Тъмните реки на сърцето

— Служител на Агенцията за опазване на околната среда? Но на онова място няма нищо. Дива пустош.

— Колкото и странно да звучи — каза Рой с обезоръжаваща усмивка, която прикри жилото на иронията му, — много от изследванията на околната среда се извършват на място, в околната среда. И ще се изумиш, като разбереш каква голяма част от планетата е дива пустош.

— Да. Може и да е така. Но ако е служител или учен, защо прекъсна връзката толкова бързо, без да е направил нищо?

— Ето, това е първото ти прозрение. Но не е достатъчно, за да породи увереност.

Хикман изглеждаше озадачен.

— А мишената? — попита Рой. — Целта винаги е обозначена с бяло кръстче.

Доволен от себе си, Хикман се ухили.

— Помислих, че така е по-интересно. Добавя развлекателен елемент.

— Прилича на видеоигра.

— Благодаря — рече Хикман, тълкувайки обидата като комплимент.

— От каква височина е заснет образът?

— От шест хиляди метра.

— Твърде високо. Фокусирай картината на хиляда и петстотин метра и я увеличи.

— Правим го в момента — каза Хикман и посочи неколцина от хората, които работеха с компютрите в средата на помещението.

По високоговорителя се чу безпристрастен, тих женски глас:

— Предстои увеличение на картината.

Теренът беше неравен, но Валери все едно караше по гладкия асфалт на магистрала. Измъченият роувър подскачаше, тресеше се, накланяше се ту наляво, ту надясно и трепереше по негостоприемния релеф, тракаше и скърцаше, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

Спенсър седеше до Валери. Деветмилиметровият пистолет „ЗИГ“ беше на коленете му, а картечният пистолет „Узи“ — на пода пред него.

Роки стоеше зад тях, в тясното пространство между предната седалка и екипировката, която изпълваше останалата част на товарното отделение. Едното му ухо беше наострено, защото проявяваше интерес към движението на колата, а другото — клепнало.

— Не може ли да караш по-бавно? — попита Спенсър.

Трябваше да повиши тон, за да надвика ревящия двигател и свистящите гуми.

Валери се наведе над волана и огледа небето.

— Необятно и синьо. Никакви облаци, по дяволите. Надявах се, че когато се наложи да бягаме, пак ще бъде облачно.

— Има ли значение? Ами наблюдението с инфрачервени лъчи, за което говореше? Нали можели да виждат през облаците?

— Това е опасно, когато стоим на открито пространство, където в радиус от километри няма друг източник на топлина. Но когато се движим, е съвсем различно. Особено когато сме на магистрала, сред други превозни средства, където не могат да изолират топлината на роувъра и да я идентифицират.

Склонът на дерето, по който се движеха, се оказа нисък хребет. Преодоляха го с такава висока скорост, че за секунда-две колата се понесе във въздуха, после с трясък се стовари върху дълъг, полегат склон от сиво-черна глина.

Гумите разпръснаха парченца пръст, които затракаха като градушка по шасито и Валери повиши тон, за да я чуе Спенсър.

— Когато небето е така ясно, трябва да се тревожим за други неща, а не за инфрачервени лъчи. Те ни виждат безпрепятствено.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Можеш да се обзаложиш, че вече ни търсят.

— Очи в небето — каза Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Светът изглеждаше обърнат наопаки и сега сините небеса бяха станали убежище на демони.

— Да, търсят ни — извика Валери. — И скоро ще ни съзрат, като се има предвид, че ние сме единственият движещ се предмет на разстояние най-малко десет километра в тази посока.

Роувърът изрева и навлезе в по-мека почва. Внезапното утихване на шума донесе такова облекчение, че обичайното бръмчене на двигателя звучеше като музика на струнен квартет.

— По дяволите! — възкликна Валери. — Свързах се със сателита само за да се уверя, че е чист. Не предполагах, че още го използват. Вече трети ден. И съвсем не очаквах, че ще засичат постъпващия сигнал.

— Три дни?

— Да. Вероятно са започнали наблюдението в събота преди зазоряване, веднага щом бурята е преминала и небето се е изяснило. Явно искат главите ни повече, отколкото предполагах.

— Какъв ден е днес?

— Понеделник.

— Бях сигурен, че е неделя.

— Ти беше в безсъзнание много по-дълго, отколкото мислиш. От петък следобед.

Спенсър пресметна, че е бил в безсъзнание някъде между четирийсет и осем и шейсет часа. И тъй като високо ценеше самоконтрола, мисълта за такъв продължителен делириум го накара да се почувства неловко.

Той си спомни някои от нещата, които бе казал, докато беше в това състояние, и се запита какво още бе разказал на Валери.

Тя отново погледна небето и рече:

— Мразя онези негодници!

— Кои са те? — за пореден път попита Спенсър.

— Няма да искаш да знаеш — както преди отговори Валери. — Разбереш ли, смятай се за мъртъв.

— По всичко личи, че вече съм набелязан за мишена. И не искам да ме очистят, без да знам кои са.

Тя се замисли върху думите му и подкара роувъра по друго възвишение.

— Добре. Убеди ме. Но ще ти кажа после. В момента трябва да се съсредоточа, за да се измъкнем от тази бъркотия.

— Има ли изход?

— Да. Макар и малко вероятен.

— Мислех, че всеки момент ще ни съзрат с помощта на сателита.

— Ще го направят. Но най-близкото място, където имат хора, вероятно е Лас Вегас, който се намира на сто и седемдесет — сто и осемдесет километра оттук. Дотам успях да отида в петък вечерта. Сетне реших, че ако продължа да пътувам, състоянието ти може да се влоши. Докато съберат щурмови екип и полетят с хеликоптери към нас, разполагаме с минимум два и максимум два часа и половина.

— За какво?

— За да им се изплъзнем отново — нетърпеливо отговори тя.

— Но как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса, за Бога?

— Говориш като параноик.

— Не е от параноя, а заради онова, което те правят.

— Знам, знам. Но това наистина звучи безумно, нали? Да ни наблюдават от космоса. Все едно сме чудати човечета, които се готвят да унищожат света — каза Валери, имитирайки гласа на Гуфи от анимационните филми на Дисни.

Роки тихо изджавка, заинтригуван от гласа й.

Тя заговори сериозно.

— Е, нали живеем в объркано време. Всъщност винаги е било така.

Роувърът се катереше по билото на дългото възвишение.

— Понякога мисля, че те познавам — рече Спенсър, — друг път си съвършено непозната.

— Хубаво. Това поддържа бдителността ти. А ние трябва да сме бдителни.