Тъмните реки на сърцето

— Това ти се стори смешно, нали?

— О, понякога не долавям хумора. Но всички живеем в лунапарка на Господ. Приемеш ли го твърде сериозно, ще се побъркаш. В известно отношение всичко е смешно, дори кръвта и смъртта. Не мислиш ли?

— Не.

— Тогава как я караш?

— Не е лесно.

По широкото, равно било на хълма имаше повече храсти, отколкото бяха видели дотогава. Валери не отмести крак от педала за газта. Роувърът мачкаше всичко по пътя си.

— Как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса? — настоя Спенсър.

— Ще ги измамим.

— Как?

— С няколко хитри хода.

— Например?

— Още не знам.

— Кога ще знаеш?

— Надявам се, преди да са минали два часа — отговори Валери. — Трябва да сме изминали десет километра.

— Сториха ми се сто. Ако още малко подскачаме и се тресем, ще ме заболи главата.

Широкият хребет на хълма не се спусна рязко, а постепенно премина в дълъг склон, покрит с трева — суха, белезникава и прозрачна като крила на насекомо. Долу имаше две асфалтирани ленти, които водеха на изток и на запад.

— Какво е това? — зачуди се Спенсър.

— Старото федерално шосе 93.

— Откъде знаеше, че е тук?

— Или съм разгледала картата, докато ти беше в безсъзнание, или съм ясновидка.

— Вероятно и двете.

Валери за пореден път го изненада.

Картината от височина хиляда и петстотин метра не показа ясно превозните средства на земята и Рой поиска системата да се фокусира на триста метра.

Образът трябваше да бъде силно увеличен и всички компютри в залата бяха включени в спешната задача.

След по-малко от минута шептящият, монотонен женски глас по високоговорителя съобщи:

— Заподозряното превозно средство е открито.

Кен Хикман се втурна към двете редици с компютри и след малко се върна. Лицето му сияеше от радост.

— Спипахме я.

— Още не сме сигурни — охлади ентусиазма му Рой.

— Спипахме я и още как — развълнувано каза Хикман и се обърна към екрана на стената. — Кое друго превозно средство може да е там, откъдето някой се опита да установи връзка със сателита?

— Може да е учен от Агенцията за опазване на околната среда.

— И изведнъж е побягнал?

— Вероятно се мести насам-натам.

— С такава висока скорост?

— Ами, в пустинята няма ограничения за скоростта.

— Твърде много съвпадения. Това е тя.

— Ще видим.

На екрана отляво надясно преминаха вълни и образът се промени. Новата картина трепкаше и беше ту мъглява, ту ясна.

Превозно средство от неидентифициран вид и производство се движеше с лудешка скорост по покритата с храсталаци земя. От тази височина все още изглеждаше безнадеждно малко.

— Фокусирайте на сто и петдесет метра височина — каза Рой.

— Предстои увеличение — съобщи женският глас по високоговорителя.

След кратка пауза по екрана отново преминаха вълни. Отначало образът беше мъгляв, но после се изясни.

„Земен страж“ не беше точно над движещата се мишена, а в геосинхронна орбита на изток и запад. Следователно обектът се наблюдаваше под ъгъл, което изискваше допълнителна автоматична обработка на образа, за да се премахнат изкривяванията, причинени от перспективата. Резултатът обаче беше картина, включваща не само правоъгълните очертания на покрива и предния капак, но и гледка под малък ъгъл на страничната част на превозното средство.

Рой беше почти убеден, че вижда две по-ярки петна, открояващи се в рояка от сенки, които вероятно бяха страничните стъкла, отразяващи утринното слънце.

Заподозряното превозно средство стигна до края на хълма и започна да се спуска по дългия склон. Рой се вторачи в едно от стъклата и се запита дали жената е там. Дали най-после я бяха намерили?

Мишената наближаваше някакво шосе.

— Какъв е онзи път? — попита Рой. — Хайде да го идентифицираме.

Хикман натисна едно копче и заговори по микрофона.

Колата на екрана зави на изток по двулентовия път и разноцветното наслояване на екрана идентифицира няколко топографски отличителни черти, сред които федерално шосе 93.

Валери не се поколеба, преди да завие на изток по шосето и Спенсър попита:

— Защо не се отправи на запад?

— Защото в онази посока няма нищо, освен пустеещите земи на Невада. Първият град е на триста километра. Наричат го Топъл извор, но е толкова малък, че спокойно може да го кръстят Топла плюнка. Няма да успеем да стигнем дотам. Земята е суха и гола. Няма растителност. Има хиляда места, където могат да ни нападнат. Просто ще изчезнем от лицето на земята.

— Тогава къде отиваме?

— До Калиенте има няколко километра, после още десет до Панака…

— И онези градове не са големи.

— Сетне ще преминем границата и ще влезем в Юта. Модена и Нюкасъл не са точно градове, които никога не спят. Но по-нататък е Сийдър Сити. Населението е приблизително четиринайсет хиляди. Може би ще имаме възможност да се измъкнем от наблюдението и да сменим колата.

Асфалтираното шосе беше осеяно с дупки, издатини и кръпки, но не представляваше предизвикателство за роувъра.

Независимо от състоянието на пътя, Валери поддържаше безразсъдна скорост.

— Надявам се асфалтът скоро да се оправи — каза Спенсър.

— Съдейки по картата, след Панака ще стане по-лош. А оттам до Сийдър Сити има магистрала.

— И колко има до Сийдър Сити?

— Около сто и деветдесет километра — каза тя така, сякаш това не беше лоша новина.

Спенсър недоверчиво се вторачи в нея.

— Сигурно се шегуваш. Дори ако ни провърви, щом пътят е по-лош и от този, ще ни трябват два часа, за да стигнем дотам.

— Движим се със сто и десет километра в час.

— И скоростта наистина се усеща.

Гласът му потрепери, когато гумите минаха по участък, надиплен като рипсено кадифе.

— Господи, надявам се, че нямаш хемороиди.

И нейният глас вибрираше.

— Няма да можеш да поддържаш тази скорост по целия път. Онези убийци ще ни спипат, щом стигнем