лабораторни условия. Ако имаха късмет и успееха да отгледат достатъчно продукт от модификацията, убила миньорите, щяха да могат, разбира се, да произведат и ваксина (в случай, че някой се нуждаеше от нея). Много по-важно обаче бе (поне според нея), че щяха да могат да потвърдят теорията на доктор К за връзката между определени видове протеинови обвивки и силата на действие на различните щамове грип. Това щеше да е такъв пробив…
Ани се изненада като научи, че в началото на века все още е имало късчета земя, които са били толкова негостоприемни, че не са били част от никоя суверенна държава. Архипелагът Свалбард, включващ остров Шпицберген, бил (до 1939 година) едно от тези места. Преди архипелагът да стане част от Норвегия, островите му били за разграбване. Ресурсите им били на разположение на всеки, който имал желание и възможност да си позволи месеци на тъмнина и изолация, гадно време и постоянна заплаха от нападения на бели мечки.
Не че Свалбард се отличава с някакви природни богатства. По принцип там има въглищни пластове. Американският бизнесмен Джон Лонгиър пръв изследвал природните богатства на архипелага и през 1906 година основал „Арктическа каменовъглена компания“. Под нейно ръководство на остров Шпицберген била разработена мина. Това събитие предизвикало нещо като „каменовъглена треска“ и предприемчиви англичани, датчани и руснаци започнали да разкриват мини из целия архипелаг.
В началото това носело печалба, но въглищата станали все по-скъпи за добиване. Това обаче не бил главният въпрос. Истинската цена бил самият архипелаг, който е стратегически разположен в северния край на Атлантическия океан и контролира входа в Баренцово море. Руснаците и англичаните, норвежците и датчаните — всички се стремели към нещо повече от въглищата в земята.
В крайна сметка спечелили норвежците, които продължили да разработват мини като тази в Копървик — практически недостъпно място, където се добиват вероятно най-скъпите въглища на света. Или поне са се добивали, докато въпросът за суверенитета не бил решен окончателно в полза на Норвегия, след което мината незабавно била закрита.
Сега, почти шестдесет години след тези събития, Ани и доктор К търсеха различен вид заровено съкровище — вирус толкова злокачествен и заразен, че можеше да служи като мярка за всички други. Той се намираше — или поне така се надяваха — на един метър дълбочина в замръзналата земя, скрит в дробовете на петимата норвежки миньори, умрели преди осемдесет години, задавени от собствената си слюнка. Според подробните записки на лютеранския свещеник, живял в Копървик по онова време, труповете на миньорите се намираха в най-западния ъгъл на гробището, точно зад параклиса.
Разбира се, екипът на НОАА трябваше да вземе проби от замръзналата земя преди да започне ексхумирането. Ако пластовете на леда покажеха, че е имало цикли на размразяване и замръзване, трябваше да се вземе решение дали изобщо да продължат. При положение, че вирусът на грипа се разпада толкова бързо след смъртта на носителя, би било безсмислено да се изравят мъртъвците, ако труповете са били подложени на разтопяване след 1918 година.
Което, ако се замисли човек, изглеждаше твърде вероятно.
Проклетият лед, помисли си Ани, гледайки към набраздения бял океан с надежда за ивичка чиста, черна вода. Нищо обаче не се виждаше. Само кристално синьо небе и белият като чаршаф лед. Цялата работа бе, че… това беше нейната рожба. Нищо чудно, че беше нетърпелива.
Тя бе тази, която, окуражена от доктор К, бе изследвала поселения в такива отдалечени места като Чили, Сибир и Тибет, търсейки това, което доктор К бе нарекъл „обещаващи жертви“.
Веднъж прочете за Шпицберген в някакъв стар брой на „Ню Йорк Таймс“. Статията бе за руските и норвежки претенции към архипелага Свалбард. Съвсем между другото там се споменаваха каменовъглените мини в района и как през 1918 година работещите там жестоко пострадали от Испанския грип. Не бе изненадана да научи за смъртта на миньорите. Това, което я изненада, бе, че те не са били закарани до родните им места, а са били погребани там, на място. Заинтригувана, тя се задълбочи в информацията и скоро научи повече, отколкото бе очаквала, за погребалната практика във вечно замръзналия Север.
