един дълъг момент, очите им оглеждаха тихите магазини и къщи.
В този странен, продължителен миг, Джени усети смразяващо предчувствие, на което не й се искаше да повярва. Беше сигурна — усещаше; знаеше, — че не всички от тях щяха напуснат това място живи.
11
РАЗСЛЕДВАНЕ
Брайс приклекна до тялото на Пол Хендерсън.
Останалите седем — неговите хора, д-р Пейдж и Лайза — се бяха събрали в приемната, зад дървената преграда в сноуфилдския шерифски участък. Бяха притихнали в присъствието на смъртта.
Пол Хендерсън беше добър човек с добри инстинкти. Смъртта му бе голяма загуба.
Брайс каза:
— Д-р Пейдж?
Тя приклекна от другата страна на трупа.
— Да?
— Не сте ли местили тялото?
— Дори не съм го пипала, шерифе.
— Няма ли кръв?
— Точно както виждате. Никаква кръв.
— Раната може да е на гърба — каза Брайс.
— Дори и да е така, пак щеше да има кръв на пода.
— Може би. — Той се взря в поразителните очи на Джени — зелено, изпъстрено със злато. — Обикновено не местя тялото преди съдебният лекар да го е видял. Но този случай е извънреден. Трябва да обърна този мъж.
— Не съм сигурна дали не е опасно да го докосвате.
— Някой трябва да го стори — каза Брайс.
Д-р Пейдж се изправи и всички се отдръпнаха на няколко крачки.
Брайс сложи ръка върху пурпурно-черното обезобразено лице на Хендерсън.
— Кожата е още леко топла — рече той учудено.
Д-р Пейдж каза:
— Не смятам, че са мъртви от дълго време.
— Но едно тяло не губи цвета си и не се подува само за няколко часа — каза Тал Уитмън.
— Тези тела могат — каза докторът.
Брайс преобърна трупа, излагайки на показ гърба. Нямаше рана.
Надявайки се да открие някакво неестествено хлътване в черепа, Брайс зарови пръсти в гъстата коса на мъртвия мъж, опипвайки костите. Ако бяха ударили помощник-шерифа силно отзад по главата… Но случаят не бе такъв. Черепът бе непокътнат.
Брайс се изправи.
— Докторе, онези два случая на обезглавяване, които споменахте… струва ми се, че трябва да ги видим.
— Може ли един от вашите хора да остане тук със сестра ми?
— Разбирам чувствата ви — каза Брайс. — Но едва ли ще е разумно да разделям хората си. Може би няма сигурност в многобройността; но от друга страна може и да има.
— Всичко е наред — увери Лайза Джени. — И без това не желая да оставам.
Тя беше смело момиче. И тя, и по-голямата й сестра възбуждаха любопитството на Брайс Хамънд. Бяха бледи, а очите им бяха трескави от потресение и ужас като на дервиши — но се справяха много по-добре, отколкото биха се справили повечето хора в този странен кошмар.
Сестрите Пейдж поведоха групата навън от участъка и надолу по улицата към пекарнята.
За Брайс бе трудно да повярва, че съвсем неотдавна Сноуфилд е бил нормално оживено градче. Градът изглеждаше сух, опустошен и мъртъв като стар изоставен град в далечна пустиня, някъде накрая на света, където дори вятърът често забравя да отиде. Мълчанието, покрило града, приличаше на тишина от безброй години, от десетки години, от векове, тишина от невъобразимо дълго натрупване на епохи върху епохи.
Скоро след пристигането в Сноуфилд, Брайс бе използвал електрически мегафон, за да призове за някакъв отговор от притихналите къщи. Сега дори изглеждаше глупаво, че бе очаквал отговор.
Те влязоха в пекарнята на Либерман през предния вход и отидоха в кухнята в задната част на сградата.
На дървения плот, две отрязани ръце държаха дръжките на точилка.
Две отрязани глави надничаха от две врати на фурни.
— О, Господи — каза тихо Тал.
Брайс потръпна.
Очевидно нуждаейки се от опора, Джейк Джонсън се облегна о един висок бял шкаф.
Уоргъл каза:
— Боже мой, били са заклани като двойка тъпи крави — и всички заговориха едновременно.
— …защо по дяволите някой би…
— …болен, извратен…
— …а къде са телата?
— Да — рече Брайс, повишавайки глас да надвие приказките, — къде са телата? Нека ги открием.
За няколко секунди никой не помръдна, всички се смразиха от мисълта какво биха могли да открият.
— Д-р Пейдж, Лайза, не е нужно да ни помагате — каза Брайс. — Стойте настрана.
Лекарката кимна. Момичето се усмихна с признателност.
Те тревожно претърсиха всички шкафове, отвориха всички чекмеджета и врати. Горди Брогън надникна вътре в голямата фурна, която нямаше стъклен прозорец, а Франк Отри влезе в хладилното помещение. Брайс прегледа малката, блестяща от чистота тоалетна в единия край на кухнята. Но не откриха телата — или каквито и да било части от телата — на двамата възрастни.
— Защо им е било на убийците да извозват телата? — попита Франк.
— Може да си имаме работа с някаква секта — каза Джейк Джонсън. — Може би телата са им били нужни за някакъв странен ритуал.
— Ако е имало някакъв ритуал — каза Франк, — на мене ми се струва, че е бил проведен точно тук.
Горди Брогън се стрелна към тоалетната, препъвайки се като голямо дългуресто дете, съставено сякаш само от дълги крака, дълги ръце, лакти и колене. През вратата, която той затръшна зад себе си, се чуха звуци от повръщане.
Стю Уоргъл се изсмя и рече:
— Господи, какъв мухльо.
Брайс се обърна към него и изръмжа:
— Какво по дяволите намираш за толкова смешно, Уоргъл? Тук са умрели хора. На мен реакцията на Горди ми изглежда по-нормална от нашата.
Лицето със свински очички и големи челюсти на Уоргъл притъмня от гняв.
Той нямаше интелекта да се почувства неловко.
Господи, как презирам този мъж, помисли си Брайс.
Когато Горди се върна от банята, изглеждаше смутен.
— Извинявай, шерифе.
— Няма причини да се извиняваш, Горди.
Прекосиха кухнята и помещението за продажби и излязоха на тротоара.
Брайс веднага тръгна към дървената врата между пекарнята и съседния магазин. Надникна над нея в тъмния покрит пасаж. Д-р Пейдж се доближи до него и той попита:
— Това ли е мястото, където сте помислили, че има нещо в гредите?
— Ами, на Лайза й се стори, че се бе спотаило покрай стената.
— Но беше в този пасаж?
— Да.
Тунелът бе напълно тъмен.
