влезе в нея и изпълни кухината вътре в нея. Топла плът в топлата плът. За момент те останаха така, неподвижни, радващи се на съвършенството на своя съюз.
След миг Кристофър започна да се движи в нея. С дълги, сигурни тласъци той редуваше изпълването с почти пълно изтегляне от нея. Всеки път, когато се оттегляше, Ариел стенеше и се извиваше нагоре, страхувайки се да не загуби топлината му. Всеки път, когато хълбоците й се извиваха нагоре, той се връщаше в нея, изпълваше я изцяло и я отвеждаше още по-далеч в пламтящата страст, която заплашваше да я погълне. И тогава огненото кълбо в нея избухна и разпрати искри от разтопена жарава до всяко кътче в тялото й. Ариел се притисна в него, като се задъхваше, докато Кристофър навлезе отново в нея. Тя се обви силно около него и почувства как силата на тласъците му се променя. Кристофър започна да диша учестено и на пресекулки, капка пот се стече върху гърдите й. Ариел погледна краката си около хълбоците му. С вик Кристофър се разтърси, задържайки се колкото може по-дълбоко в нея. Дълги, безмълвни мигове останаха вплетени един в друг.
— Обичам те, Ариел. — Гласът на Кристофър прозвуча като шепот, излязъл от най-съкровените дълбини на душата му. — И винаги ще те обичам.
— И аз теб — отвърна тя. Очите й се изпълниха със сълзи на радост, нежна усмивка докосна устните й. Кристофър се усмихна в отговор. Усмивка на мъж, най-сетне постигнал вътрешен покой. Все още в нея, той се облегна на едната си ръка и я притегли по-близо до себе си. Бузата й лежеше върху гърдите му и тя се заслуша в ускореното биене на сърцето му. Затвори очи и отпрати молитва на благодарност към Аллах. Това бе най-прекрасната възглавница, която познаваше.
Епилог
Сутрешното слънце изсуши последните капки вода, с която бяха мили палубата на кораба, и последните бурета с прясна вода, храна и провизии бяха качени на борда. Робите, превити под тежестта на своя товар, бяха облечени с алени шарфове, бели туники и панталони от султана. Ариел стоеше на края на палубата и нервно гледаше как отнасят нейните пътнически сандъци до капитанската кабина.
— Нещо май си се умислила?
— Не — отвърна тя и тръсна глава в отговор на въпроса на Кармела. — Но за първи път напускам Мароко. Мисля, че малко ме е страх.
— Ух! Няма от какво да се страхуваш! Почакай да усетиш соления въздух, морския бриз в косата си! Ах, няма друго подобно усещане на света — монотонно прошепна Кармела. — Не мога да дочакам кога ще почувствам отново тези неща.
Ариел я прониза с недоверчив поглед.
— Мислех, че си дошла тук на кораб за роби. Как си могла да усетиш „морския бриз в косите си“?
Кармела отпусна клепки и погледът й стана много страстен.
— Капитанът беше хубав мъж. Как би могъл да устои на съблазънта да сподели дните си с една неутешима циганка с гореща кръв?
— Добре, но по време на това пътешествие се постарай да стоиш по-далеч от капитана. Той си има съпруга.
— Ще ме изядеш с очи — нацупи се Кармела. След това се усмихна широко и прегърна приятелката си. — Никога имам не е събирал двама души, в които има толкова много любов. Пламенността е все още в теб.
Ариел се усмихна. Наистина, никога досега не се бе чувствала така чудесно. Тя сложи ръка на очите си, за да се предпази от слънцето, и се загледа в Кристофър и Сюлейман, които разговаряха на мостика. Султан Сюлейман, напомни си Ариел. Мароко не можеше да желае по-добър приемник на Мохамед. Чрез Сюлейман мечтите му щяха да продължат да живеят, а Магреб да благоденства. Сянка на тъга помрачи лицето й. Ако Язид не бе повел бунта, Сюлейман нямаше да стане султан, а той бе значително по-добър водач за Мароко, отколкото Язид. Но всичко това бе постигнато с цената на огромни кръвопролития и човешки загуби. Толкова много хора бяха убити в името на властта и алчността. Нейният настойник бе мъртъв. Язид бе мъртъв. Дори Дайва бе открита намушкана с нож в розовата градина. Мароко трябваше да плати твърде висока цена за сегашното си благоденствие.
