Всичко.
Простакът се изсмя, сякаш бе казал нещо невероятно смешно.
На Франк му се искаше да го удари през лицето. Но се въздържа.
Уоргъл бе женомразец. Говореше за жените като за някаква низша порода. Представата, че един мъж може да е щастлив да сподели живота си и да се грижи съкровено за една жена, представата, че жената може да бъде обичана, уважавана, ухажвана и ценена за нейния ум, интуиция и чувство за хумор, бе напълно чужда на разбиранията на Стю Уоргъл.
Франк Отри, от друга страна, бе женен от двадесет и шест години за своята прекрасна Рут. Обожаваше я. Макар и да разбираше, че е егоистично, понякога се молеше той да умре пръв, така че да не му се наложи да живее без Рут.
— Този проклет Хамънд постоянно се заяжда с мен. Винаги ме ръчка.
— За какво?
— За всичко. Не харесва начина, по който нося униформата си. Не харесва как пиша рапортите си. Каза ми, че трябва да се опитам да подобря държанието си. Господи, моето държание! Иска да ме направи за смях, но няма да стане. Ще издържа още пет години, разбираш ли, така че да взема пенсия за тридесетгодишен стаж. Това копеле няма да ме притисне да се размина с пенсията.
Приблизително преди две години, избирателите в Санта Майра бяха одобрили едно предложение, с което се закриваше градската полиция и изпълнението на закона в техния град се поставяше в ръцете на службата на окръжния шериф. Това бе вот на доверие към Брайс Хамънд, който бе изградил окръжната служба, но едно изискване на предложението бе никой от офицерите в града да не загуби работата или пенсията си поради прехвърлянето на пълномощията. Така на Брайс Хамънд му натрапиха Стюард Уоргъл.
Стигнаха отклонението за Сноуфилд.
Франк хвърли поглед в страничното огледало и видя третата патрулна кола да се отделя от останалите. Както бе планирано, тя се отклони и застана напряко на шосето за Сноуфилд, блокирайки го.
Колата на шерифа Хамънд продължи към Сноуфилд, а Франк я последва.
— Защо по дяволите трябва да носим вода? — попита Уоргъл.
Три шестлитрови бутилки с вода стояха отзад на пода на колата.
— Водата в Сноуфилд може да е заразена — каза Франк.
— А всичката храна, която натоварихме в багажника?
— Още по-малко можем да се доверим на храната там.
— Не вярвам всички да са мъртви.
— Шерифът не успя да се свърже с Пол Хендерсън в участъка.
— Какво тогава? Хендерсън е тъпак.
— Докторката там горе казала, че Хендерсън е мъртъв, заедно с…
— Господи, докторката или не е с всичкия си, или е пияна. И без това, кой по дяволите би отишъл при доктор-жена? Тя сигурно се е чукала с всички в медицинското училище.
— Какво?
— Никоя женска няма това, което е нужно за изкарването на такава диплома!
— Уоргъл, ти не преставаш да ме учудваш.
— Какво те тормози? — попита Уоргъл.
— Нищо. Няма значение.
— Добре, аз не вярвам всички да са умрели — избълва Уоргъл. Един друг проблем със Стю Уоргъл бе, че той нямаше никакво въображение. — Какви глупости. А аз имам среща със секс-бомба.
Франк Отри, от друга страна, имаше добре развито въображение. Може би твърде развито. Докато караше високо в планината и минаха покрай табелата, на която пишеше „СНОУФИЛД — 3 МИЛИ“, въображението му работеше с пълна пара. Имаше тревожно усещане — Предчувствие? Подозрение? — че карат направо към Ада.
Сирената на пожарната команда виеше. Църковната камбана биеше все по-бързо и по-бързо. Оглушителна какофония дрънчеше из града.
— Джени! — извика Лайза.
— Отваряй си очите! Внимавай за някакво раздвижване!
Улицата бе изпъстрена от хиляди сенки; имаше твърде много тъмни места за наблюдаване.
Сирената виеше и камбаната биеше, и светлините отново започнаха да мигат — в къщите, в магазините, по улиците, — светваха и угасваха, светваха и угасваха и то така рязко, че създаваха стробоскопичен ефект. Скайлайн роуд премигваше; сградите сякаш се накланяха към улицата, сетне се отдръпваха назад, сетне пак скачаха напред; сенките танцуваха отривисто.
Джени се завъртя в пълен кръг, с насочен пред себе си револвер.
Ако нещо се приближаваше под прикритието на стробоскопичния сняг от светлини, тя не би го забелязала.
Тя си помисли: „Дали когато шерифът пристигне, няма да намери две отрязани глави по средата на улицата? Моята и тази на Лайза.“
Църковната камбана биеше по-силно от всякога и биеше непрекъснато, бясно.
Сирената виеше оглушително в късащ нервите писък. Изглеждаше цяло чудо, че прозорците още не се бяха начупили.
Лайза бе запушила ушите си с ръце.
Ръката на Джени, която държеше оръжието, трепереше. Не можеше да я задържи неподвижна.
Сетне всичко свърши, така рязко, както и бе започнал хаосът. Сирената заглъхна. Камбаната спря. Светлините останаха включени.
Джени огледа улицата, очаквайки нещо да се случи, нещо по-лошо.
Но нищо не се случи.
Градът бе спокоен като гробище.
Изведнъж се появи вятър и дърветата се разклатиха, сякаш откликваха на неосезаема за човешкото ухо музика.
Лайза преодоля изумлението си и каза:
— Беше като че… като че се опитваха да ни стреснат… дразнейки ни.
— Дразнене — каза Джени. — Да, точно на това приличаше.
— Играят си с нас.
— Като котка с мишка — тихо отвърна Джени.
Стояха по средата на безмълвната улица, страхувайки се да се върнат на пейката пред градския затвор, за да не би тяхното движение да предизвика отново сирената или камбаната.
Внезапно чуха глухо бучене. За момент стомахът на Джени се стегна. Тя вдигна пак револвера, въпреки че не виждаше къде да стреля. После разпозна звука: моторите на коли, изкачващи стръмния планински път.
Извърна се и се загледа надолу по улицата. Шумът от двигателите се засилваше. Зад завоя се появи кола, в края на града.
Мигаща червена светлина на покрива. Полицейска кола. Две полицейски коли.
— Слава Богу! — каза Лайза.
Джени бързо отведе сестра си до постлания с каменни плочи тротоар пред участъка.
Двете бяло-зелени патрулни коли изкачиха бавно опустялата улица и завиха под ъгъл до бордюра пред дървената пейка. Двата двигателя изгаснаха едновременно. Мъртвешката тишина на Сноуфилд отново завладя нощта.
Един доста симпатичен черен мъж в униформа на помощник-шериф излезе пръв от колата, оставяйки след себе си вратата отворена. Той погледна към Джени и Лайза, но не проговори веднага. Вниманието му бе завладяно от неестествено тихата, безлюдна улица. Втори мъж излезе от предната врата на същата кола. Имаше непокорна песъчлива коса. Клепачите му бяха толкова натежали, че изглеждаше като че всеки момент ще заспи. Бе облечен в цивилни дрехи — сиви панталони, бледосиня риза и тъмносиньо яке — но на него имаше прикачена значка.
Още четирима мъже излязоха от патрулните коли. Всичките шест новодошли застанаха безмълвно за
