Чиновникът в пощата беше весел ямаец, с глава, покрита със синя носна кърпа, завързана на възелчета в четирите края.
— Какво ми носиш бе, пич?
Франк му подаде писмата.
— Официална работа! — извика чиновникът, след като хвърли по един поглед върху адресите: — Завеждаме ги! Це-Ре-У! Фе-Бе-Ре-е! Пента-гон! Интересен живот си живееш, приятел.
С кикот взе парите, върна рестото и хвърли писмата в брезентовия чувал зад гърба си.
— Винаги на вашите услуги! Следващият, моля!
През следващите дни Франк проведе няколко телефонни разговора и поработи върху статията за грипа, която все още си представяше като „Първа част“.
Обект на опитите за телефонни разговори бяха трима души и резултатът беше все същият. Нийл Глисън не беше в службата си, а Киклайтър не беше на работа. Адеър просто не можеше да бъде открита, въпреки че телефонният й секретар записваше обажданията му. Домашният телефон на Глисън не беше в указателя, също както по-късно стана и с този на Киклайтър. На два пъти Франк успя да се обади на учения късно през нощта, но старецът не казваше нищо друго освен „Ало“, след това затваряше, а накрая си смени и номера. Когато приключи статията за грипа, Франк я даде на куриер да я занесе в офиса на фондацията. Следващия следобед Коу му се обади и каза, че много бил харесал материала. И че смятал, че можел да си остане „самостоятелен“.
— Чудесно — каза Франк. — И аз така мисля.
Последва пауза, която Коу запълни с въпрос:
— А сега какво? Надявам се, не нещо скъпо?
— Мислех да отида в Ню Мексико — отговори Франк. — Може да се направи нещо за вируса „Sin Nombre“. Смятах да отида до Таус, да поговоря с хората от тамошното здравеопазване. Това е добър материал.
— Прекрасно — облекчено каза Коу. — С нетърпение очаквам да го видя.
Франк обаче не тръгна веднага. В понеделник вечерта отиде в Спрингфийлд и игра футбол на закрито с младежи, които познаваше бегло, откакто бе дошъл във Вашингтон. Мачът бе напрегнат, тъй като перуанският отбор бе почти толкова агресивен, колкото и опитен. Франк вкара два гола, макар че отборът му загуби, и се прибра в къщи насинен и доволен.
Обади се на Ани за десети път през седмицата и за свое учудване успя да се свърже.
— Опитвах се да те открия — каза той.
— Знам. Току-що се върнах. Бях при родителите си и открих, че имам осем обаждания на секретаря.
В гласа й нямаше раздразнение, нито нетърпение, само някакво сдържано съжаление.
— Ще ми ги компенсираш ли?
Последва дълго мълчание, след това тя каза:
— Не мисля… Не мога да кажа нищо, наистина. Освен, че съжалявам за неприятностите ти. Наистина обаче яма никакъв смисъл да говорим за това.
— Има смисъл. Това е важен случай.
Тя замълча толкова дълго, че той най-сетне я подкани:
— Доктор Адеър…
— Да…
— Казах, че това е важен случай.
— Знам. Чух те. Само че просто не мога да ти помогна.
— Можеш. Но не го правиш. Искам да знам защо?
— Ами…
Замълча толкова дълго, че той за момент си помисли, че е затворила телефона. След това каза:
— Трябва да свършваме.
— Много невъзпитано!
Обвинението я стресна и Франк трябваше да си признае, че това бе нещо, което никога не би казал на Глисън.
— Какво? — попита тя.
— Невъзпитано. Грубо. Гаднярски номер… Искам да кажа, че изминах целия този път до ада и обратно. Изхарчих цяло състояние. А сега дори не искаш да говориш с мен.
— Не мога.
— Защо?
— Просто не мога.
— Заради Глисън, нали?
Това бе първият случай, в който споменаваше името на Глисън, и това я изненада.
— Какво?
— Казах, заради Глисън, нали? Нийл Глисън.
— Трябва да свършваме.
— Това ли е? Това ли е всичко, който можеш да кажеш: „Трябва да свършваме“?
— Не. Всъщност…
— Да не си дала някакъв вид… клетва за запазване на тайна или нещо подобно?
Тя не отговори.
— Слушай, доктор Адеър…
— Ани. Всички ми казват Ани.
— Добре, Ани. Цялата работа е, че мислех, че се разбираме. Искам да кажа, преди всички тези… — Той спря, защото думата, която му беше на устата, беше „лайна“, но не искаше да говори грубости пред нея. — Ти беше толкова отзивчива! Толкова мила!
— Благодаря — каза тя и миг по-късно добави: — Чак пък толкова.
Франк се засмя.
— Какво ще кажеш за вечеря?
— Вечеря?
— Забрави за Шпицберген. Ще отидем да хапнем. Ти ще кажеш коя вечер, ще кажеш на кое място. Само да не е канадска кухня.
Тя замълча за малко и след това каза:
— Много мило, но… не. Искам да кажа, че при тези обстоятелства не е добра идея.
Гласът й изразяваше искрено съжаление и това го окуражи да я притисне.
— Какви „обстоятелства“? Не знам за никакви обстоятелства.
На свои ред тя се засмя.
— Искаш да ти кажа нещо, но не мога.
— „Не мога“. Това означава, че си подписала нещо!
По телефона прозвуча отчаяна въздишка.
— Трябва да свършваме. Във всеки случай това няма да ни доведе доникъде.
— Не затваряй. Оцени поне, че опитах.
— Трябва да говориш с доктор Киклайтър.
— Е, това вече е страхотна идея! — отговори Франк. — Доктор Киклайтър, как не се бях сетил! Само че всъщност се сетих. Проблемът е, че изглежда, той си е взривил телефона.
— Е, той е много зает.
— Всички сме заети. Ти си заета! Аз съм зает! Даже и Глисън е зает.
— Знам, но… наистина трябва да свършваме. Наистина!
—
Чу я как си пое дълбоко въздух.
— Защото съм сложила пиле във фурната и то изгаря. Докато говорим, апартаментът ми се изпълва с пушек и ако не отида, пожарната аларма ще се включи, ще дойдат пожарникарите, след тях полицията, после ще ме изхвърлят от апартамента, ще стана скитница и ще замръзна до смърт — това ли е, което
