птица — хухухуууу!
Той я потупа по рамо го и продължиха да се разхождат. След известно време той етапа сериозен.
— Колко пари трябва да печеля, за да можем да се оженим? Много големи изисквания ли имаш? Колко струва пръстенът на ръката ти?
— Две хиляди марки!
— Олеле мале! — извика той.
— Но това е хубаво — вече тя. — Можем да го заложим!
— Ей сега ще те натрупам! Няма да живеем от онова, което залагаш ги, а от парите които печеля аз.
Тя сложи ръце на хълбоците си.
— Аха! Значи тъй ти изнася, а? Отвратителен егоист! Всички мъже са егоисти. Четох, една книга. В нея го пишеше. „Стопанският капитал и моногамията“, така се казваше книгата. Вие сте коварен дребнав пол, бррр! — Тя се разтърси като мокър пудел. — Четири месеца бихме могли да живеем от този пръстен! В тристайно жилище с индиректно осветление! Включително централното отопление и асансьора. А през неделните дни бихме могли заедно да зяпаме през прозореца! Но не! Ти предпочиташ да ме натикаш и консервена кутия като млад зеленчук. Докато ми порасте бяла брада. Само че аз не съм млад зеленчук!
— И то какъв! — осмели се да отбележи той.
— Ще хвърля тоя глупав пръстен в снега! — извика тя.
И наистина го стори. Веднага след това и двамата започнаха да лазят на четири крака из гората. Най- сетне той го намери отново.
— Кис-кис! — извика тя. — Сега е вече твой!
Фриц го постави на пръста й и каза:
— Давам ти го взаем до второ нареждане.
След известно време той запита:
— Значи смяташ, че ще можем да караме с петстотин марки на месец?
— Но, разбира се.
— Ами ако печеля по-малко?
— Тогава ще караме с по-малко — каза убедено тя. — Не бива да гледаш толкова сериозно на парите, Фриц. Ако загазим, ще насвием баща ми. За да знае защо живее на този свят.
— Ти си луда! — каза той. — Нищо не разбираш от пари. А пък от мъже — още по-малко. Баща ти може и да е шахът на Персия — аз няма да взема от него даром нито пфениг.
Тя се надигна на пръсти и прошепна на ухото му:
— Но, мили, баща ми съвсем не е шах на Персия!
— Ето на — каза той. — Виждаш, че пак имам право.
— Ти си твърдоглавец — отвърна тя. — За наказание сега малката Хилдегард ще падне в несвяст.
Тя се изопна като върлина, залитна в разтворените му обятия, надникна предпазливо през спуснатите си клепки и издаде устни напред. (Не, разбира се, за да свири с уста.)
В това време възрастните дами и господа успешно бяха привършили следобедната си дрямка. Йохан се качи по задната стълба на петия етаж и занесе цветя, кутия с пури, нови ножчета за бръснене, както и изгладените от него виолетови панталони на тайния съветник Тоблер.
Тайният съветник стоеше по долни гащи в електрически отоплената си мансарда и каза:
— Затова значи търся като луд! Тъкмо щях вече да ходя на чай по бели гащи!
— Аз изнесох панталона от стаята ви, докато спяхте. Видът му беше скандален!
— Главното е сега да ви харесва на вас — рече Тоблер.
Той се облече. Йохан изчетка сакото и лъсна обувките му. Сетне тръгнаха и пътьом почукаха на вратата на госпожа Кункел. Роклята на леля Юлхен внушително изшумоля в коридора.
— Та вие сте се напудрила и начервила! — възкликна Йохан.
— Съвсем мъничко — каза тя. — Инак човек ще бъде в разрез с обстановката. В края на краищата не можем всички вкупом да се разхождаме тук като скитници! Господин таен съветник, аз ви донесох няколко костюма. Няма ли най-сетне да се преоблечете? Днес сутринта хората горе, в планината, правеха отвратителни забележки.
— Дръжте си езика зад зъбите, Кункел! — заповяда Тоблер. — Все ми е едно!
— Един господин с рогови очила каза: „Ако поставят тоя тип сред някоя нива, всички птици мигновено ще избягат!“ А една дама…
— Казаха ви да си държите езика зад зъбите! — изръмжа Йохан.
— Дамата каза: „Дружеството за насърчаване на местния туризъм би трябвало да наркотизира и да изпраща обратно по домовете им подобни типове!“
— Жестока особа! — каза тайният съветник. — Но такива са хората.
След това пиха в хола кафе. Госпожа Кункел ядеше торта и наблюдаваше танцуващите двойки. Двамата мъже четяха вестници и пушеха черни пури.
Внезапно едно пиколо се приближи до масата и каза:
— Господин Шулце, портиерът поръча да дойдете за малко при него!
Тоблер, който, потънал в мисли, четеше вестника си каза:
— Йохан, вижте там какво иска!
— С ужасно удоволствие — прошепна господин Кеселхут. — Но нали не бива.
Тайният съветник остави вестника настрана.
— Наистина не бива.
Той погледна момчето.
— Предайте моите поздрави на портиера и му кажете, че сега чета вестник. Ако господин портиерът иска нещо от мен, нека дойде.
Пиколото направи глупава гримаса и изчезна. Тайният съветник посегна отново към вестника си. Госпожа Кункел и Йохан гледаха с напрежение към портиерната.
Малко след това пристигна чичо Полтер.
— Чувам, че сте били много зает — каза намръщено той.
Тоблер равнодушно кимна и продължи да чете.
— Колко време ще продължи това? — запита портиерът и бузите му се зачервиха.
— Трудно е да се каже — отвърна Тоблер. — Още съм едва на уводната статия.
Портиерът вече се потеше.
— Дирекцията на хотела искаше да ви замоли за една малка услуга.
— О, ще ми разрешат ли най-сетне да почистя комина?
— Налага се да надзиравате няколко часа гардероба за ски. Докато се върнат последните курортисти. Сеп е възпрепятствуван.
— Шарка ли има? — запита Тоблер. — Да не се е заразил от детето на куриерката?
Портиерът скръцна със зъби.
— Причините нямат значение. Можем ли да разчитаме на вас?
Господин Шулце поклати отрицателно глава. Сякаш сам съжаляваше, загдето отказва.
— Днес не ми се ще. Може би друг път.
Всички наоколо наостриха уши. Госпожа Каспариус, която бе на една от съседните маси, проточи врат.
Чичо Полтер понижи глас.
— Това ли е последната ви дума?
— Точно така — увери го Шулце. — Знаете сам с какво удоволствие ви помагам при вашия очевиден недостиг на персонал. Но днес не съм в подходящо настроение. Изглежда, че налягането в барометъра пада. Аз съм чувствителен човек. Довиждане.
Портиерът пристъпи още една крачка.
— Последвайте ме най-сетне! — той сложи десницата си на рамото на Шулце. — И то веднага, моля!
