Конниците на Апокалипсиса

Водовъртеж — сякаш ситни капчици вода се въртяха и вихреха пред погледа й. Беше чела за това явление — често срещана халюцинация, бе чела за нея само преди седмица. Първият човек, който я бе описал, беше изследовател от 19-ти век, пропътувал с екипажа си половината Бафинова земя, след което бе замръзнал и „смачкан като орех“ от леда.

Поне това нямаше да им се случи. Нямаше начин да замръзнат. „Рекс“ бе построен за Арктика и неговият корпус от подсилена стомана и мощните му двигатели бяха в състояние да го придвижат през лед с дебелина пет-шест метра.

Искаше й се да се движат по-бързо.

Ани затвори очи и разбра кога е започнала да халюцинира. Мисълта за полярния изследовател и екипажа му я вцепени. Първо изяли кучетата си, след това брезента на палатките, после дрехите си. Последното нещо, което изяли, били обувките им — на повечето от тях зъбите вече били окапали. Дневникът на водача бил открит от следващата експедиция. Бил обвит в насмолена хартия и пъхнат в кутия за тютюн. В дневника си водачът описвал изсмукването на кожата на обувките с език и начина как да се държи в устата — като вода за причастие.

След това той очевидно бе умрял.

Ани усети някаква промяна във въздуха и се вгледа в далечината. На хоризонта сякаш имаше дъждовни облаци. Погледна отново през бинокъла и въздъхна. Светкавици пронизваха синьото небе. Само това им трябваше — още една буря.

Въпреки дрехите, които бе навлякла — като се започне с термалното бельо и се стигне до пухкавото червено, произведено от „Мишлен“ яке, дадено й на кораба — я пронизаха тръпки. Беше й студено, но не искаше да се връща в каютата си или дори да се скрие в топлината на командния мостик. Имаше суеверното чувство, че ако не гледа напред, никога няма да се появи чиста вода. А тя трябваше да се появи. Скоро.

Погледна към долната палуба. Доктор К стоеше там със скръстени ръце и гледаше към хоризонта. Вероятно беше нервен. Трябваше да е нервен. Предстояха още няколко дни пътуване. Е, разбира се, той не би го показал. За разлика от нея, не издаваше чувствата си.

Показваше само строгата си нетърпимост към грешките на другите. В Джорджтаун и в НЗИ брилянтността на Киклайтър се приемаше като нещо дадено. Той бе един от най-известните експерти на света по РНА-вирусите. Говореше се за Нобелова награда — винаги се „говори за Нобел“ — но той се отнасяше към това с пренебрежение. „Не се интересувам от трофеи“. Лъжеше.

Като почетен професор в Джорджтаун, той бе изключително непопулярен. Когато приятелите й научиха, че е станала негова асистентка, изкрещяха: „Работиш с Киселия задник? Как го понасяш?“

Той е срамежлив, казваше тя, живее в собствения си свят и… просто няма добри маниери.

Това беше един от начините да обясниш. Всъщност доктор К никога не беше гаден. Не се ядосваше. Никога не таеше злоба. Проблемът бе само, че ако работиш с него и не можеш да следваш скоковете му (което, честно казано, повечето от студентите не можеха), той трябваше да спре и да обяснява. Понякога това означаваше, че губи нещо и че загубата му е твърде ценна.

Ако пък въпросът бе зададен в неподходящо време, той заставаше в позиция, която студентите му обичаха да имитират. Раменете му увисваха, главата му се накланяше настрани и той бавно и търпеливо започваше да обяснява с толкова отвлечен глас, че изглеждаше като запис — запис, който разрязваше въпроса, сякаш той бе жаба, лежаща за дисекция.

Това наистина бе неприятно усещане, но тя успяваше да види, че зад него той е наистина опечален, че съжалява за това, че зад просташкия въпрос се крие липса на въображение.

