изненада как сестрите на майка му се нахвърлиха върху къщата след смъртта й. И уредиха всичко, когато „Франк-старши“ не можа да бъде открит. (Нищо чудно — той се бе скрил с една танцьорка чак в Брийзуд — откъде да знае, че жена му е умряла?) След това, когато все пак се появи за погребението, вдървен колкото от тъга, толкова и от вина, изведнъж бе обхванат от внезапна и много нехарактерна за него щедрост.
— Ето — каза той, като посочи вещите на жена си. — Доти искаше това да остане за вас. А ние с Франк-младши какво ще правим с Коледното селце?
По-късно баща му си възвърна формата и плюеше „гадните й сестри“, че били отмъкнали „ценностите на Доти“. С времето „колекцията“ на майка му, която всички наричаха „оня боклук в мазето“, многократно повиши стойността си — но вече бе изчезнала. „Поделена“, както обичаше да казва Франк-старши.
Със снижаването на самолета впечатлението за коледна идилия намаля и след кацането Франк видя, че Хамерфест съвсем не е толкова идеален. Снегът бе покрит със сажди и кал, а въздухът — сив от дизелови пушеци. Това, което от 2 000 метра височина изглеждаше като коледно селце, се оказа доста обикновено място, може би отличаващо се само с това, че бе сравнително новопостроено. По-късно Дейли разбра, че по време на Втората световна война градчето е било окупирано от нацистите и е служило като база за подводниците им в Северния Атлантически океан. Когато германците най-сетне били изгонени, подпалили всичко, така че почти нищо не напомняше за предвоенната епоха.
Освен може би администраторът в хотел „Аврора“ — блед старец, който настояваше да му занесе куфарите в стаята. Там Франк разопакова багажа и след като изпита удоволствието от дълъг горещ душ, се върна във фоайето.
Според графика, който му бе дала Ани Адеър, „Рекс“ трябваше да се върне от Копървик най-рано в събота. Това означаваше, че има два свободни дни, но след всичко, което се бе случило, му се стори, че си струва да провери движението на кораба. Франк попита на рецепцията къде се намира администрацията на пристанището и старецът му даде тънка брошурка с карта на задната корица.
— Ето, тук е — каза, като начерта линия от „Вие сте тук“ до една ъглова сграда близо до пристанището.
Беше около пет градуса над нулата и слънцето се скриваше зад хоризонта. Въздухът беше влажен, а от запад духаше остър вятър с мирис на море. Въпреки че „Аврора“ бе само на десет минути от пристанището, Франк премръзна, докато стигне дотам.
Изненада се. Пристанището беше по-голямо и по-оживено, отколкото очакваше. Един огромен кулокран трещеше, докато разтоварваше контейнери от някакъв хърватски кораб. Покрай кея бяха наредени складове, а траулерите се поклащаха във водата пред тях. Десетки чайки крещяха в тежкия въздух. Една жена с гумирани дрехи измиваше с мощна водна струя остатъците от риба в морето.
Пред сградата на администрацията метален лист — досущ табела с ресторантско меню — се клатеше от вятъра. На него бе изписано разписанието за деня — имената на корабите и тяхната националност и направление. Франк разсеяно го разгледа — „Анна-Лиза“, „Горан Ковачич“, „Стелла Норске“. Изобщо не очакваше да види името на „Рекс Мунди“, тъй като това бе разписанието за днешния ден. Ето го обаче:
Пристигане 12.50 кораб „Клара“ Хамерфест
Пристигане 02.40 кораб „Рекс Мунди“ Мурманск
Погледна часовника си. Беше почти 1.30. Ако нямаше някаква грешка, „Рекс“ вървеше с два дни пред разписанието си и щеше да пристигне след около час и половина. Той влезе в офиса на пристанищната администрация, за да попита дали разписанието е точно и ако е така — къде ще акостира корабът.
Очакваше да види някакъв смачкан старец с очила, но администраторът се оказа млад човек с дълга черна коса, вързана на опашка, и очи с ориенталски отблясък. Седеше пред очукан монитор, с крака, вдигнати на бюрото, и четеше „Ролинг Стоун“. Меката светлина подчертаваше русите ивици в косата му.