Най-често мъртъвците от местното население били покривани с грамада от камъни. Копаенето в земята било невъзможно. Почвата била дълбоко замръзнала на няколко метра надолу. По-добре природата да си свърши работата, смятали те. В крайна сметка мечките винаги успявали да се справят с камъните — и с мъртъвците.
Минните компании обаче имали алтернатива и това бил динамитът. Пробивали дупки в замръзналата земя, натъпквали ги с експлозиви и взривявали гробове в земята на дълбочина около метър. Това било повече от достатъчно — нито топлината, нито мечките можели да стигнат дотам.
Поне така се надяваше Ани. С разрешението на доктор К тя бе писала до минната компания относно погребенията. Тази компания бе приключила дейността си след Втората световна война, но юридическата фирма, представляваща интересите й, я свърза с църквата, чийто свещеник беше служил в Копървик и Лонгиърбиен. В архивите на църквата бяха посочени имената на миньорите и роднините им, от чиито наследници бе поискано разрешение да се ексхумират предците им.
През цялото това време доктор К беше пасивен, но иначе я подкрепяше. Накрая, когато предварителната работа бе свършена, той подаде заявка за субсидия от името и на двамата. И тя бе отхвърлена.
Всички бяха съгласни, че предложението е обещаващо. Интересно. Заслужаващо интерес. И навременно — всички знаеха, че много скоро ще се появи голяма мутация на вируса на грипа. Това се случва на всеки тридесет години и светът го очакваше. Имаше и съгласие, че ако се съди по миналото, предстоящата промяна щеше да е към щам Н–1 — като Испанския грип. Никой не отричаше, че теорията на доктор К е многообещаваща и че проба от въпросния щам в Копървик би могла да даде ценни данни за връзката между силата на действие на мутацията и антигенната структура. Ако можеше да бъде намерен щамът от 1918 година, разбира се.
Ако доктор К беше прав, много по-силно действащите щамове на грипа можеха да бъдат разпознати чрез ясно изразеното изпъкване на подутината във форма на кука върху протеиновата обвивка на антигена. Сред вирусолозите това бе известно (малко на шега) като „рога на Киклайтър“.
Дори и сега щамовете Н–1 можеха да бъдат открити в една или друга част на света и заразените от тях не умираха масово. Проучванията на доктор К върху тези щамове сякаш подкрепяха теорията му — там липсваше ясно изразена подутина върху антигена и, както той бе предсказал, силата на действие, която вървеше заедно с нея. Справедливо беше да се каже, че освен всичко друго, което може да бъде научено, един поглед върху щама от 1918 година ще помогне много за подкрепянето или отхвърлянето на неговата теория. Независимо колко егоистично звучеше това, Ани не можеше да не мисли, че при успех на тази експедиция ще увеличи шансовете си да продължи научната си кариера в Джорджтаунския университет. При това с постоянен договор.
Разбира се, щеше да е много по-напреднала досега, ако субсидията не бе станала жертва на лошо стечение на обстоятелствата. Само месец преди да направят предложението за нея, в Националната научна фондация се вдигна голям шум за злополука в Националната вирусологична лаборатория в Кеймбридж, Масачузетс. Една епруветка с проба се счупила в една от центрофугите на лабораторията и двама лекари и един лаборант били заразени със Сабия — смъртоносна хеморагична треска, преди това срещана единствено в Бразилия. Въпреки че инцидентът бе незабавно прикрит, таблоидите го надушиха. В резултат имаше изслушване в съответната комисия на Конгреса, което имаше смразяващ ефект върху дейността на ННФ. Уплашена от по-нататъшни критики, ННФ реши да не финансира експедиция, която да открие един от най-смъртоносните вируси на света.
Мина почти година и тя почти бе забравила за предложението, когато субсидията дойде — не от ННФ, а от някаква малка фондация, която имаше за адрес жилищен блок зад сградата на Върховния съд.
Ани никога не бе чувала за нея. Нещо повече — не знаеше, че доктор К е изпратил предложението за субсидия на други източници, освен ННФ. Но това си беше в негов стил. Мълчеше си за всичко — вероятно за да й спести бъдещи разочарования. Тя нямаше нищо против.
Ани свали бинокъла, но продължи да се взира напред, опитвайки се със силата на волята си да намери някаква нишка, която да подсказва изход. Нямаше обаче нищо — само лед и сняг и…
