Ани усмихната се отпусна на койката и притвори очи. Сякаш виждаше чистата, ясна линия на движение през откритата вода и тъмното море, което се цепеше във фосфоресциращи пръски.
Точно отпред, съвсем наблизо, бе Копървик. Вирусът. Бъдещето й.
7.
Архангелск
24 март 1998
— Заминал е.
— Няма начин — каза Дейли. — Трябва да има някаква грешка.
Снежната виелица не бе престанала, така че младият чиновник в корабната агенция „Полярск“ сигурно беше объркал нещо.
— По график трябваше да отплува вчера, но не успях да стигна до Мурманск.
Младежът го изслуша търпеливо — въртеше кичур мръсни коси в пръстите си. След това повтори:
— Заминал е.
— Вижте, има буря. Истински шибан ураган! Никой не може да се измъкне от него.
Младежът въздъхна, приглади с ръка лист от факса пред себе си и посочи средата на страницата.
— Виж, приятел, този кораб е ледоразбивач — той върви
— Какво? — Дейли малко се стресна — и от фамилиарниченето, и от смисъла на казаното. Чак сега забеляза, че младежът е със слушалки за уокмен.
— Повтарям — заминал е в 11 часа сутринта вчера.
Дейли се отпусна в стола пред бюрото. Имаше чувството, че хлапакът знае какво точно казва. След това изведнъж се усети: не само че беше пропуснал кораба, но той бе
Почувства се адски скапан. От една страна, бе виновен, че Киклайтър и Адеър не знаят къде се намира, а от друга, се оказа, че те просто са го издухали. Все едно че стоеше пред някакво кино във Вашингтон, а не тук на Черноморская — шибаната Черноморская — в Архангелск!
— Откъде мога да изпратя факс?
— Не и до „Рекс Мунди“ — поклати глава младежът. — Невъзможно е.
— Защо да не може?
— Защото… това е кораб. Трябва да пратите телекс.
— Телекс? — Дейли не беше много сигурен какво точно представлява телексът. Някакъв вид телеграма или нещо подобно. Обаче каза:
— Добре, ще изпратя телекс. Къде може да стане това?
Главната поща бе точно зад ъгъла на улица „Воскресение“. Това беше късмет, защото щом Дейли излезе от офиса на агенцията, студът го хвана като куче на верижка. За момент той сякаш замръзна на място. Това не беше студът, който можеш да срещнеш в Щатите. Не беше студът, който можеш да срещнеш където и да е. Идваше право от Ада и проникваше направо в сърцето.
Вятърът духаше от север, вероятно от Мурманск, и посипваше лицето му с дребен сняг, който изглеждаше като някаква смесица от лед и пясък. Той вдигна яката си и се повлече напред. Като стъпваше внимателно, успя да премине през ледената пързалка, която минаваше за тротоар, и тръгна към замръзналата река.
Беше сумрак и не се виждаше добре. Улицата беше от лявата му страна, но бе повече теоретична, отколкото реална. Свил брадичка към гърдите си, той откри, че се намира в един черно-бял свят и следва уличните лампи по посока на Двина. Металните стълбове на лампите бяха обвити в сняг и почти невидими — светлината висеше във въздуха сякаш чрез магия, бледа и неясна в сивия вятър.
Един булдозер разчистваше площад „Ленин“, като натрупваше снега на купчини по краищата му. „Там трябва да е“ — помисли си Дейли.
Стигна до пощата и се изкатери по заледените стъпала, отвори вратата и влезе в топло помещение, което миришеше на мокра дървесина, пот и евтин тютюн. Червенобузести мъже и жени, облечени в торбести дрехи, се редяха пред номерирани гишета. Дейли мина от човек на човек, като питаше: „Телекс? Телекс?“ Никой обаче не го разбра. Най-сетне един мъж със скъпа кожена шапка го хвана за ръкава и му обясни на перфектен английски как да изпрати телекс.
Дейли отиде до гишето в дъното на залата и съчини едно съобщение върху гърба на плик от хотел „Ню Уърлд Астер“ в Шанхай.
Д-Р БЕНТЪН Ф. КИКЛАЙТЪР
ЕКСПЕДИЦИЯ КОПЪРВИК
РЕКС МУНДИ
КОД 333–80
ДЕНЯТ Е МРАЧЕН И БУРЕН.
ЗАСЕДНАХ В АРХАНГЕЛСК.
ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ В ХАМЕРФЕСТ НА 28-МИ.
Прочете съобщението отново. Много му се искаше да добави нещо мръснишко и обидно, заради това, че е изоставен по този начин. Макар обаче да бе в състояние да таи дълго обида, в професията си се бе научил да не скимти. Поне когато няма полза от това.
Прочете пак съобщението, намръщи се и го смачка. Първо, плащаше се на дума и таксата бе достатъчно голяма, за да употребява нещо друго освен съществителни и глаголи. Освен това Киклайтър не приличаше на човек с чувство за хумор. Не би оценил: „Денят е мрачен и бурен“. Напротив, в малкото им разговори професорът му бе направил впечатление на високомерен кучи син, боледуващ от крайната фаза на СВМ — Синдрома на Великия мъж. Какво точно бе казал?
„Честно казано, господин Дейли, не се впечатлявам много от журналисти. Периодите ви на внимание обикновено са кратки.“
След това изпръхтя, все едно оплю и Дейли, и целия журналистически свят. На Дейли тогава му трябваше доста самообладание да не си отвори устата. Иначе би отговорил, че самият той не е особено впечатлен от вирусолозите, за които се говори, че имат къси пишки. Вместо това сви рамене и стараейки се да изглежда впечатлен, изрази надежда, че докторът ще му даде възможност да се докаже.
Огледа се за друг лист, но не видя. Така че изглади плика от китайския хотел и редактира посланието си.
ЗАСЕДНАХ АРХАНГЕЛСК.
СРЕЩА ХАМЕРФЕСТ.
Така беше по-добре. Четири думи и само фамилията.
Помисли си, че може би не е зле да добави в адреса на телекса и името на Ан Адеър… но не. Въпреки че експедицията бе нейна идея (според документацията на НЗИ), тя все пак беше само асистент на Киклайтър. Великите мъже много си падат по протокола. Особено когато става въпрос за протежета.
С плика в ръка Дейли се нареди на дългата опашка пред гишето за телекси. По врата на една жена с перли пред него се стичаше струйка пот. Въздухът бе напоен с тежката миризма на влажен тютюн. Мокрият дървен под скърцаше под тежестта на ботуши. От време на време Дейли чуваше да говорят на английски, но не успяваше да установи откъде точно. Опашката се движеше с по една-две крачки и от време на време, след това напълно застиваше. Не че това имаше някакво значение. Нямаше закъде да бърза.
След като най-после изпрати телекса, отиде в бюрото на агенция „Спутник“, за да си направи