— Интересува ме разписанието — каза Франк.
Младежът го погледна.
— Моля?
— Според разписанието „Рекс Мунди“…
Младежът погледна монитора и кимна.
— Да, ледоразбивачът. Лоцманът вече се качи на него.
— Значи няма грешка…
Конската опашка се люшна.
— Ще пристане на кей „С“ до час. От моята врата надясно и направо до края.
Франк не можеше да повярва. Можеше да ги изпусне отново! Какво правеха, по дяволите? Какво? Как можеха да не му съобщят, че разписанието пак е променено? А ако не беше дошъл в Хамерфест? Ако беше останал в Архангелск или в Мурманск? Какви игрички си играеха с него?
Лично той беше много старателен в това да информира хората точно. Беше дал на фондацията номерата на телефона и факса си, времето на пристигане и заминаване — абсолютно всичко, което можеха да поискат. След това се беше погрижил те да изпратят тази информация на кораба и изпрати копие от всичко в офиса на Киклайтър в НЗИ. Така че нямаше начин да не знаят къде се намира или как да се свържат с него.
А сега се опитваха да го изхвърлят, да се отнесат с него като със стажант-репортер. „Трябва да се разкарам“ — помисли си Франк, след като тръшна вратата на пристанищния офис. Само че… не можеше. Не биваше.
Всъщност грешката бе негова. Трябваше да си държи устата затворена, а не да говори за предстоящия материал. Каза на всички (и по-специално на директора на фондацията Флечър Харисън Коу) колко интересно е всичко това. Колко е важно. Колко вълнуващо. И сега фондацията очакваше серия от три статии, които да бъдат препечатани във „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и Бог знае още къде. В момента Коу вероятно бе събрал отговорните редактори на обяд в „Сенчъри“ или „Космос Клъб“ и им разказваше какъв страхотен материал ще се получи (и между другото, какъв изключителен репортер е Франк Дейли). Така че, ако сега се върнеше във Вашингтон и носеше в чантата си само пластмасова бъркачка за чай от „Аерофлот“ и пощенска картичка от „Черноморская“, всички щяха да се разочароват.
От него.
Всъщност нямаше да им пука чия е вината.
Затова изведнъж му се стори изключително важно да е на кея, когато дойде „Рекс“. Трябваха му снимки. Ако не можеше да получи снимки на разкопаването в Еджеоя, поне трябваше да направи някакви снимки на Киклайтър и Адеър, които слизат по стълбичката на кораба, и на разтоварването на труповете.
Върна се в хотела и се затича по стълбите до стаята си на първия етаж. Извади куфара от гардероба, хвърли го върху леглото, измъкна „Никон“-а, който бе купил преди месец, и сложи нова лента. Трябваше да има нова лента, защото другите снимки, които бе направил през последните седмици, бяха ненужни — изгледи от Шанхай и така нататък. Единствените, които бе сигурен, че ще използва, бяха снимките на Шин Ли — как се разхожда из кабинета си, с облаци цигарен дим около главата.
Когато си помисли за снимките, които бе изпуснал, почти му прилоша: „Рекс Мунди“, пори вълните край Сторфиорден, палубата му лъщи от лед; Адеър стои край разкопаните гробове прекрасна…
Не, не беше добре.
Адеър стои до разкопаните гробове и изглежда
Трябваше да се задоволи с това, което можеше да снима тук, но каквото и да бе то, трябваше да има поне една снимка на труповете и как ги стоварват от кораба. Вероятно щяха да използват кран и да ги свалят в палети. След това сигурно щяха да ги натоварят на военен самолет и да ги закарат във военновъздушната база в Тромсьо, та някой С–131 да ги транспортира до Щатите. При липсата на снимки от Копървик, това бе снимката, която му трябваше.
Първо обаче трябваше да запази самообладание. Нямаше никакъв смисъл да се кара с Киклайтър и освен това беше похарчил прекалено много пари през последния месец, за да си позволи сега това, което — трябваше да го признае — бе постоянната му склонност да прави напук.
