Лежеше на чакълената настилка, на няколко метра, проблясвайки смътно на мержелеещата се жълтеникава светлина.
Брайс напипа кобура си. Беше празен. Револверът на земята беше неговият. Очевидно бе изскочил от кобура и се бе плъзнал през тротоара при падането.
Ръката на убиеца се доближи до оръжието.
Тал Уитмън пристъпи, замахна с полицейската си палка и удари Кейл по тила. Едрият мъж падна в несвяст върху револвера.
Тал приклекна, преобърна Кейл и провери пулса му.
Брайс изкуцука до него, хванал се за главата, която сякаш пулсираше.
— Как е той, Тал?
— Добре е. Ще се свести след няколко минути. — Тал вдигна оръжието на Брайс и се изправи.
Поемайки револвера, Брайс каза:
— Задължен съм ти.
— Няма защо. Как е главата ти?
— Трябва да съм късметлия, ако мина само с аспирин.
— Не очаквах той да побегне.
— Нито пък аз — каза Брайс. — Когато за такива хора нещата стават все по-лоши и по-лоши, те обикновено стават по-кротки, по-хладнокръвни, по-предпазливи.
— Е, предполагам, че този е видял как стените около него се събират.
Боб Робин стоеше на отворената врата, гледаше ги и клатеше смаяно глава.
Няколко минути по-късно, когато Брайс седеше зад бюрото си и попълваше формулярите за обвинение на Флетчър Кейл в двойно убийство, Боб Робин почука на отворената вратата.
Брайс вдигна поглед.
— Е, съветнико, как е клиентът ти?
— Добре е. Но вече не е мой клиент.
— О? Твое ли беше решението или негово?
— Мое. Не мога да се занимавам с клиент, който ме лъже за всичко. Не обичам да ме правят на глупак.
— Дали ще пожелае да повикаме друг адвокат тази вечер?
— Не. Когато го призоват в съда, ще помоли съдията да му определи служебен защитник.
— Това ще е първата ми работа утре сутринта.
— Не си губите времето, а?
— Не и с този — каза Брайс.
Робин кимна.
— Добре. Той е гнила ябълка, Брайс. Знаеш ли, аз съм грешен католик от петнадесет години — тихо рече Робин. — Много отдавна реших, че няма такива неща като ангели, демони и чудеса. Смятах се за твърде образован да вярвам в дявола — с главно Д, — който крачи наперено по света с копитата си. Но сега в килията Кейл се завъртя към мен и каза: „Няма да ме хванат. Няма да ме унищожат. Никой няма да успее. Ще се измъкна.“ Когато го предупредих за прекаления му оптимизъм, той каза: „Не ме е страх от такива като теб. Още повече, не съм убивал никого; само изхвърлих боклука, който овоняваше живота ми.“
— Господи — каза Брайс.
Двамата замълчаха. После Робин въздъхна.
— Каква е тази работа с Хай кънтри инвестмънтс? Какъв е мотивът?
Преди Брайс да може да обясни, Тал Уитмън нахлу в стаята.
— Брайс, може ли да поговорим? — Той хвърли поглед към Робин. — Хм, по-добре насаме.
— Разбира се — каза Робин.
Тал затвори вратата зад адвоката.
— Брайс, познаваш ли д-р Дженифър Пейдж?
— Тя започна частна практика в Сноуфилд преди известно време.
— Да. Но що за човек мислиш, че е тя?
— Никога не съм се срещал с нея. Чувал съм, че е добър лекар. Хората горе в малките планински градчета са доволни, че не трябва да минават с кола целия път до Санта Майра за доктор.
— И аз не съм я виждал. Просто се чудех дали не си чувал нещо за… дали не пие. Искам да кажа… да прекалява с алкохола.
— Не, не съм чувал нищо такова. Защо? Какво става?
— Тя се обади преди няколко минути. Казва, че Сноуфилд е в бедствено положение.
— Бедствие? Какво иска да каже?
— Значи, тя казва, че не знае.
Брайс премигна.
— Истерично ли звучеше?
— Уплашено, да. Но не истерично. Не иска да каже повече на никого освен на теб. Тя е на линия три в момента.
Брайс посегна към телефона.
— Още нещо — каза Тал, по челото му се появиха бръчки.
Брайс спря, с ръка на слушалката.
— Каза ми нещо, но няма смисъл. Тя каза…
— Да?
— Каза, че всички са мъртви там горе. Всички в Сноуфилд. Каза, че тя и сестра й са единствените живи.
10
СЕСТРИ И ПОЛИЦАИ
Джени и Лайза напуснаха къщата на Оксли по същия начин както бяха влезли: през прозореца.
Нощта ставаше все по-хладна. Вятърът отново се бе надигнал.
Върнаха се обратно в къщата на Джени в горната част на Скайлайн роуд и взеха якета, за да се предпазят от студа.
После се спуснаха отново по хълма до шерифския участък. Пред градския затвор имаше дървена пейка, закрепена до бордюра на тротоара и те седнаха и зачакаха помощта от Санта Майра.
— Колко време ще им трябва да дойдат дотук? — попита Лайза.
— Ами, Санта Майра е на повече от петдесет километра оттук и пътят е с много завои. А трябва да вземат и някои необичайни предпазни мерки. — Джени погледна ръчния си часовник. — Предполагам, че ще пристигнат след около четиридесет и пет минути. Най-много час.
— Господи.
— Не е толкова дълго, мила.
Момичето вдигна кожената пухкава яка на дънковото си яке.
— Джени, когато телефонът иззвъня в къщата на Оксли и ти отговори…
— Да?
— Кой се обади?
— Никой.
— Какво чу?
— Нищо — излъга Джени.
— По израза на лицето ти помислих, че някой те заплашваше.
— Бях разстроена, разбира се. Когато иззвъня, помислих, че телефоните са проработили, но когато вдигнах слушалката, линията пак не работеше и се почувствах… съкрушена. Това беше всичко.
— И после линията се оправи?
— Да.
„Сигурно не ми вярва — помисли си Джени. — Смята, че се опитвам да я предпазя от нещо. И разбира се, наистина го правя. Как да обясня усещането, че нещо зло беше от другата страна на линията? Дори аз самата не мога да го разбера. Кой или какво бе на телефона? Защо той — или то — ме остави накрая да
