Конниците на Апокалипсиса

10.Вашингтон31 март 1998

Проблемът с Вашингтон беше, че е нещо като политически парк. Навсякъде паметници, представителни сгради, възпоменателни плочи, статуи и градини. „История“, която те заобикаля, и не можеш да отидеш никъде, без да се сблъскаш с нещо от миналото.

„Ето тук простреляха Рейгън — помисли си Франк, може би за стотен път — точно тук — пред «Хилтън» (Глей ти!) Тук пък един аржентински любител на фойерверките бе скочил да плува с онзи бе, как се казваше… а, да — Уилбър Милс.“ Франк зави наляво по Масачузетс Авеню и скоро навлезе в кръговото движение на площад „Шеридан“. Малко по-надясно бе мястото, където колата на Орландо Летилиер бе вдигната във въздуха. „Ето тук. Ето… точно… под гумите… на моята кола.“

Колата му беше бял сааб, непредвидлива покупка през 1990 — взе я съвсем нова малко след като получи работа в „Поуст“. Тогавашната му приятелка — Моника Кингстън — твърдеше, че новите коли я възбуждали. „Сигурно има нещо общо с феромоните на парите“ — казваше — твърдение, което се опита да илюстрира или да докаже, като почти го накара да катастрофира няколко минути след като напуснаха магазина със сааба.

Моника отдавна я нямаше в живота му. Колата беше стара и имаше нужда от постоянни ремонти. Трябваше да се отърве от нея, но тя беше история, а освен това вървеше страхотно.

Нямаше къде да паркира. Бронирани микробуси за пренасяне на пари и коли с дипломатически номера бяха заели всички места. Намираше се на четири преки от Космос Клъб. По някаква причина обаче, независимо че се движеше със седем или осем километра в час, пет дни седмично, той никога не ходеше пеша. Не и ако можеше да го избегне. (Обикновено можеше, макар че повечето пъти, както ставаше и сега, закъсняваше за уговорените срещи.)

И изведнъж го видя. Един линкълн, малко по-малък от самолетоносач, се измъкна от място за паркиране на около две преки от клуба. С рефлекс на футболен вратар, Франк направи обратен завой, предизвиквайки какофония от псувни и клаксони. Вмъкна се на свободното място, извади ключовете, изскочи от колата, блъсна вратата и се затича към старата сграда, където се помещаваше клубът. За по-малко от минута стигна до широкото стълбище, което водеше до мецанина — просторно помещение, в което гостите трябваше да чакат домакините си, които, разбира се, бяха членове на клуба. Покрай стените имаше и кресла. На повечето от тях седяха мъже на определена възраст, облечени в определени костюми. Почти всички четяха „Таймс“, само един-двама говореха тихичко по клетъчни телефони. По стените, плътно подредени, висяха снимки на стария Вашингтон и старите вашингтонци — достолепни мъже и жени, чиято обща връзка беше членството им в клуба.

По принцип той не уважаваше клубовете, но „Космос“ беше различен (или малко по-различен). „Космос“ беше посветен на културата и науката и сред членовете му имаше почти толкова биолози и писатели, колкото адвокати и дипломати.

Това би трябвало да успокои Франк, но всъщност той бе нервен. Домакинът му Флечър Харисън Коу, арабист и бивш посланик в Йемен, възлагаше големи надежди на серията му статии, нещо, което вероятно щеше да приключи с разочарование.

Защото Франк бе претърпял провал в Хамерфест.

За три дни в Норвегия не бе успял да се добере до никого от екипажа на „Рекс“, нито да се качи на кораба. Не успя също да продължи разговора, който беше започнал с физиците от НОАА. И двамата бяха напуснали хотела. След като не успя никъде да открие Киклайтър и Адеър, Франк реши, че поне трябва да опише разходите си.

А те бяха ужасяващи. Деветнайсет дни пътуване. Почти три хиляди долара за самолетни билети, две хилядарки за хотели, шестстотин и нещо за храна. Освен това имаше разходи за пране, местен транспорт, телефонни разговори и… всичко възлизаше на повече от 6 000 долара.

Изпрати сметката по имейла до фондацията с надеждата, че тя все някак ще се загуби. Това обаче не стана и ето го сега тук, с десетминутно закъснение, по покана на Коу.

— О, здравей! — Дженифър Хартуиг се носеше през салона като валкирия из бебешка стая. Един брой на „Таймс“, след това още няколко се смъкнаха, за да я видят.

— Закъсня! Дай целувка! — Цунка го по бузата и се усмихна ослепително, точно както подобаваше на наследени пари.

— Кажи ми — прошепна й Франк, докато тя го хващаше под ръка — ти ли си единствената блондинка в Станфорд, или има и други?

Тя се засмя и го стисна за ръката.

— Наистина — продължи той. — Перфектна си.

Тя пак се засмя.

— Благодаря. Но знаеш ли какво? Имаш неприятности. Той видя разходите ти.

— Ох!

Дженифър ръководеше ежедневния бизнес на фондацията. Имаше грижата стипендиантите й да получават парите си, където и да се намират, както и бюлетинът да излиза навреме — шест пъти годишно. Отговаряше на молбите за субсидии и играеше ролята на домакиня на годишните срещи на випускниците на фондацията.

Влязоха в ресторанта — тиха глъчка — и тръгнаха между масите. Флечър Харисън Коу се надигна и подаде ръка на Франк.

— Добре дошъл!

— Извинявам се, че закъснях. Не можах да намеря къде да паркирам.

— Заради федералните чиновници е — каза Коу и се тръшна на стола си. — Плъзнали са навсякъде. — После извади писалка от джоба на ризата си и започна да попълва заявка за обяд. — Какво ще си вземете?

Франк отвори менюто и му хвърли бегъл поглед. Пържолата вероятно бе ужасна, както и другите месни блюда.

— Миш-маш. — И се усмихна на Коу (прекрасно знаеше, че е вегетарианец).

— Чудесно — каза Коу и записа. — Не знаех, че си вегетарианец, Франк.

— Аз също — скептично каза Дженифър.

Франк сви рамене.

— Просто се опитвам да намаля месото.

— Е, така се почва — отбеляза Коу. — Без да ставаш съвсем тревопасно. — Засмя се на глупавата си шега, повика възрастния келнер и му подаде листа.

Последва лек светски разговор, по време на който Франк разказа забавни истории — за страховития полет до Мурманск, за хотела на „Черноморская“ и за „призраците“, заседнали в асансьора. Коу отговори със собствени истории — припомни си времето, когато бил посланик, и по-късно — коментатор за „Таймс“ („онзи в Лондон“). Пристигнаха платата със зеленчуци, последвани от пържола за Дженифър — тя я атакува като вълчица. Изминаха двайсетина минути и Франк с изненада усети, че компанията му е приятна. Разказа една забавна история за змия, измъкнала се от кухнята в някакъв шанхайски ресторант, а Коу му отвърна с дълъг разказ за някакво развалено яйце, което му сервирали в Катар.

Дженифър се изкикоти и Коу с доволна усмивка се облегна на стола си.

— И така… Кога ще можем да видим твоите възхитителни статии?

— Да. Кога? — повтори Дженифър.

Мълчанието бе заредено с толкова напрежение, че сякаш измина цял час. Франк сгъна салфетката си необичайно старателно, изкашля се и се наведе напред. След това пое дълбоко дъх и каза:

— Ами…

Коу се намръщи, а Дженифър лукаво се ококори.

— Готова ли е? — попита Коу. — Първата?

Франк го изгледа и после каза:

— Не.

— Боже мой! — Коу потърка брадичката си.

— Имаше някои проблеми… — започна Франк.