Конниците на Апокалипсиса

може да го хване. Това не е ебола. Това не е ку-треска! Защо корейците ще си играят с някакъв си грип, когато има — какво? Антракс! Зарин! Има милиони по- опасни неща.

Епщайн и Каралекис се спогледаха. След това Епщайн се обърна към Вуурис:

— Мисля, че не разбирате. Смъртността при Испанския грип е…

— Знам какво искате да кажете — скептично възрази Вуурис. — Той е чудовище. Но не е отровен. Не може да се използва, за да нападнеш армия.

— Това е вярно — отвърна Каралекис. — Не може. Но ако намерението е да омаломощиш врага, да нападаш системно цивилното население — тогава Испанската дама е много подходящ инструмент.

— Миналата седмица преглеждах статистиката — намеси се Епщайн. — В Ню Йорк има петдесет и шест болници, които приемат спешни случаи — това са осем хиляди легла. Осем хиляди! И още нещо — има и две болници на колела — две, — всяка от които може да поеме — колко? Може би трима души на час. — Замълча за малко. — Една биологична атака срещу Ню Йорк или който и да било град би била… неспасяема.

— Другият проблем с грипа е, че той се самовъзпроизвежда — продължи Каралекис. — Започне ли, става нещо като верижна реакция — размножава се все повече и повече. Нещо като ядрен реактор. От друга гледна точка, това е по-скоро като неутронна бомба, защото не поврежда инфраструктурата на врага. Убива хората, но оставя сградите невредими.

— Колко смъртоносно е това нещо? — изръмжа Вуурис.

— Какво да ви кажа — отговори Каралекис. — Ако имате подходящия щам… Теоретично можете да разпалите биологичен пожар, който би унищожил всички хора на планетата, освен ако не са имунизирани.

— Разбрах — отговори Вуурис. — Но ние не говорим „теоретично“. Говорим за този щам в Северна Корея. Питам колко е смъртоносен?

— Добре, да го кажа по-друг начин — каза Каралекис. — През есента на 1918 година Испанският грип уби повече от половин милион американци. Това е повече, отколкото умряха в двете световни войни, Корея и Виетнам, взети заедно. И това само за четири месеца!

— А какво ще кажете за чумата? — попита Фич. — Трябва да е още по-лошо.

— Може би — отвърна Каралекис. — На чумата обаче са й трябвали двадесет години да свърши тази работа. Испанският грип е убил двадесет или тридесет милиона само за година.

— Господи! — прошепна Фич.

Епщайн се обърна към Вуурис.

— Споменахте ебола. Това наистина е ужасен микроб, но е… стабилен. Истината е, че е много трудно да бъде прихванат.

— Толкова трудно, колкото и СПИН — добави Каралекис.

— Трябва да има обмяна на телесни течности — нямам предвид кихане — продължи Епщайн, — но грипът… Точно както казахте, всеки го прихваща.

— На всичко отгоре не е стабилен — допълни Каралекис. — Нямаме ваксина за грипа, който ще дойде следващата година…

— Мога да кажа също — вмъкна Епщайн, — че нямаме ваксина и за грипа от миналата година. Простата истина е, че Испанската дама е била най-смъртоносното заболяване в цялата човешка история.

— При това в естествената си форма — каза Каралекис.

— Какво имате предвид под „естествена форма“? — попита Фич.

— Просто догадка. Ако корейците са започнали да си играят с мутациите, променяйки гените… те биха могли да създадат чудовищен вирус с още по-големи смъртоносни качества.

— Чудовищен вирус! — възкликна Вуурис.

— Той говори за генно инженерство — създаване на чудовище, след като един вирус се свърже с друг — поясни Епщайн.

— Да, но не е ли необходима много усъвършенствана лаборатория, за да се създаде нещо такова? — попита Вуурис.

Епщайн поклати глава:

— „Генентех“ изпраща лабораторни комплекти в училищата. Пък и можете да си ги купите навсякъде за 40 долара.

Известно време никой не каза нищо.

— Значи сме затънали до гуша в лайна! — каза накрая Фич.

— Дилетантски казано — отговори Епщайн. — Но да, това е напълно възможно.

Джанин Васерман стана, отиде до картата на Северна Корея, която висеше на стената, и я загледа.

— Има два проблема — каза Васерман. — Първият е да се открие мястото на инцидента.

— Военното разузнаване може да помогне — каза Фич.

— Сигурен съм, че можем да направим няколко полета — каза Вуурис. — Поне с U–2.

— И с ЕШЕЛОН — добави Фич.

— Какво означава ЕШЕЛОН? — попита Епщайн.

Фич се ядоса на грешката, която бе допуснал пред външен човек, но каза:

— Това е… секретна програма. Не трябваше да я споменавам.

На практика програмата ЕШЕЛОН беше една от най-тайните операции на разузнавателната общност, която осигуряваше електронно подслушване по целия свят. Чрез свързване на сателитите и „подслушвателните центрове“ към серия мощни паралелни компютри, разузнаването на САЩ и на неговите съюзници бе в състояние да прихване и декодира буквално всяка електронна връзка в света — в реално време, още докато се излъчва. След това, намирайки ключовите думи, същата програма идентифицираше и отделяше онези части от информацията, които представляваха интерес.

— Е, какви думи можем да използваме? — попита Вуурис, готов да ги запише.

Фич вдигна рамене.

— Няма какво да използваме. „Грип“ няма да ни докара доникъде…

— Да, но… „грип“ и „Северна Корея“ или „грип“ и „Таси-ко“… Практически всичко свързано с Таси-ко би могло да е интересно.

— Да, може да свърши работа — съгласи се Фич.

— Дори и да открием лабораторията — каза Вуурис, — какво можем да направим? Имам предвид, че е в Северна Корея.

— Ако стигнем дотам, става вече дипломатически проблем — отвърна Фич. — Държавният департамент ще се оправя.

— А ваксината? — попита Васерман. — Колко време ще е необходимо, за да се изработи?

— Шест месеца — отговори Епщайн. — Минимум.

— Не може ли да се приготви и по-бързо, ако се наложи?

Епщайн погледна Каралекис, който вдигна вежди и каза:

— Ако изобщо можем да я направим, може да съкратим срока с един месец. Във всеки случай обаче това е само хипотетично. Не може да се направи ваксина, без да имаш вируса и…

Каралекис довърши изречението му:

— Ние не разполагаме с вируса.

Васерман стисна Каралекис за рамото толкова силно, че той изръмжа:

— Е, добре — прошепна тя, — това е вторият проблем. Мисля, че трябва да го намерим.

Ако този вирус можеше да бъде открит, помисли си Каралекис, най-вероятното място за това бе сградата без прозорци, наречена Медицински военен център „Уолтър Рийд“ в Бетесда, Мериленд. Там беше Националното хранилище за тъкани или както го наричаха таблоидите — „Библиотеката на смъртта“. Построена като склад, тя бе натъпкана с метални рафтове, запълнени до краен предел с картонени кутии. Във всяка от кутиите имаше парчета от човешка тъкан, отначало потопени във формалдехид, а след това изолирани в малки блокчета парафин. Като цяло в тази сграда се съхраняваха повече от 2,5 милиона парчета човешка плът, в голямата си част принадлежаща на войници, загинали във войните.

Каралекис смяташе, че все в някое парафиново блокче могат да бъдат открити следи от вируса. Най-