Тя изхвърли лошите спомени от главата си. Бе си обещала, че няма да се оглежда назад. Сега всичко лежеше пред нея. Бе съпруга на Кристофър и макар да й предстояха толкова много неизвестни неща, знаеше, че докато той е до нея, ще бъде щастлива.
Последният от пътническите сандъци пое по наклонената плоскост, когато Кристофър и Сюлейман слязоха от кораба. Сюлейман хвана двете й ръце и се усмихна с цялата любов на истински брат.
— Аллах винаги те е закрилял, Ариел. Зная, че неговата
Ариел кимна, неспособна да говори заради сълзите, които стягаха гърлото й.
— Ще ми липсваш, Сюлейман.
— Недей. Това е моят свят и аз трябва да остана тук, както ти трябва да заминеш за новия свят, който ще откриеш за себе си. — Той се усмихна на сълзите й и поклати нежно глава. — Трябва да запомниш едно. Звездите, които нощем гледат надолу към теб, са също така и мои. Чрез тях ти винаги ще знаеш, че съм тук. — Той я целуна нежно по челото, слезе от палубата и се отдалечи, преди дори да успее да го задържи.
— Той толкова прилича на Мохамед — каза тя на Зиад, чието присъствие усещаше до себе си. — Толкова сигурен в съдбата си.
— Ще бъде велик водач — отвърна просто Зиад. — Защото величието е в извършените дела, а не в изречените думи, любима господарке.
Ариел се обърна към него.
— Тогава ти, Зиад, си наистина велик човек. — Евнухът се поклони, като прие благосклонно комплимента. — И аз не съм вече твоя господарка. Сега си свободен, казах ти това. Ти ми служи повече от добре.
— Вярно е, че казахте това, господарке. Но какво ще прави един побелял евнух, ако няма да може да служи на своята господарка?
— Говорих със Сюлейман за това. Той ще се радва, ако останеш с него. Трябва да решиш, но така или иначе, си свободен човек.
Огромният мъж отново се поклони, но дори с извърнато лице, Ариел чу как думите засядаха в гърлото му.
— Така ще бъде, господарке.
— Благодаря ти, Зиад — нежно каза тя. — Ще се чувствам по-добре, ако зная, че си с него.
Евнухът изведнъж разтърка очите си.
— В тая страна има толкова много пясък! — оплака се той. — Трябва да измия тази песъчинка от окото си, люби… лейди Стонтън.
Когато Зиад се отдалечи с горда походка, Кристофър сложи ръка на талията й с нежен жест и каза:
— Кармела е вече на борда и бризът се засилва, скъпа. Мисля, че е време да отплуваме.
Ариел кимна, като гледаше към брега и страната, която щеше да напусне завинаги.
— Трябва да се сбогувам с Чедила. Изпрати ли сандъците за Сами с Фатим?
Кристофър кимна.
— Зефира е склонна да мисли, че той е много разглезено малко момче.
Ариел се засмя.
— Не толкова разглезено, колкото щеше да бъде, ако живееше със семейството на Фатим.
— Ако Фатим е мярката, то съм съгласен. Сега върви, Чедила те чака.
— Не се ли сбогува с нея?
— Направих го вече. Говорих със Сюлейман и за нея. Ще има всичко до края на живота си.
Ариел погледна Кристофър с благодарност. Той нежно я побутна към брега, където дойката й седеше търпеливо под едно дърво.
— Върви — каза той.
