Лампичката за батерията вече светеше постоянно — слабо жълто огънче върху матовия екран на лаптопа. Дейли прецени, че му остават още около десет минути, докато се изтощи напълно.
Доктор Бентън Киклайтър изследва защо „Испанската дама“ е най-смъртоносният от всички известни грипове.
Лампичката за батерията светна още по-силно, компютърът започна да пищи и Дейли подскочи. Оставаше му около минута преди лаптопът да спре да работи, но не искаше да се отказва. Беше стигнал до тази част на статията, която го притесняваше, която нямаше смисъл — частта за експедицията и причините за нея. Ако успееше да остане на компютъра, да я напише или поне да се опита, може би щеше да е в състояние да я разбере. Най-малкото щеше да може да дефинира собственото си объркване — което е първата крачка към правенето на свястна статия.
Не обаче и сега. Лаптопът отново изпищя и Дейли с въздишка си записа файла на диска и изгаси компютъра. След това го пъхна в раницата и я натика под леглото. Пръстите му бяха вкочанени, а стомахът му къркореше, въпреки че като погледна към купчинката сняг, натрупала се под прозореца, и вихрушката в шахтата отвън, апетитът му съвсем изчезна. По всичко изглеждаше, че ще трябва да се нахрани в мазето на „Черноморская“.
Защо ли не беше доволен?
8.
77° 20? северна ширина
22° 14? източна дължина
Ани се събуди внезапно и чак изхълца при откритието, че отново е в света. Скочи и тръгна по коридора към главната палуба със защитни очила в ръка. Бутна металната врата, водеща към палубата, и излезе навън. Студеният въздух обля лицето й като светкавица на папарак. Внезапно се почувства по-будна от всякога и изцяло пронизана — поривите на вятъра сякаш разкъсваха мислите й на дребни парченца.
Айсберги! Що за безсмислена дума за тези плаващи ледени дворци? „Рекс“ се движеше през флотилия от дрейфуващи сини планини. Не изглеждаха така, както бе очаквала — не бяха големи ледени кубове, издигащи се над тъмната вода, а архитектурни чудеса, издълбани от вятъра и водата в невероятни форми. Имаше параболични извивки, готически шпилове, колони, издигащи се хребети и спускащи се склонове, изящни планини от лед. И всичко това бе направено от прозрачен материал, който нямаше нищо общо с леда, който тя познаваше, а пулсираше с чисто синьо, светло, сякаш бе огрято отвътре.
Това бе синевата на залива Монтего и на плащаниците, с които бе обгърната Богородица на статуите в малките градинки на бостънските предградия. Това беше чистата вода, която се стичаше по стените на фонтаните. Това беше също и острото, неестествено синьо, което осветяваше сцената на престъплението от покривите на полицейските коли.
Стигнаха почти по здрач и Ани можа да види Еджеоя — ръбат остров, изникнал в морето. Мътните му очертания бяха изписани от ивица черни скали. Час след като пуснаха котва, двамата с доктор К, Снежковците и капитана вечеряха в капитанската каюта.
Капитанът бе огромен латвиец с кръгло лице и оредяваща руса коса, вчесана на ивици по черепа. Ани го харесваше, но докато седеше на масата, се чувстваше потисната. Възхищението и учудването й от Арктика бе отстъпило място на чувството: „Не трябва да сме тук, не сме за това място, прекалено красиво е“. Перфектността на пейзажа, неясната му бледост, чистотата на въздуха, пронизващата тишина — всичко това се разрушаваше от ярките цветове на дрехите им, от облака дизелов пушек, който висеше над кораба, от глъчката на присъствието им.
— Какво има? — попита я капитанът. Месестото му лице бе зачервено от виното.
Ани поклати глава.
— Не знам. Нищо. Просто имам чувството, че не сме си на мястото.
Доктор К се засмя.
— А миньорите? И те не са си били на мястото, така ли?
— И те също — каза тя и поклати отрицателно глава, когато непохватният сервитьор се доближи до нея, за да й поднесе черен дроб с лук. — Не съм гладна, благодаря.
— Трябва да ви е жал за миньорите — обади се един от физиците. — Искам да кажа — те не са били
Капитанът кимна. После извади бутилка испанско шампанско в чест на пристигането им на Еджеоя, отвори я и започна да им налива.
— Това място е Ад — заяви безизразно.
Мускулестият като щангист физик Брайън, който служеше и като пилот на хеликоптера, се засмя.
— Не съм много сигурен. Малко е студено за Ада.
Капитанът поклати глава.
— Това е точната температура.
— Защо смятате така?
— Данте — каза Ани.
Всички я погледнаха. Капитанът се усмихна и й кимна одобрително.
Брайън се намръщи.
— Не разбирам.
— Младата дама е права — каза капитанът. — Данте е специалистът по Ада.
— О, разбрах — каза Брайън.
Марк, който сутринта бе предупредил Ани за премръзването, се включи в разговора:
— Мислех, че е Милтън.
Капитанът поклати глава:
— Не. Милтън е специалист по дявола. По Ада специалист е Данте.
— И каква е разликата? — попита Брайън.
— Просто е, но може би младата дама ще го обясни по-добре.
Ани се почувства в клопка, но нямаше какво да направи — беше си отворила голямата уста и сега трябваше да излезе на сцената.
— В деветия кръг на Ада, където е най-лошото място, има леден дворец. Не огън, а обратното — място, където винаги е студено. Като тук. Моят учител по класическа литература — продължи тя, усещаше как кръвта нахлува в лицето й — смяташе, че представата, че Адът е студен, е много стара… остатък от Ледниковата епоха, когато огънят е означавал живот, а смъртта е идвала от студа.
— Идвам до Шпицберген три-четири пъти годишно, макар и да не бях идвал чак до Еджеоя — каза капитанът, докато си наливаше шампанско. — Всеки път си мисля, че нямаме работа тук. Това не е място за хора. За нищо не е.
— Нека се надяваме, че НОАА няма да разбере това — засмя се Марк. — Иначе всички ще останем без работа.
— Да ви кажа право — продължи капитанът, — когато усетя това чувство, направо настръхвам.
— Защо, капитане? — Доктор К изглеждаше искрено заинтересуван.
— Защото то е като тревога, която нахлува в кръвта ми. Сякаш лед или вода ще смачка кораба. Усещам го още по-силно, когато стигнем до поселенията.
— Господи, капитане, може би не сте подходящият човек за този вид работа — пошегува се Брайън и хвърли поглед към Ани. — Може би трябва да сте на кораб на любовта или нещо подобно.
Капитанът за момент го погледна стреснато, след това лицето му отново стана строго.
— Това е трудно място. Вашите миньори са го разбрали.
— Да, разбрали са го — каза Киклайтър. — Но не Арктика ги е убила, а патогенът. Би ги убил без значение къде точно се намират. Биха умрели и в Париж, и в Осло, навсякъде. На много хора се е случило.
Марк се обърна към доктор К.
— Говорите за Испанския грип, нали? Прапрадядо ми е умрял от него. И един от братята му. Баба ми
