Въздържаността и търпението не бяха много познати на Ариел. Тя бе като малък пустинен вихър, който фучеше яростно, хвърляйки пясък във всички посоки, като търсеше нещо неизвестно. Сюлейман обичаше Ариел, но тя се нуждаеше от някого, който би я обичал за онези неща, които бяха толкова възхитителни у нея — нейната честност, нейната привързаност и неизмеримата й способност да обича. Тя имаше нужда от човек, който можеше да я научи на търпение и целенасочена доверчивост.
Кристофър Стонтън знаеше прекрасно какво означаваше човек да желае нещо. Знаеше какви качества са необходими, за да се бори за нещо, което си струва да има. Разбираше стойностните неща. Затова Сюлейман не се тревожеше прекалено много за безопасността на Ариел. Не се съмняваше, че Кристофър Стонтън знае, че Ариел е нещо ценно.
— Добре, докато вие двамата зяпате в облаците — прекъсна мислите му Фатим в необуздан пристъп на раздразнение, — аз започвам да действам. Не мога да стоя със скръстени ръце и да оставя сина на пепелянката да осъществи своите планове. — Не бе стигнал обаче и до средата на стаята, когато Кристофър го спря с леден глас.
— Няма да правиш нищо, Фатим.
Младият берберин изпадна в истерия от липсата на разбиране или поне някакво съчувствие от страна на другите двама мъже.
— Ти! — извика той, като се обърна яростно към Кристофър. — Ти не си мой брат. Отхвърлям уважението, което ни свързваше. Ти загуби моето!
Прекоси стаята, стигна до мястото, където Кристофър стоеше неподвижен и размаха дългия си кафяв пръст пред лицето му.
— Ти си идиот. Би трябвало да просиш милостиня с онези, които са изгубили ума си под пустинното слънце! Тя те обича. По-хубава е от слънцето, по-чувствена от нежния морски бриз, по-мека от агънце. Рискува живота си заради теб. Видях я как седеше ден и нощ до леглото ти, когато беше болен, за да се грижи за теб, тревожеше се за теб и молеше Аллах за теб. И въпреки това досега от теб не е получавала нищо друго, освен обиди. Да! Язид ще я унижава физически, но ти направи същото много преди това със своите думи. С остротата в погледа си. С липсата на доверие. Заради теб тя трябваше да доказва себе си всеки миг. И винаги нещо не достигаше. Наистина, постъпи неблагоразумно, като отиде в лагера на Язид. Но не тя се провали, а ти, братко мой. Ти не можа да намериш сили да й се довериш. — Когато завърши речта си, Фатим му хвърли непримирим гневен поглед и се понечи да си тръгне.
— Зная, Фатим. — Гласът на Кристофър бе равен и безмълвен като морето на зазоряване. На измъченото му бледо лице се бе изписала болката, след като най-после бе свалил маската си на безразличие. Кристофър се наведе и прокара пръсти през косата си. — Веднъж спасих живота ти, Фатим. Сега се нуждая от помощта ти, за да спася нейния. — Погледът му бе унесен, докато търсеше лицето на приятеля си. — Позволих й да попадне право в ръцете му. Право в капана на смъртта.
Фатим го плесна ниско по гърба, като неизменната му природа отново изплува на повърхността.
— Нека не губим ценното време на Аллах в разкаяние, братко мой. Ариел ни чака. А аз, както знаеш, винаги се радвам на една добра битка.
В мрака на беззвездната нощ, Фатим приклекна под малкото маслиново дърво и започна да наблюдава самотната фигура по стръмния склон, която единствено гледаше надолу към Казбах. Тази вечер вятърът беше студен и духаше от Атлас, като люлееше оскъдно покритите клони на дърветата. Лошо предзнаменование, реши Фатим. Но не за тях. Предзнаменованието бе за тези долу, в Казбах.
Язид се бе оказал по-хитър, отколкото всеки от тях бе подозирал. Той бе тръгнал веднага от Ел Беди за Казбах и преодолял съпротивата на минималната стража, която Сюлейман бе оставил. Сега контролираше крепостта, като заедно с това имаше добра видимост наоколо и можеше да забележи всеки, който се приближаваше. Ще бъде невъзможно, си мислеше Фатим, да измъкнат Ариел оттам. Щеше да бъде нужна цялата армия на Сюлейман, армия, която Фатим знаеше, че той не би ангажирал със спасяването на една жена. Не можеше дори да си позволи да мисли за зверствата, които вероятно бе изтърпяла Ариел, преди Сюлейман да бъде готов с плана си и да даде заповед за атака на Казбах.
