костюм. След малко вече бе на палубата и слагаше предпазни очила.
— Имаме проблеми, сънливке.
— Какви?
— Проблеми — повтори Брайън през рамо.
Бързаше към хеликоптера.
— С какво?
Физикът посочи към мостика. В първия момент Ани не разбра, но след това видя, че флагът на кораба е вдигнат и плющи на вятъра.
— Вятър! — изкрещя Брайън, размаха ръце като криле и продължи към хеликоптера.
Сърцето на Ани се сви. Не разбираше нищо от хеликоптери. Колко вятър бе прекалено много?
— Не се притеснявай — каза Марк и й подаде голяма чаша кафе. — Това е за теб.
— Благодаря.
— Ще стане по-добре. Няма да има влошаване.
— Сигурен ли си? — попита тя. Държеше чашата кафе с двете си ръце.
— Видях прогнозата.
— Но…
— Брайън се прави на много печен. Обича всички да си мислят, че той им вади кестените от огъня. Дори и когато няма никакъв огън.
— Значи вятърът…
— Не се притеснявай за вятъра.
След час вече бяха на леда — колона от яркочервени моторни шейни, които бръмчаха върху замръзналата земя и се насочваха директно към изгряващото слънце. Във всяка от шейните бяха по двама, но бръмченето бе толкова силно, че не можеха да си говорят. Ани нямаше нищо против. Това бе най- великият ден в живота й. Бяла мечка мина на около километър от тях, бяло върху бяло, в галоп. След това внезапно изчезна, като пушек от изгоряла кибритена клечка.
Нямаше какво да се види. Имаше твърде много неща да се видят.
По средата на пътя до Копървик хеликоптерът на кораба бавно прелетя над тях, перките му разцепваха небето. Ани махна с ръка и за момент й се стори, че хеликоптерът отговаря, разклащайки се по пътя си към изоставеното поселище.
Малко след това се озоваха в поле от шахти, дупки и ями, в които лесно можеха да пропаднат. По указания на Марк се върнаха на запад и направиха дълъг полукръг на север в опит да избегнат шахтите.
Най-сетне, почти два часа след като бяха слезли от кораба, стигнаха в Копървик.
Както бе очаквала, това беше призрачен лагер. Нямаше какво да се гледа. Тъмносива дървена църква без прозорци, няколко бараки и купчина варели за бензин. Всичко това водеше към входа на мината в безформения бял хълм по един замръзнал коловоз.
Ани бе изумена от празнотата на лагера, след като вече знаеше какви тайни крие той. Изправи се, огледа се и се изненада, като видя, че хеликоптерът на Брайън е кацнал на леда и чака да бъде разтоварен.
— Да тръгваме — каза тя на Снежковците и посочи хеликоптера. — Чака ни доста работа.
Гробището бе зад църквата. Тя тръгна натам и почти се сблъска с доктор К, който идваше от другата страна.
— Извинете! — каза Ани с нервен смях. — Просто исках…
Изразът му я закова на място и за известно време тя дори не бе сигурна, че той я е познал.
— Ани! — каза той и посегна да я хване за ръката.
Беше толкова невероятно нещастен, че това я уплаши и тя се отдръпна.
— Какво има? — попита Ани, но всъщност не искаше да разбере.
Доктор К отвори уста, след това се извърна настрани.
— Случило се е нещо ужасно.
Стомахът на Ани се сви.
— Какво?
Доктор К погледна гробището, след това кимна към църквата.
Ани се обърна. Чак сега видя, че тъмносивата дървена стена е изцапана с бяла боя.
„Графити? На тази географска ширина?“
Примигна и отстъпи няколко крачки, за да види стената по-добре. Грубите ивици бяла боя бяха някакво изображение — примитивна рисунка, която й напомни „Герника“ на Пикасо.
— Това е кон — каза тя, след като видя дивите очи на животното, оголените зъби и разширените ноздри.
Киклайтър кимна. За миг и двамата замълчаха.
— Някой е бил тук — каза Ани. — Така ли е?
Раменете на доктор К се смъкнаха.
— Да, някой е бил тук.
9.
Хамерфест, Норвегия
27 март 1998
Въпреки че времето за полет бе само три и половина часа, на Франк Дейли му трябваше повече от ден и половина, за да стигне от Архангелск до Хамерфест. Освен първия отрязък до Мурманск, никой от следващите полети не бе ежедневен. От Мурманск до Тромсьо се пътуваше във вторник и петък, а Тромсьо — Хамерфест бе възможен само през уикенда.
Това обаче нямаше значение. Имаше достатъчно време — „Рекс Мунди“ нямаше да пристигне в пристанището в близките два дни, а дотогава той щеше да е уредил всичко. Каквото и да се случеше (дори да се извиеше нова буря), втори път нямаше да пропусне кораба.
А и „Черноморская“ нямаше да му липсва. Ако трябваше да се сравняват, дори чакалнята на летището в Мурманск беше нещо много по-добро. Въпреки че прекара почти цял ден сгънат в корав пластмасов стол и объркан от неразбираеми съобщения по високоговорителя, поне му беше топло. Нещо, което не можеше да се каже за дните, прекарани в Архангелск.
Изпита задоволство, когато най-после погледна към Хамерфест от илюминатора на самолета на „Норсктранспорт“, който си пробиваше път надолу през облаците. От въздуха градчето изглеждаше добре уредено и приветливо — чисти малки сгради, струпани на ръба на плоско сиво море. Докато самолетът се снижаваше, можеше да види пристанището, заобиколено от малки здания, полегнало в подножието на голяма скала, и няколкото кораба, акостирали в доковете му. Три дълги кея навлизаха в морето, а покрай тях бяха привързани траулери и яхти.
Поне от въздуха градчето напомняше на Франк за Коледното градче на майка му — една непрекъснато увеличаваща се колекция от керамични къщички, дръвчета и фигурки, които с удоволствие се аранжираха всяка година и се посипваха с памучен снежец. На никого — нито на любимите племенници, нито на братовчедите — не бе позволено да докосне селцето или някого от жителите му. Малките прозорчета на всяка къщичка и магазин блещукаха от скритите вътре лампички, а повърхността на езерцето бе винаги светла и чиста. Всяка фигурка си имаше свое място, което никога не се променяше. Всяка година същите фигурки пееха коледни песни пред една и съща къща, към която се приближаваше висок мъж, понесъл кошница с подаръци.
Майка му почистваше къщичките всеки ден и още като дете Франк разбра, че за нея това селце е една паралелна вселена. Тя заменяше живота си в къщата-близнак, на километър от рафинерията, с измисления живот в една от тези малки къщички. Това селце бе един идеален и подреден свят, където снегът бе винаги бял и никой не се обаждаше в събота, за да иска плащане по ипотеката. Това бе Коледно градче, където татковците се прибираха вкъщи с цветя и никой не пиеше прекалено много и не изневеряваше на жена си.
Дейли се размърда неспокойно в седалката си. Не обичаше да си спомня за детството си. Във всеки случай, майка му отдавна бе мъртва, а Коледното селце бе прибрано на тавана на леля Дела. Той се
