— Кой пък е този?
— Той е връзката на ФБР с ЦРУ. Работи в Бюрото за национална сигурност, това е някакво много призрачно учреждение. Характерът на работата му е строго поверителен, но изглежда, че той е главният им специалист по ОМУ.
— Какво пък е това? — попита Дженифър.
— Оръжия за масово унищожение.
Коу пребледня.
— Искаш да кажеш нещо като… атомни бомби?
Франк кимна.
— Да, но не само това. Има и химически, и биологически оръжия.
— И този човек е бил в Хамерфест? — попита Коу.
— Да. На кея. Качи се на кораба. И после напъха Киклайтър и Адеър в колата.
— Интересно — каза Коу. — Само че… не обичам да хвърлям добри пари за лоши неща.
Франк кимна. Какво друго можеше да направи?
— Все пак — каза Коу, — ако мислиш, че можем да имаме първата част до…
— До два дни. Най-много три.
Коу извади часовника от джоба на жилетката си, погледна го и стана.
— Е, да тръгваме.
Във фоайето Коу облече палтото си от камилска вълна и внимателно загърна плюшено шалче около врата си. Дженифър нервно говореше по мъничкия си клетъчен телефон.
Коу вдигна глава и погледна Франк.
— Знаеш ли, колкото повече си мисля за това…
— Да?
Мека усмивка.
— Мисля си, че една част ще е достатъчна. Не ти трябват всички тези шушу-мушу за Арктика.
— Но…
— Става въпрос да се намалят загубите. Не мислиш ли?
— Мисля, че намесата на Глисън…
— Е, това е другата страна на въпроса, нали? — Коу си сложи фините кожени ръкавици.
— Какво искаш да кажеш?
Коу се направи на обиден.
— Ако искаш да се занимаваш с това, трябва да почнеш журналистическо разследване.
— Толкова ли са зле нещата?
— Времената се променят и ние трябва да се променяме с тях. — Коу въздъхна, намръщи се за миг, после плесна с ръце. — Чао.
И тръгна с Дженифър, която подтичваше зад гърба му, към очакващата ги лимузина.
— Чудесен ден, нали, сър?
Франк се поколеба какво да каже. Накрая каза истината:
— Пак ми го начукаха.
Портиерът се ухили.
— Да, сър! Винаги ни го начукват.
След Русия и Норвегия вашингтонският апартамент на Франк изглеждаше като дворец. Той се намираше на Миндууд Плейс — в Адамс-Морган, квартал за бедни и богати, бели, черни, кафяви, описан в пътеводителите като „живописен“, което означаваше, че има доста етнически ресторанти, закътани барове и практически никакво място за паркиране.
Дори и през деня улиците бяха пълни с млади професионалисти, по тротоарите се разхождаха късо подстригани бледи тийнейджъри, а групички салвадорци се събираха по трима-четирима, за да пийнат или да направят сделка.
Самият апартамент бе наистина внушителен — Франк го беше наел доста време преди кварталът да стане моден. Имаше огромни прозорци, стените бяха облицовани с фасадни тухли, а стереосистемата му за 2 000 долара бе крадена на два пъти (нито веднъж обаче през последните три години). Стаите бяха огромни, а в началото бяха и стилно обзаведени. Сега изглеждаха почти празни — резултат от това, че очарователната Алис Холкомб се бе изнесла с цялата мебелировка. (Това беше станало преди половин година и всичко, което каза Франк, бе: „Е, добре де…“)
Той сложи чайника на газовия котлон, след това вдигна телефона и провери секретаря. Нямаше нищо важно — във всеки случай нищо от Киклайтър или Адеър. Покана за вечеря. Покана за игра на покер. Обаждания от приятели, които „просто се обаждат“, както и обаждания от източници и вероятни източници, включително един, който твърдеше, че е разкрил убийството на Кенеди и „даже нещо повече!“ Последното обаждане бе напомняне, че трябва да участва във футболен мач на закрито, в понеделник в девет вечерта.
Франк си отмери две лъжички кафе в хартиения филтър, след това, докато чакаше чайника да заври, започна да преглежда пощата си.
Нямаше много неща: списания за научни изследвания, „Икономист“, сметка от „Виза“, банково извлечение от „Кресстар“ и купчина боклуци, които не си струваха хартията.
Когато чайникът засвистя, той поля смляното кафе и изчака водата да се изцеди пред филтъра, след това си наля още и почака още малко. Цялата работа беше, че е попаднал на голяма история. Беше абсолютно сигурен. Дори и да не можеше точно да каже каква е историята, тя съществуваше и в това нямаше никаква грешка. Можеше да я види, макар и неясно. Беше като черна дупка, която се проявява чрез поведението на субектите, които са въвлечени в нея — субекти, които изчезват.
Субекти като Киклайтър и Адеър.
Седна на дървената маса, която използваше за бюро, и написа официално писмо на бланка на „Вашингтон Поуст“ до ФБР, ЦРУ, Националния здравен институт, Центъра за контрол върху заразните болести, Националната картографска и топографска агенция, Министерството на отбраната и Държавния департамент. Всяко от писмата бе адресирано лично до директора по информацията на съответното учреждение и всяко започваше със следните думи:
Уважаеми г-н…………
Това е запитване съгласно Закона за свобода на информацията.
Пиша Ви, за да поискам всякаква информация или документи, с които бихте могли да разполагате, относно експедицията на доктор Бентън Киклайтър и Ан Адеър, които наскоро отплуваха от руския град Мурманск към архипелага Свалбард на борда на норвежкия ледоразбивач „Рекс Мунди“. Доколкото зная, експедицията е организирана със съдействието на Националната научна фондация и е имала за цел да извади телата на петима миньори, погребани в селището Копървик. Корабът е напуснал Мурманск на 23 март 1998 г. и се е върнал в Хамерфест (Норвегия) пет дни по-късно.
По нататък в писмото Франк молеше за спешен отговор, тъй като това е в интерес на обществото. След като завърши писмото, се замисли и направи следната добавка:
Копие: „Уилямс и Конъли“
Това бе юридическата фирма, която представляваше „Поуст“. Позоваването на нея по принцип не бе необходимо, тъй като законът изискваше правителствените учреждения да отговарят на запитванията, позоваващи се на Закона за свобода на информацията, в десетдневен срок. На практика обаче повечето от учрежденията отговаряха формално, като потвърждаваха приемането на запитването, без да направят нищо по въпроса. Това най-често ставаше, когато авторите на писмата бяха обикновени граждани, действащи от свое име, и не се очакваше да бъдат особено настойчиви. Франк искаше учрежденията да знаят, че той (и „Поуст“) са готови да стигнат до съда.
Разпечата писмата и ги занесе в пощата на Колумбия Роуд.