Не че тя някога би могла да каже нещо подобно. Знаеше, че ако се опита да го направи, то ще прозвучи като нахалство, като намек за това, че най-малкото е достатъчно добра, за да следва мислите на доктор К. Макар че… макар че понякога би могла да го следва през цялото време, по цялата спирала, по която се издигаха. Ако загубеха скорост, тя щеше да е тази, която би могла да го подтикне. Всичко това бе много вълнуващо…

— По-добре влез вътре, миличка.

Тя подскочи.

Това бе нещо, с което не можеше да свикне. Странната интимност, която им бе наложена от шума на „Рекс“. Трясъкът на кораба бе оглушителен. Той пробиваше леда, сякаш „исполин яде блокове“ — беше чела това някъде. И това бе само шумът от корпуса. Двигателите издаваха постоянни пулсиращи звуци, минаващи през палубите, докато ледът стържеше отстрани.

Очевидно членовете на екипажа бяха свикнали на тези децибели, както и Снежковците, които прекарваха достатъчно време върху ледоразбивачи. На „Рекс“ имаше осем от тях и те всички сякаш използваха някакъв език на жестове. Когато искаха да кажат нещо, си крещяха в ушите.

Това беше някаква зловеща интимност — да усещаш дъха на мъж до кожата си. Не бе свикнала на това. Дори когато виждаше, че ще стане, че някой от тях започва да се навежда към нея, тя се дръпваше, сякаш да избегне целувка. След това се чувстваше глупаво. Изчервяваше се — точно както стана сега.

Беше Марк. Главният физик. Той пак се наведе към нея и този път тя почти не помръдна.

— Бузите ви започват да премръзват.

Той се изправи и докосна собствената си буза с ръкавицата си. Тя му даде знак да наведе главата си, за да му каже нещо, но той нетърпеливо поклати глава и й посочи, че трябва да влезе вътре. Тя посочи доктор К, но Марк я хвана за ръка и я бутна към вратата.

Малко след това влезе и той. В топлия въздух дрехите им вдигаха пара.

— Да не сте му бавачка?

— Няма да усети, ако замръзне. Само се опитвах…

— Вие няма да усетите, ако измръзнете. — Той свали очилата си и се наведе, за да погледне бузите й. — Повърхностно измръзване. Може да се успокоите, професорът е наред, вече го проверих. Всъщност какво правехте там? Някой каза, че сте стояли повече от час.

— Гледах за вода.

— Е, не се притеснявайте, ще имаме вода след половин час или дори по-скоро.

Тя го погледна скептично.

— Имаше ледено примигване — каза той.

Тя го погледна, сякаш я будалкаше.

— Ледено примигване?

— Много сте подозрителна. Елате. — Той я хвана за ръка и я заведе до илюминатора. — Вижте небето над хоризонта. Виждате ли тъмните сенки?

— Ще има буря.

Марк поклати глава.

— Няма да има буря. Това не са облаци. Опитвам се да ви кажа, че тук не вали много сняг. В Атланта вероятно вали дори повече. Арктика е пустиня.

Ани пак погледна през илюминатора — той имаше филтър, за да пречупва остротата на слънчевите лъчи:

— Защо казвате, че не са облаци? Погледнете! Това са облаци.

— Това е отражение. При леда и снега се получават температурни слоеве във въздуха, които създават налудничави отражения. Много пъти можете да видите неща зад хоризонта.

— Значи — каза тя — при ясен ден мога да видя бъдещето…

— Говоря сериозно. Когато сте обкръжени от лед и има подходящи условия, можете да видите водата, която се намира зад хоризонта и се отразява в небето. Ако се намирате във вода, можете пък да видите леда, което е още по-полезно приложение на този феномен. В миналото моряците са качвали хора на мачтите, за да наблюдават небето и да ги предупредят за приближаващи айсберги — той посочи напред. — Наричат го „примигване“. Водата примигва. Ледът примигва. Снегът примигва. Ето там — водата примигва. Ще бъдем в открито море след около час.

Тя не повярва, докато не се случи. Беше в каютата си, преоблечена в сухи дрехи, със свито сърце. Без никакво предупреждение ледът изчезна, блъскането в блоковете спря и целият свят напред се откри тих и гладък — сякаш бургия на бормашина най-сетне бе преминала през дебела дъска.