Конниците на Апокалипсиса

Шефът на фондацията гледаше разсеяно встрани. След няколко секунди погледна Дженифър, после отново се обърна към Франк.

— Е, ако ускориш малко…

— Мисля, че трябва да ги задържим — каза Франк и Коу се намръщи още повече.

Коу повика келнера.

— Кафе, Франклин. За мен без кофеин. За госпожица Хартуиг капучино. Франк?

— Еспресо.

Когато келнерът се отдалечи, Коу отново се обърна към Франк.

— Това е… доста обезпокоително.

Франк направи гримаса.

— Знам.

— Бяхме решили да използваме първата част като водещ материал в майския брой. Сега… сега вероятно ще трябва да търсим нещо друго.

Франк се помъчи да изобрази нещо, което трябваше да мине за съчувствие.

— Какво друго имаме, Дженифър?

Тя се замисли.

— Слаба работа. Имаме материала на Маркуард за талибаните. Само че, доколкото знам, няма никакви снимки и освен това е поостарял. Имаме и статията на Корона за проблемите в източен Лос Анджелис. Доста е добра, но…

— Това, което ме притеснява — прекъсна я Коу, — е че ти загуби твърде много време за тези статии. Колко беше? Месец? Месец и половина?

— Два — отвърна Франк. — Почти два.

— Такива неща се случват, но ти похарчи цяло състояние.

— Знам.

— Е, и?

И докато пиеха кафето, Франк им обясни как е пропуснал кораба от Мурманск до Копървик, а след това им разказа как са свалили Киклайтър и Адеър в Хамерфест.

— Така че имам много добро начало за грипа, но нямам нищо за това, какво са открили те.

Коу отпи последната мъничка глътчица от кафето си и поклати глава.

— Според мен те най-малкото ти дължат обяснение. Какво ти казаха?

— Казват, че „не са на работните си места“.

— Значи…

— Няма обаче да се измъкнат. Ако трябва, ще денувам и нощувам пред вратата на Киклайтър.

— Всичко това е много хубаво, разбира се, но… не съм сигурен, че това е най-добрият начин да използваш времето си. — Коу се наведе напред, сякаш за да сподели някаква съкровена тайна. — Проблемът е, че аз в известен смисъл съм поклонник…

Франк присви очи: знаеше какво ще последва.

— Чий поклонник?

— Всъщност твой, Франк. Но трябва да призная, че си броих пилците — нашите пилци — преди те всъщност да са се… излюпили.

Франк го изгледа неразбиращо.

— Виждаш ли, разбъбрих се за статиите с един-двама главни редактори… които са твърде заинтересувани…

— Господи! — възкликна Франк. — Кои?

— „Атлантик“ — отговори Коу. — „Таймс“. И „Поуст“, разбира се, но „Поуст“ е лесен.

Франк въздъхна.

— Даже обядвах с онзи идиот от „Венити Феър“, но… Боя се, че ще има известно… разочарование. — Произнесе последната дума, сякаш беше синоним на злокачествен тумор.

Това бе максимумът, до който Коу бе стигал, когато искаше да натрие носа на някого. Винаги имаше някакъв намек, а важните неща бяха скрити в подтекста или трябваше да се разчетат между редовете. Понякога смисълът им бе неясен и труден за разбиране. В този случай обаче тълкуването бе просто: Франк бе извършил непростимия грях да направи така, че Коу да изглежда като глупак. Той — Франк — бе едно от пиленцата, които не се бяха излюпили. Или казано по друг начин — беше се провалил. Дори по-лошо — беше се издънил. Фондацията „Джонсън“ всяка година преглеждаше хиляди заявки, избираше пет-шест души и ги насърчаваше в журналистиката. От всяка гледна точка Франк досега се движеше много добре и изведнъж, по пътя си до Мурманск, се беше издънил.

— Виж, все още можем да го направим — каза той и сам се изненада от думите си.

Коу го изгледа скептично.

— Първата част е добре, наистина. Мога да я свърша за един-два дни.

— И как по-точно?

— Тя е почти готова. Работих върху нея в Китай, а след това в Европа. Това е един стабилен уводен материал, който стига точно до проблема.

— Каква му е основата? — попита Коу.

— Антигенният щам. Той е малко позакъснял, но когато удари, ще удари здраво. Когато докажа това, ще се върна към дивите патици, вирусите като цяло и по-специално — към щама от 1918 година. Ще се занимая с начина, по който се правят ваксините, и това ще ни върне отново към антигенния щам. И търсенето на Испанския грип. Там ще се появят Киклайтър и Адеър и тогава… ще ги оставим да висят. До част втора.

Дженифър го изненада с намесата си.

— Това, което не разбирам, е — ако Испанският грип се завърне, няма ли да е загубил силата си? Искам да кажа, че вероятно този път няма да убие толкова много хора. Здравеопазването е много по-добро. Права ли съм? Искам да кажа, хората навремето са умирали от жълта треска, но…

Франк поклати глава.

— Всъщност, ако дойде същият щам, няма да сме много по-добре, отколкото през 1918 година.

— Шегуваш се! Защо?

— Защото няма ваксина. Говорим за нещо толкова заразно, че навремето са погребвали хората в масови гробове.

— Какво, като в Индия? — попита Дженифър.

— Не — отвърна Франк. — Говоря за Филаделфия.

— Добре, но това, което предлагаш — каза Коу, — е само първата част.

Франк се усмихна тържествуващо.

— Ще ви дам две части. Но не знам за какво ще е втората. Все още. Но ще разбера.

— Да се надяваме — изсумтя Коу.

— Определено става нещо — каза Франк. — Ани беше невероятно услужлива…

— Коя Ани? — попита Дженифър.

— Доктор Адеър. Тя направи повече, отколкото трябваше. Свърза ме с Шин Ли, помогна ми при срещите в Центъра за контрол върху заразните болести. И главното — когато имаше съмнение, че на ледоразбивача ще се намери място за мен — тя се застъпи.

— А след това си е променила мнението — каза Коу. — Винаги става така.

После си погледна часовника, вдигна ръката си — с добре поддържан маникюр — и се разписа във въздуха, за да подскаже на келнера, че иска сметката.

— Не мисля, че си е променила мнението — каза Франк. — Нещо се е случило. В Копървик. Знам го.

— Така ли? — Коу извади от коженото си куфарче клечка за зъби, направена от слонова кост. — Как можеш да си сигурен? Нали не си бил там. — Започна съсредоточено да дъвче клечката.

— Вярно е. Но бях в Хамерфест. И което е по-интересно, още един друг беше там.

— За кого говориш? — попита скептично Коу.

Келнерът дойде до масата със сметката и той я подписа.

— Нийл Глисън — отговори Франк.

Коу примигна, помисли малко и се отказа, вдигна безпомощно ръце към тавана и попита: