Магазините. Градските къщи.
Всички входове бяха толкова тъмни, че бе трудно да се каже дали вратите са отворени или затворени — точно сега те може би се отваряха бавно, за да пуснат страшната, демонично съживена смърт из нощните улици.
„Стига! — помисли си Джени. — Смъртта не може да се върне отново към живот“.
Очите й се спряха на вратата на покрития служебен проход между шерифския участък и съседния магазин за подаръци. Беше точно като тесния, мрачен пасаж до пекарнята на Либерман.
Криеше ли се нещо в този тунел? И не се ли промъкваше то неумолимо в мрака към другата страна на вратата, готово да изскочи на тъмния тротоар?
Отново този примитивен страх.
Това усещане за злото.
Този суеверен ужас.
— Ела — каза тя на Лайза.
— Къде?
— На улицата. Нищо не може да ни хване там…
— …без да го видим, че идва — довърши разбиращо Лайза.
Отидоха по средата на осветената от луната улица.
— Колко остава до идването на шерифа тук? — попита Лайза.
— Поне още петнадесет-двадесет минути.
Светлините на целия град се запалиха едновременно.
Брилянтен поток от електрически лъчи ги зашемети и изненада — после всичко отново изгасна.
Джени вдигна револвера, без да знае накъде да го насочи.
Гърлото й се бе стегнало от страх, устата й — пресъхнала.
Взрив от звуци — нечовешки вой — префуча през Сноуфилд.
Джени и Лайза заедно изпищяха в уплаха и се завъртяха, блъскайки се една в друга, невиждащи в осветената от луната нощ.
Сетне настана тишина.
Сетне още един писък.
Тишина.
— Какво е това? — попита Лайза.
— Пожарната!
Повтори се: кратък изблик на пронизваща сирена откъм източната страна на Сейнт Мориц уей, от станцията на Сноуфилдската доброволна пожарна команда.
Банг!
Джени подскочи отново и се завъртя.
Банг! Банг!
— Църковна камбана — каза Лайза. — Католическата църква, западно от Вейл.
Камбаната би още веднъж — силен, дълбок, тъжен звук, който отекна в тъмните прозорци по Скайлайн роуд и другите, невидими прозорци из целия мъртъв град.
— Някой трябва да дърпа въжето на камбаната — каза Лайза. — Или да натиска бутона на сирената. Значи трябва да има още някой освен нас.
Джени не каза нищо.
Сирената отново прозвуча, зави и после замря, зави и замря, и камбаната на черквата започна да бие отново; и камбаната и сирената заазвучаха едновременно, после пак и пак, сякаш обявяваха появата на някой от огромно значение.
В планините, на един километър от отклонението за Сноуфилд, нощният пейзаж се представяше единствено в черно и сребристо лунно. Мержелеещите се дървета изобщо не бяха зелени; бяха мрачни форми, по-скоро сенки, с беловати кичури от неясно очертани иглички и листа.
За разлика от тях, банкетите на магистралата бяха осветени в кървавочервено от светлините, разпръсвани от въртящите се сигнални лампи отгоре на трите Форда, които носеха върху предните си врати отличителните знаци на Службата на окръжния шериф на Санта Майра.
Помощник-шерифът Франк Отри караше втората кола, а помощник-шерифът Стю Уоргъл се бе отпуснал на мястото до него.
Франк Отри бе строен, мускулест, с добре подстригана прошарена коса. Чертите му бяха остри и пестеливи, сякаш Господ не е бил в настроение да пропилява нищо в онзи ден, в който създал генетичния код на Франк: пъстри очи под добре очертани вежди; прав патрициански нос; уста, която не бе нито прекалено свидлива, нито прекалено щедра; малки, почти без долната мека част уши прилепваха плътно към главата. Мустаците му бяха добре поддържани.
Франк носеше униформата точно както пишеше в правилника: черни ботуши, лъснати до огледален блясък, кафяви панталони с много добре изгладени ръбове, кожен колан с кобур, поддържан блестящ и гъвкав с ланолин, чиста и добре изгладена риза.
— Не е честно — каза Стю Уоргъл.
— Началниците не винаги трябва да бъдат честни — трябва само да бъдат прави — отвърна Франк.
— Какъв началник? — попита раздразнено Уоргъл.
— Шерифът Хамънд. Не става ли дума за него?
— Не мисля за него като за началник.
— Ами че той е точно това — каза Франк.
— Иска да ме скапе — рече Уоргъл. — Копелето.
Франк не каза нищо.
Преди да постъпи в полицията, Франк Отри беше професионален армейски офицер. Беше се оттеглил от американската армия на четиридесет и четири години, след двадесет и пет години изрядна служба и се бе завърнал в Санта Майра, града, в който бе роден и отраснал. Възнамеряваше да създаде малък бизнес с цел да прибави нещичко към малката си пенсия и да се занимава с нещо, но не успя да открие нищо, което да го заинтересува. Постепенно започна да разбира, че поне за него не си струва да се занимава с работа без униформа, без заповеди, без физически риск и чувство за обществена полезност. Преди три години, на четиридесет и шест годишна възраст, Франк постъпи в отдела на шерифа и въпреки понижението от майор, който чин имаше в армията, бе доволен.
Тоест, беше доволен, освен в онези случаи, обикновено веднъж в месеца, когато беше партньор със Стю Уоргъл. Уоргъл бе непоносим. Франк го търпеше само като тест за собствената си самодисциплина.
Уоргъл бе мърляв. Често косата му се нуждаеше от миене. Когато се бръснеше, винаги пропускаше част от четината си. Униформата му бе измачкана, а ботушите никога не блестяха. Имаше прекалено голям корем, прекалено дебели бедра и прекалено дебел задник.
Уоргъл бе досаден. Нямаше никакво чувство за хумор. Не четеше, не знаеше нищо — и въпреки това имаше твърдо мнение по всеки текущ обществен или политически въпрос.
Уоргъл бе влечуго. Беше на четиридесет и пет години и все още си виреше носа на обществени места. Плямпаше и ругаеше самоуверено.
Все така облегнал се отпуснато върху вратата на колата, Уоргъл каза:
— Би трябвало дежурството ми да свърши в десет. По дяволите, в десет часа! С онази секс-бомба на разположение. Не е честно Хамънд да ме спира с тези щуротии в Сноуфилд.
Франк не се хвана. Не го попита с кого е имал среща. Просто караше колата и внимаваше в пътя, надявайки се Уоргъл да не му довери коя е онази „секс-бомба“.
— Тя е сервитьорка в Спанки динър — каза Уоргъл. — Може да си я виждал. Блондинка. Казва се Беатрис; викат й Беа.
— Рядко се отбивам в Спанки динър — отвърна Франк.
— О. Никак не е зле в лицето, знаеш ли. Страшна е. Има няколко излишни килограма върху себе си, не много, но смята, че изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Несигурност, разбираш ли? Така че ако я подхванеш правилно, ако поработиш върху съмненията й, разбираш ли, и после й кажеш колко я желаеш, както и да е, въпреки че е малко дундеста — е, по дяволите, тя ще направи всичко, което поискаш.
