да приеме външни лица в лабораторията си и да ги инструктира как да манипулират с вирусни натривки, той би очаквал безпрекословно внимание. За миг нервно се усмихна, но след това продължи:
— Вижте, едва ли на мен трябва да се държат лекции за ослепяване от снега. Веднъж вече ми се е случвало.
— Така ли?
— Да. На Вейл. Изпуснах си очилата от лифта. — Господи, говореше като пълна тъпанарка. — И в един момент, високо над дърветата не можех да видя абсолютно нищо.
След кратка пауза физикът продължи с леден тон:
— Истинската снежна слепота е нещо съвсем различно. Не говорим за моментно объркване. Говорим за болка, остра болка — сякаш очите ви са пълни със ситно счукани стъкла. Това може да ви извади от строя за дни и дори за седмици, ако случаят е тежък.
За момент настъпи тишина. След това потропването с крак продължи, макар и в по-бавен ритъм.
— От-бе-ля-за-но! — каза хладно доктор К.
— Чудесно. — Физикът на НОАА махна очилата, които бяха оставили червени ивици около очите му, и вдигна една неопренова маска за лице. — Номер пет. Когато температурата падне под…
— Извинете — прекъсна го доктор Киклайтър. — Предполагам, че това ви е работата, но не бихте ли могли… просто не бихте ли могли да повторите всичко това на нашия
— Какъв „писар“? — Физикът се втрещи в тях и Ани си помисли: „Ето това е! Край! Той ни намрази!“
— Казва се Дейли…
На вратата рязко се почука и в стаята, без да изчака отговор, влезе слаб рус мъж. Ани го позна — беше старшият физик.
— Ще трябва да завършиш обучението на борда, Марк. Задала се е буря и капитанът каза, че или ще потеглим до два часа, или ще останем в пристанището още три-четири дни.
— Ще потегляме? — попита доктор К. — Но…
Русият мъж вдигна рамене.
— Правим това, което каже капитанът. Във всеки случай той ни прави услуга. Ако иска, може да ни остави да си висим на пристанището. Какво ще стане тогава? — За момент спря и след това продължи с усмивка: — Двайсет минути! Пред хотела ще ви чака микробус.
И излезе.
Марк незабавно започна да напъхва оборудването си в един голям син сак.
— Но… Какво ще стане с Франк Дейли? — попита Ани.
— Кой е Франк Дейли? — попита Марк.
— Нашият писар — отвърна му Киклайтър.
— Имахме договореност — допълни Ани. — Искам да кажа… Господи, та той пристига от един милион мили!
Марк ги погледна с усмивка и преметна сака през рамото си.
— Ами бих казал, че господин Дейли ще изпусне кораба.
— Слава Богу — измърмори Киклайтър. — Бездруго ползата от него е колкото от развален зъб.
Марк се ухили и излезе, като остави Ани да размишлява върху иронията на факта, че Франк Дейли няма да е с тях. След като толкова дълго бяха спорили за необходимостта (или може би неизбежността) от присъствието на репортер в експедицията, когато въпросният репортер пристигнеше в Мурманск, щеше да открие, че „Рекс Мунди“ е отплувал.
След половин час Ани стоеше пред хотела и чакаше микробуса, който да я закара на кораба. Въздухът беше тежък, топъл и неподвижен, изпълнен със скрита злоба, която я плашеше.
Беше се опитала да намери Дейли и да му съобщи да не идва. Връзките обаче бяха ужасни и сега…
Температурата се повишаваше от минус десет до нулата и когато стигнаха до пристанището, вятърът вече развяваше снежни парцали.
Беше малко уплашена, докато се качваше по клатещата се стълба към палубата на кораба. Дебелите въжета, които служеха за парапет, бяха хлъзгави от поледица и като погледна надолу (голяма грешка!), там нямаше нищо друго освен черна вода. За момент тя се поколеба и доктор Киклайтър я сграбчи за рамото и я избута нагоре.
На палубата двамата останаха за момент с ръце върху перилата, загледани как океанските вълни надигат и спускат купчинки пластмасови боклуци.
— Ние сме на ръба на света — каза Киклайтър и кимна към града. — Така го наричат местните жители.
Ани кимна вежливо, но не разбра какво точно й казва, така че попита:
— Кое?
— Мурманск. Това означава „ръбът на света“. Или може би — „краят на света“. Не съм много сигурен.
Ани го погледна и каза:
— Е, разликата е голяма.
Бе изненадана да види, че докторът се усмихва. Той бавно вдигна ръка и помаха. Вятърът разлюля подплатата на якето му.
— Е, това е — каза той неизвестно на кого и добави: — На добър път!
5.
Архангелск
23 март 1998
По средата на тричасовия полет от Москва до Мурманск самолетът — „Илюшин 86“ — започна да се тресе. Франк Дейли вдигна поглед от лаптопа си и през илюминатора видя, че са влезли в облак. Въздухът беше матов, почти непрозрачен, макар че можеше да види тъмното очертание на крилото.
Трептенето се засили, превърна се в силни вибрации, които ескалираха в тресене. Дейли затвори компютъра, прибра го в калъфката, сложи го в брезентовата раничка и я напъха в багажното отделение на седалката пред себе си. След това се облегна и си каза: „Грешката е моя. Ако паднем, то ще е защото си играх на «Участ» вместо да работя върху Испанската дама. Богът на въздуха не обича калпазаните и затова сега ме застига тази участ. Освен ако…“
Той не вярваше в Господ. Освен ако… при някои обстоятелства. Да те застигне ураган, на десет хиляди метра височина!
Самолетът се наклони, яростно се разтърси, подскочи и изскърца. „Никога не играй на «Участ» в самолет — каза си Дейли и здраво стисна облегалките на седалката. — За какво си мислех? Може пък да имам късмет?“ Несъзнателно почука с кокалчетата на свитите си пръсти по облегалката — три пъти, и след това го повтори. Това бе ритуалът, който спазваше, без да знае откъде идва. Поне досега обаче го предпазваше от черните котки, които пресичаха пътя му. Както и от счупени огледала.
Както и от катастрофирали самолети. Поне досега не беше пътувал с такъв.
Осъзна смисъла на този ритуал — съкратена форма на молитва — като последен остатък от ранното си католическо възпитание.
От седалката през пътеката едър мъж с рунтави мустаци нададе изненадващо женско „Ой!“, погледна Дейли с ужас и скри лицето си с ръце. Миг след това небето стана тъмно, шкафчетата за ръчен багаж над седалките се отвориха и започнаха да мигат предупредителни надписи: „Пушенето забранено!“, „Затегнете коланите!“. „Пригответе се да умрете!“ — помисли си Дейли. Количка с напитки се преобърна, някакъв мъж изкрещя и самолетът рязко пропадна, после подскочи, борейки се с турбуленцията.
Така продължи десетина минути и в пътническия отсек все по-отчетливо започна да се усеща миризмата на повръщано. Бутилки с водка и кутийки с бира и сода се търкаляха по пътеката и под седалките. От отворените шкафчета за ръчен багаж започнаха да падат чанти и куфари.
Най-сетне Полет 16, които летеше на изток, зави и пое на юг. От двете страни на пътеката хората плачеха. Един мъж в задната част на салона запя с всичка сила на език, който Дейли не можеше да разпознае. Миризмата на алкохол се съчета с тази на повръщано и се превърна в отвратителна смрад на
