Конниците на Апокалипсиса

Иное се смути.

— Имате предвид превода?

Каралекис кимна.

— Да, това са подробности, но… според Канг докторът е казал… — той пак погледна страницата, — докторът е хвърлил цялата вина върху Испанската дама.

— Испанската дама — повтори Каралекис.

— Да, точно така пише.

— Не Испанката?

Иное поклати глава.

— Не.

Каралекис дълго гледа преводача в очите. След това преглътна и се обърна към Фич:

— Най-добре е да се обадите в Атланта.

— В Атланта? Къде в Атланта?

— В Центъра за контрол върху заразните болести — каза Каралекис. — Ако вашият човек е прав, това нещо може да убие повече хора, отколкото са избити през Втората световна война.

3.

През следващите седмици работната група Таси-ко получи свой код (БЛАЙНДСАЙД) и бе „попълнена“ с още двама членове. Първият беше доктор Ървинг Епщайн, специалист по грипа в Националният здравен институт (НЗИ). Вторият беше Нийл Глисън, агент на ФБР, чиято задача бе да поддържа връзките с ЦРУ.

За Фич назначението на Глисън бе толкова приятно, колкото и това на Епщайн, но не можеше да направи нищо по въпроса. Работата на Глисън бе да сътрудничи на Управлението по въпроси, отнасящи се до химическите и биологическите оръжия. Това беше (поне на теория) допълнение на задачата на ФБР да пази страната от вътрешния тероризъм. Всъщност (поне според Фич) включването на Глисън бе още един пример за непрестанните усилия на ФБР да увеличи влиянието си след края на Студената война.

Не че Глисън бе особено заинтересуван от малката групичка на Фич. Той имаше по-големи риби за ловуване, защото летеше два пъти месечно между Вашингтон и Аман, където се срещаше с американските наблюдатели, включени в екипа инспектори на ООН за съседен Ирак. Това естествено го поставяше в състояние на постоянен стрес от вечното пътуване и непрекъснатата смяна на часовите пояси, което той се опитваше да прикрива под маска на безразличие и тъмни очила.

За агента на ФБР работната група Таси-ко бе само странична задача — една от десетината групи, към които бе „прикрепен“, когато не бе на път за едно или друго място.

— Мислете си за мен просто като за муха на стената — каза той на Фич. — Няма да бръмна. — И през повечето време наистина не го правеше.

Епщайн беше съвсем различен. Нисък, дебел, бъбрив човек на шестдесетина години, той изглеждаше като убеден последовател на Рузвелт, с папийонка, тиранти и раиран костюм. Възбуден от факта, че е част от „тайния свят“ (макар и отпуснат само „на заем“), той с голямо удоволствие обясняваше общите нюанси на грипа и особено Испанския грип.

— „Испанската дама“ — отбеляза той — е нарицателно за една болест, която е взела твърде много жертви в Испания. Рисунките от тази епоха често показват сгърчена жена, чието лице е покрито с дантели, за да се скрие злокобно ухиленият й череп.

Въоръжен с карти на Азия и лазерна показалка, епидемиологът вдъхновено започна да обяснява, че грипът е доста крехък вирус, който съществува в състояние на постоянна мутация. В зависимост от антигенните му промени…

— Какво? — Гласът беше на Фич, но въпросът бе зададен от всички или почти от всички.

— Той говори за протеиновата обвивка — обясни Каралекис. — Външната характеристика на вируса.

Фич изръмжа.

— В зависимост от протеиновата обвивка — продължи Епщайн — вирусът се класифицира в един от трите общи типа: Н–1, Н–2 и Н–3. Има и други, но тези са най-големите.

Фич смръщи вежди, защото не обичаше да му изнасят лекции, но Джанин Васерман го въздържа с меко докосване по ръката.

— При всеки от тези типове — продължи Епщайн — имаме неограничен брои модификации…

— Значи, когато говорим за грип — намеси се Вуурис, — практически говорим за категория болести, така ли?

Епщайн се намръщи.

— Не бих го казал по този начин, но ако така ви харесва, наричайте го така. Важното обаче е, че трябва да произвеждаме нова ваксина всяка година, защото с мутирането на вируса миналогодишната модификация отстъпва място на пандемичната наследничка.

— Докторе, тия сложни думички… — почна Фич.

— Той има предвид разпространение по целия свят — каза Каралекис.

— Като епидемия? — попита Вуурис.

Епщайн поклати глава.

— Не, пандемията не е епидемия. Пандемията е глобална. Епидемията — като случая в Таси-ко — е нещо локализирано.

— Което ще рече, че си е чисто севернокорейски проблем — каза Глисън.

— Може би — изхъмка Каралекис. — Стига да не…

— Стига да не се разпространи — довърши Епщайн.

Вуурис се размърда притеснено на стола си.

— Но нали някои епидемии са по-лоши от другите? В зависимост от… мутациите.

— Точно така — съгласи се Епщайн. — Някои мутации са по-настойчиви от другите и понякога атакуват различни части от населението. Испанският грип напада младите хора. Деца. Младежи. Хора под трийсет години.

— Защо така? — попита Васерман.

Епщайн поклати глава.

— Не знаем.

Фич се намръщи и Каралекис се обърна към него и каза:

— Никой не знае.

— А защо? — попита Фич.

Каралекис вдигна рамене.

— Защото никой не го изследвал.

— Грипа ли? — изуми се Фич.

— Не. Говорим за този конкретен вирус — отвърна Епщайн. — Никой не го е виждал под микроскоп.

— А защо?

— Защото вирусите са субмикроскопични. Необходим е електронен микроскоп, за да го видите, а пък те до 37-ма година все още не са били изобретени, което пък е — колко? — почти двадесет години след като болестта е дошла и си отишла.

— Значи никой никога не го е виждал? — попита Фич.

Каралекис кимна.

— Включително и корейците? — добави Фич.

Каралекис и Епщайн се спогледаха и Епщайн каза:

— Да… Включително и севернокорейците.

— Което значи — продължи Фич, — че човекът от Пхенян…

— Докторът — добави Васерман.

— Който и да е той! Това означава, че този човек е предполагал — когато е казал „Испанската дама“, той е изразил само едно предположение.