знаеше, че ще се бори с него до самия край. Завинаги изглеждаше много дълъг срок без човека, когото обичаше.
Да обичаш човек е много повече от това да обичаш страна, си мислеше тя. Колко глупаво беше да мисли по друг начин. Как можеше да си помисли, че едно място, гледка, сграда можеха да й дадат същото, което обещаваше един влюбен поглед. Тя бе вярвала, че може да бъде щастлива с неодушевеното, но след като веднъж бе усетила пламъка на неговата жизнена сила до себе си, изведнъж бе видяла колко пуст е пейзажът без него.
Само ако имаше възможност да му каже това, си мислеше тя. Но той дори не бе погледнал към нея в тронната зала. Ариел мислеше за Чедила и за думите, които тя й бе казала само преди няколко дни. Понякога човек трябва да даде нещо по-ценно от думите на този, когото обича. Болките в главата бяха забравени, когато тя зарови нос в украсената с пискюли възглавница и се усмихна тъжно. Това бе първото хубаво чувство, което бе изпитала през целия ден. Бе направила нещо добро за човека, когото обичаше. Той вероятно вече пътуваше към пристанището в Сале с Ан и Робърт. Поне те бяха в безопасност. Тя бе направила това. Бе дала на Кристофър нещо ценно. Неговата свобода. Това бе свобода от Язид, и от нея също. С това, че тя задържаше Язид тук, Кристофър получаваше възможност да избяга. Това беше добре. Можеше да се върне в Англия и към своя живот. Това също бе добре, тъй като той го искаше. Тя можеше да му докаже своята любов по този начин. Кристофър никога нямаше да узнае това. И това бе най-хубавото от всичко.
Огледа стаята в кулата. Язид я бе настанил в стаята, която тя и Кристофър бяха споделили за няколко часа. Тук те бяха открили таен изход. Спомни си залеза, който бяха наблюдавали от назъбения парапет. Ариел погледна към саадинския гоблен, окачен на стената. Като че ли се издуваше от бриза, което означаваше, че изходът, който бяха открили тогава, отново бе свободен.
Тя тръсна глава и отмести поглед встрани. Нямаше отново да се опитва да избяга от съдбата си. Този път щеше храбро да я посрещне. Щеше да се хвърли с главата напред и с отворено сърце. Това бе нейният дар за Кристофър. Той трябваше да си върне своя свят, докато тя остане в своя.
Ариел сви колена под брадичката си и обхвана с ръце краката си, за да ги предпази от студа на нощта. Саадинският гоблен се заиздува и запърха отново и тя усети силен студен повей по гърба си. Затвори очи и отпъди мисълта, която изникна в съзнанието й.
Ариел се обърна бавно със затворени очи, като изчака момента, когато ще можеше да види изцяло гоблена. Притаи дъх в желание да повярва на този нов глас, като същевременно се страхуваше да изостави стария. Отвори очи и се взря в гоблена. Той висеше изпънат и неподвижен на стената. Нямаше никакъв бриз, нито отворена врата, нито Кристофър. Тя въздъхна, притвори очи от болката, която надеждата бе причинила в сърцето й. По-добре да не се надява, си помисли тя. По-добре просто да седи в тъмното и да чака.
— Пак ли се молиш? Ти се молиш, само когато имаш много сериозни неприятности.
Ариел внезапно отвори очи. Сърцето й започна да бие силно, не можеше да повярва на привидението, което стоеше срещу решетката на прозореца. Той бе там. Реален и невредим, и по-прекрасен от всякога.
Тя се хвърли в ръцете му със стремителността на планински поток, течащ към морето. Тяхното единство притежаваше сила, непозната за никой от тях преди това, сякаш най-сетне всеки бе намерил онази част, която до този момент бе липсвала на техните души. Ръцете на Кристофър я обгърнаха с целебна топлина и Ариел я прие, като балсам, който облекчи изранената й душа.
— Кристофър… — започна тя, но той притисна пръст към устните й, за да я накара да замълчи.
— Разполагаме само с няколко минути. Ще имаме цял живот за обяснения. — Той я наметна с голямата черна пелерина и кимна към гоблена. — Можем да бъдем благодарни на саадинците поне за едно нещо.
Когато Ариел пристъпи към Кристофър, косата й леко докосна брадата му. Неспособен да контролира желанието, което го изгаряше, той я повдигна на ръце. Ариел се стопи в прегръдката му. Тялото й се нагоди към неговото без съпротивление и те познаха сладост, за каквато дори в мечтите си не се бяха подготвили. Ариел вдигна към него поглед, изпълнен с любов и доверие, и вяра, която нищо не можеше да съкруши. Тя обви врата му с ръце и се надигна на пръсти, притегляйки главата му към устните си. Кристофър наведе глава, за да получи целувката, която тя предлагаше, и сливането на устните им бе далеч по-сладко от всичко, което някога бе опитвал всеки от тях.
