Затова си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и затича по стълбите към фоайето, а след това и на улицата. Минута по-късно подмина кей „В“ и след като зави, го видя — „Рекс Мунди“ влизаше в пристанището, теглен от един широк влекач.
Франк се изненада. Името на кораба можеше и да означава „Крал на света“, но това бе най-грозният кораб, който бе виждал. Носът му бе черен и покрит с ръжда, надстройката по средата му изглеждаше като евтин мотел, завинтен за палубата.
Ледоразбивачът стигна до кея и Франк започна да снима как екипажът хвърля въжетата — бяха дебели колкото ръката му. Беше прекрасна гледка — точните движения на моряците, въжетата, разгъващи се в къдрави спирали…
—
Гласът го изненада — както и ръката на рамото му. Той се отдръпна, дори отскочи.
Бяха двама — в зеленикави униформи и с червени ленти на ръкавите. И намръщени.
—
Франк кимна.
— Почти позна. Американец съм.
Първият пазач го изгледа за миг, след това пристъпи напред и каза по начин, който показваше, че изобщо не съжалява:
— Съжалявам… не можете да снимате.
— Така ли? — попита Франк. Приличаха на военни полицаи: тъпи, руси, яки и късо подстригани. И носеха пистолети. — И защо не?
Полицаят се намръщи и вдигна показалец като някой стар даскал.
— Трябва да опразним…
— Кея? — предположи Франк.
— Да — каза полицаят. — За цивилни лица. Забранено е.
— Трябва да се срещна с един човек — каза Франк. — Освен това не съм обикновено цивилно лице. Аз съм журналист.
Полицаите си казаха нещо на норвежки, след това първият заяви:
— Изчакайте. — И тръгна към спрелия наблизо джип.
— Аз съм Дейли! — извика Франк. — Франк Дейли. Кажете им, че съм с Киклайтър. Доктор Киклайтър.
Приближи се едно беемве, следвано от голям мерцедес, на чийто калник имаше малко американско флагче. И двете коли бяха с тъмни стъкла. Изглеждаха съвсем не на място сред мотокарите, крановете и камионите по кея.
— Кои са тези? — попита Дейли.
— Съжалявам — каза полицаят. — До кей „С“ няма достъп.
Защо да му се възразява? Нямаше никакъв смисъл. Човекът просто си вършеше работата. Най- обикновен военен.
Което, след като Франк се замисли, го накара да се запита — какво прави военен на кейовете, които са гражданска собственост, и какво общо има това с „Рекс“? И какво правеше тук кола от посолството?
— Вижте — каза той умолително. — Кажете им: „Дейли“. Става ли? Просто им кажете името ми.
Все едно че го каза на въздуха. Ако успееше да види Киклайтър или Адеър, може би те щяха да се намесят.
— Нямате работа тук — каза полицаят.
„Всеки миг трябва да се покажат“ — помисли си Франк. Въжетата вече бяха завързани за гигантските кнехтове на кея и подвижната стълба се движеше към кораба, опитвайки се да се намести на точното място. Все някой трябваше да слезе по нея.
А може би не. Внезапно вратите на колите се отвориха и оттам слязоха няколко мъже. Беше като хореографска постановка — сякаш го бяха репетирали. Впечатлението се засилваше от външния им вид.
Всичките бяха с тъмни костюми и шлифери.
Дори не трябваше да гледа краката им, за да разбере, че обувките им са лъснати — беше повече от ясно. Всичко това бе леко злокобно, но и малко комично. Да се появят така внезапно, посред бял ден — кой ходи облечен така? Още повече на доковете, че и в Норвегия! На Уолстрийт — да. Но тук? В Хамерфест? Без да има погребение? Не беше за вярване. Дейли ги гледаше как се качват на кораба — в плътна група, без изобщо да говорят.
— Господине — каза му полицаят, — не може да останете тук.
Франк кимна, но не помръдна.
— Да, но… Какво става? Кои са тези?
Полицаят само поклати глава. Колегата му нервирано каза нещо на норвежки. Франк беше почти сигурен, че може да го преведе: „Разкарай тоя идиот оттук“.
— Трябва да напуснете.
— Нещастен случай ли има?
Тази идея не му бе хрумнала досега и изведнъж нещо го прободе в гърдите. Да не би нещо да се бе случило на Адеър?
„О не! Имам си достатъчно проблеми.“
След това я видя — по-скоро видя дребна фигурка с руси коси, заклещена между двама от костюмираните — слизаха по стълбата. Киклайтър бе зад нея — бялата му коса и червеното му яке бяха в рязък контраст с официалните костюми.
Ани говореше през рамото си с някакъв висок и слаб американец. Изглеждаха като герои от телевизионен сериал за Хаваите. Зад нея Киклайтър се спъваше по стълбите — мъжете от двете му страни като че ли го крепяха.
Мъжът, който приличаше на актьор от хавайски сериал, му се стори познат. Имаше самоувереността на човек, свикнал да прекосява полицейски заграждения. Висок и слаб, с червеникави коси. Франк можеше да се закълне, че го е виждал — но къде?
Вече бяха слезли по стълбата и вървяха към колите.
— Ани! Ей!
Тя явно не го чу и той тръгна към нея, но единият полицай го блъсна в гърдите.
— Назад!
— Ани!…
Този път тя го чу, обърна се и очите й се разшириха. „Франк“ — той видя как името се очертава на устните й, докато високият американец отваряше задната врата на мерцедеса и с една ръка на рамото й, а друга зад врата й, я набута в колата, сякаш е арестувана. След това заобиколи мерцедеса, като отвори другата врата и преди да се качи, за миг погледна към Франк. И в този момент Франк го позна.
Глисън! Какво правеше Глисън тук, по дяволите?
Колите рязко потеглиха. Франк видя лицето на Ани през задното стъкло. Не успя да разбере израза му. Тревога? Недоумение? Молба?
Не можеше да повярва. Летял бе до Ада и обратно, а сега никой не искаше да говори с него. Похарчил бе почти четири хиляди долара за самолетни билети и хотели и…
„Господи! Те заминаха! С Глисън!“
Докато се връщаше към хотела, беше твърде ядосан, за да обръща внимание на студа, чайките и ярката светлина. Спря на рецепцията и попита:
— Имате ли списък на хотелите в града?
Администраторът го погледна изненадано.
— Не ви ли харесва стаята?
Франк прехапа устни. Старецът изглеждаше искрено огорчен.
— Не, не. Стаята е чудесна. Просто търся един приятел.
Облекчената усмивка на администратора, напомни на Франк за „Пинокио“. „Джепето — помисли си той. — Аз говоря с Джепето.“