Невъзможно, освен за мъжа с него.
Фатим не знаеше колко дълго бяха стояли на стръмния склон. Много преди имамът да обяви вечерните молитви. Бяха минали часове и Кристофър не правеше нищо, само се взираше надолу към гората и наблюдаваше, както пустинният хищник наблюдава дупката на мишката. Освежаващият бриз прилепваше черната джелаба плътно към широките му рамене, а отпред платът плющеше като криле в полет. Той бе едва забележим силует в мрака, по-скоро мистериозен джин, отколкото човек от плът и кръв. По-скоро дух, отколкото смъртно същество.
Но въпреки че приличаше на привидение, душата на Кристофър бе разкъсвана от мъчителни човешки чувства, докато наблюдаваше огньовете във вътрешния двор на Казбах. Припомняше си местонахождението на всеки часовой и страж, а в ума му оживяваше всяко от неговите прегрешения към Ариел. Толкова пъти я бе наказвал за това, че преследва собствените си мечти, вместо да ги изостави заради неговите. Всяка сцена изникваше като жива пред очите му, огряна от пламъците долу. Бе й позволил да повярва, че мъжът, за когото трябваше да се омъжи, е друг човек, а когато тя разкри неговата лъжа, той бе очаквал просто да го разбере. Бе я унизил пред Язид, като я наказа заради това, че я бе заварил в ръцете му, без дори да се запита дали това не е била сестринска прегръдка, която дарява на човека, който тя чувстваше като брат. От този момент нататък бе смятал, че съществува основателна причина да не й се доверява, но беше ли й се доверявал някога истински?
Фатим бе прав. Кристофър наистина не се доверяваше на никого и въпреки че Ариел му се бе доверила, поверявайки бъдещето си в неговите ръце, той не й отвърна със същото. Вместо това бе разглеждал всяка среща като изпитание, което трябваше да докаже правотата му. А също и че не трябва да й оказва доверие. Той я бе тикнал в ръцете на Язид със своята ярост и студенина. Бе я осъдил без причина. И сега тя бе затворница на Язид — пленница на мъжа, чиято омраза го бе лишила от разум или угризения. Беше се оказал глупак, призна си Кристофър, като се ядосваше на себе си. Желаеше я толкова силно, но бе направил всичко възможно да отрече това. Нуждаеше се от нейната любов, както бе имал нужда от тази на баща си, но бе направил невъзможно за нея да докаже нещо друго, освен че тя също би могла да предпочете някого другиго.
Лагерът в Казбах се подготвяше за нощувка. Все по-малко бухарци се движеха наоколо, а огньовете вече не бяха толкова ярки. Въпреки силната му мъка, докато наблюдаваше Казбах, в него отново подаде грозна глава съмнението. Може би точно сега Ариел бе в стаята на Язид, любовница, изпълнена с желание. Може би точно сега целуваше Язид, както бе целувала него, и се любеше, като крояха планове за новия режим.
Кристофър гневно изхвърли видението от ума си. Твърде дълго бе пленник на родителския си комплекс. Време бе да поеме по нов път. Да обичаш някого, означава да му оказваш доверие, и той знаеше едно нещо със сигурност. Бе влюбен в прекрасната султанска повереница.
Фатим подскочи, когато Кристофър се завъртя на скалата и тръгна към него.
— Сега ли?
— Сега.
—
Глава 26
— Остава един час, Ариел.
Ариел гледаше Язид с открито пренебрежение, но така и не му позволяваше да види безнадеждния страх, който я обхвана, когато принцът се насочи към стаята в кулата.
— Един час и всички мои пълководци ще са получили своите инструкции. Тогава ще очаквам да те видя в покоите си. — Той й се усмихна с грозна усмивка, която бе предназначена по-скоро да я изплаши, отколкото да я подкупи. — И се постарай, сладка моя, да се подготвиш добре. Не искам в леглото си любовница, която да смърди на бащината ми прислуга.
— Ти никога няма да получиш това, което искаш от мен, Язид.
— Да, но ще го имам. И ще му се насладя още повече, защото ще се бориш срещу това да го получа.
