Някакъв генератор бучеше в мазето, произвеждайки достатъчно ток, за да не се спънеш, но не и повече. Малкото крушки, които светеха, бяха подсилвани от свещи, които мъждукаха във фоайето със зловещ жълтеникав оттенък. Миришеше на черква.
Дейли влезе и неуверено се огледа. В ъгъла на фоайето враждебно гледаща проститутка, увита в полиестерна дреха, се бе опънала на червен диван, тапициран с изкуствена кожа, и си лакираше ноктите. Близо до нея японски бизнесмен седеше на износен стол и четеше комикс. Трима младежи с черни кожени якета спореха за нещо пред бутилка водка.
Дейли попълни регистрационния картон на рецепцията и плати с долари. Докато руснакът броеше парите, прочете написаната на ръка табела на стената зад него:
Дейли бе смаян от клептоманията в Русия: всичко, което не бе завинтено за пода, бе за отмъкване или за продажба. В Москва двама души се опитаха да му купят тъмните очила, а едно хлапе с мотопед посегна да му грабне часовника. Шофьорите сваляха чистачките на колите си, носеха ги в ресторантите и ги поставяха до себе си на масата като допълнителни, екзотични прибори. След два дни в руската столица Дейли осъзна, че е въпрос само на време преди някой да се опита да го убие заради компютъра му. Затова той размени скъпата му кожена калъфка за една опърпана раничка. Лаптопът — „Тинкпат“ за 4 000 долара — се помести чудесно в брезентовата раничка, където преди това без съмнение бяха държани боички и сандвичи (или каквото ядат руските деца на обяд. Може би цвекло.)
След известно време се отказа да чака асансьора и тръгна с ключа в ръка нагоре по стълбите, които бяха достатъчно тъмни, за да се доизнерви. Някъде между втория и третия етаж чу вик. Звукът беше приглушен и паникьосан, едновременно далечен и близък. Малко след това осъзна, че не идва от стаите или стълбите и настръхна. После се сети, че няма нищо свръхестествено, а просто някой е заседнал в асансьора. С въздишка слезе и каза на администратора, който само вдигна ръце към тавана и каза строго и властно:
— Това е проблем всяка нощ. Казвам на гостите на хотела, че правим ремонт, но… — Той сви рамене. — След час-два ще го извадим.
„Майната ти“ — помисли си Дейли и реши да не ползва асансьори. Стаята му беше на четвъртия етаж и му трябваше известно време да отключи в мрака на коридора.
Влезе, хвърли куфара на леглото и със свито сърце започна да оглежда петната по тапетите и пукнатините по тавана. Радиаторът беше студен. Единственият прозорец се отваряше към някаква шахта, което означаваше, че стаята е по-тъмна, но вероятно и по-топла от повечето други в хотела. Въпреки това вятърът проникваше през процепите на черчеветата и върху износения паркет се бе образувала малка пирамидка рохкав сняг. Дейли го погледна за миг, надявайки се, че ще види окуражаващ признак на влага, но накрая реши, че няма изгледи снегът да се стопи.
Кръстоса ръце, пъхна юмруци под мишниците си и седна на ръба на леглото. Докато издишаше силно, видя как дъхът му се извива във въздуха и потрепери.
Все пак, колкото и да му беше студено и неуютно, имаше поне един вдъхващ кураж факт — при такава буря „Рекс Мунди“ не можеше да тръгне наникъде.
6.
77° 30? северна ширина
20° 12? източна дължина
Ани стоеше на палубата и гледаше нервно леда долу.
„Внимавай“ — каза си.
Не обичаше да прави грешки. Това даваше възможност на Снежковците да се будалкат с нея, а ако не го правеха, да се отнасят снизходително, с насмешливи погледи и предложения за помощ. Тя не можеше да се справя добре с такива неща. Те я караха я да се чувства глупава. Изчервяваше се и минаваше в отбрана. Не можеше да го преодолее. Винаги й бяха казвали, че това е „семейна черта“. Че имала
Докато не порасна достатъчно, за да разбере, че това е само метафора, тя си го представяше като някакъв вид болест, която е наследила от майка си.
Бяха изпреварили бурята и денят бе искрящ — със синьо небе и температура малко над нулата. „Рекс Мунди“ се промъкваше през леда пълзешком, корпусът и палубите му бяха покрити със скреж. Корабът се насочваше към Сторфиорден — проток от вода и лед, който се простираше между покрития с глетчери източен бряг на Шпицберген и западния бряг на Еджеоя — малък остров в Норвежко море.
Ани се бе загледала в ледения килим, който се простираше, докъдето й стигаше погледът. Искаше й се да види тъмна ивица — първият признак на това, което Снежковците наричаха „оловото“. Процеп в леда, който ще ги изкара в мастилената чернота на открито море.
Тогава биха могли да продължат с по-голяма скорост.
Въпреки допълнителните дни, които се получиха поради по-ранното им отпътуване, тя се тревожеше. Първата част от пътуването — на север-северозапад през Баренцово море — мина сравнително бързо. Мурманск не замръзваше през цялата зима, тъй като беше облизан от същото топло атлантическо течение, което правеше възможен достъпа до западния бряг на Шпицберген през по-голямата част от годината.
След като обаче завиха на изток и потеглиха към пролива Сторфиорден, се озоваха обкръжени от твърд лед. Когато напуснаха фиорда, ледът стана още по-дебел. Хеликоптерът излиташе непрекъснато, за да търси пролуки, които биха ги довели до водните канали, протичащи през леда, като протоци, които се движат през снежни полета. Снежковците обаче прекратиха това. Физикът, който по съвместителство бе и пилот на хеликоптера на експедицията, реши, че е по-добре да запазят горивото си за пътя до и от Копървик. Нямаше какво друго да правят, освен да си пробиват път напряко през леда и да се надяват.
Освен „пролуките“ имаше и ивици чиста вода — своеобразни езера в средата на „вечния лед“. Тези езера, беше й казано, се появявали повече или по-малко редовно, всяка година на едни и същи места. Картите с многослойните им силуети отбелязваха размера и местоположението им. Сутринта тя видя такава карта. Един член на екипажа й показа къде точно очакват да намерят чиста вода. На картата тя приличаше на дълга сянка, която се извиваше към една от малкото черни точки на Еджеоя — миньорското селище Копървик.
Проблемът беше, че картите не бяха осъвременявани от години и никой не можеше да каже кое от „езерата“ може да е изчезнало и да се е превърнало в лед. Промъкването през тънкия лед намали скоростта на „Рекс“ до минималните му възможности. Ако трябваше непрекъснато да си пробиват път през леда… щеше да им отнеме много време.
Ако пък успееха да излязат на открито място през следващите два часа, можеше да имат късмет да стигнат до място за закотвяне вечерта и сутринта да успеят да слязат на брега.
Беше нетърпелива. Предложението за субсидия бе нейна идея и тя бе съсипана, когато Националната научна фондация го отхвърли, въпреки подкрепата на доктор К. Сега, когато проектът бе одобрен, тя искаше да прави наука —
Идеята беше да се изолират вируси от тъканите на миньорите. Двамата с доктор К щяха да използват най-модерната техника — полимерно реструктуриране на веригата, или ПРВ, за да възпроизведат вируса в
