Тази мисъл му хареса.
Накара го да се почувства хитър. Над всички.
Тринадесет месеца по-късно за своя голяма изненада и ужас той видя приближаването на края на света. Края на неговия свят. Затворен в градския затвор по обвинение в убийство, той знаеше къде да отиде, само да успееше да избяга: в планините, в пещерите. Щеше да остане там няколко седмици, докато ченгетата престанат да го търсят около Санта Майра.
Благодаря ти, Джейк Джонсън.
Джейк Джонсън…
Сега, в откраднатия жълт Датсън, когато градският затвор бе само на няколко минути път зад него, Кейл чу за Джонсън по радиото. Докато слушаше, започна да се усмихва. Съдбата бе на негова страна.
След бягството най-големият му проблем беше да се отърве от затворническите дрехи и да се екипира по подходящ начин за планината. Не му беше съвсем ясно как да го направи.
В момента, в който чу по радиото да казват, че Джейк Джонсън е мъртъв — или поне изчезнал там горе в Сноуфилд, — Кейл разбра, че може да отиде направо в къщата му, тук в Санта Майра. Джонсън нямаше семейство. Къщата му представляваше безопасно временно убежище. Размерите на Джонсън не бяха точно като тези на Кейл, но бяха доста близки, така че Кейл можеше да смени затворническата си униформа с по- подходящи дрехи от гардероба на полицая.
И оръжия. Като грижещ се за оцеляването си човек Джейк Джонсън сигурно имаше оръжейна колекция някъде в дома си.
Полицаят живееше в същата едноетажна къща с три спални, която бе наследил от баща си, Големия Ралф Джонсън. Не можеше да се нарече луксозна. Големия Ралф не беше харчил безгрижно парите от подкупите; знаеше как да не се изтъква, за да не привлече вниманието на някой агент на данъчната служба. Не че жилището на Джонсън беше колиба. Намираше се в центъра на улица „Пайн Шедоу Лейн“, солиден квартал с големи къщи с обширни дворове и добре развити дървета. Къщата на Джонсън бе от по-малките, но имаше басейн на задната слънчева веранда, огромна стая със старинна билярдна маса и още много други удобства, невидими отвън.
Кейл бе идвал два пъти при продажбата на планинския имот и лесно намери къщата.
Паркира Датсъна на алеята пред къщата, изключи двигателя и излезе от колата. Надяваше се съседите да не го забележат.
Заобиколи къщата отзад, счупи кухненския прозорец и се прехвърли вътре.
Отиде право в гаража. Той бе достатъчно голям да побере две коли, но имаше само един джип със самостоятелно задвижване на четирите колела. Кейл знаеше, че Джонсън притежава джип и се надяваше да го намери тук. Отвори вратата на гаража и вкара вътре откраднатия Датсън. Когато затвори вратата и Датсънът вече не се виждаше от улицата, почувства се в по-голяма безопасност.
В главната спалня прегледа гардероба на Джонсън и намери здрави туристически ботуши само с половин номер по-големи от нужните. Джонсън бе с няколко сантиметра по-нисък от Кейл, така че панталоните му бяха малко късички, но напъхани в ботушите изглеждаха добре. На кръста бяха широчки, но Кейл пристегна колана. Избра си спортна риза и я изпробва. Стоеше добре.
Щом се облече, разгледа се в голямото огледало.
— Изглеждаш добре — каза той на отражението си.
После затърси из къщата за оръжия. Не откри никакви.
Добре, значи трябва да са скрити някъде. Ако се наложи, ще обърне всичко наопаки, но ще ги намери.
Започна от голямата спалня. Изпразни бюрото, чекмеджетата на скрина и двете нощни шкафчета. Никакви оръжия. Извади всичко от вградения в стената гардероб: дрехи, обувки, куфари, кутии, един корабен сандък. Никакви оръжия. Вдигна краищата на килима, затърси скривалище под него. Не откри нищо.
След половин час целият бе изпотен, но не и уморен. Всъщност беше възбуден. Огледа бъркотията, която бе създал и почувства странно задоволство. Стаята изглеждаше като бомбардирана.
Отиде в следващата стая — изследвайки, блъскайки, преобръщайки и трошейки всичко по пътя си.
Лудо желаеше да намери тези оръжия.
Но също така се забавляваше добре.
30
НЯКОИ ОТГОВОРИ
НОВИ ВЪПРОСИ
Къщата бе изключително чиста и подредена, но цветовата гама и ненужните украшения потискаха Брайс Хамънд. Всичко бе или в зелено, или в жълто. Всичко. Килимите бяха зелени, а стените светложълти. Канапетата в дневната бяха с жълтозелена дамаска на цветя, достатъчно ярка да те прати на очен лекар. Двата фотьойла бяха смарагдовозелени, а двата стола — светложълти. Керамичните лампи бяха жълти със зелени елементи, а абажурите — резедави с пискюли. На стената имаше две големи картини — жълти маргаритки на зелен фон. В голямата спалня бе дори още по-лошо: тапети на цветя, по-ярки от дамаската на канапетата в хола, пердета с цвят на есенни листа и с избродирани фестони. Десетина възглавнички бяха разхвърляни в горния край на леглото; някои бяха зелени, поръбени с жълта дантела, други — жълти със зелена дантела.
Според Джени в къщата живееха Ед и Тереза Лейндж, техните три деца и седемдесетгодишната майка на Тереза.
Не откриха никого. Нямаше трупове и Брайс си отдъхна. Посинелите и издути трупове щяха да изглеждат особено нелепо на фона на този почти маниакално весел декор. Кухнята също беше жълтозелена.
Застанал до мивката, Тал Уитмън каза:
— Тук има нещо. По-добре погледни, шефе.
Брайс, Джени и капитан Аркхъм отидоха при Тал, а останалите двама полицаи останаха до вратата, Лайза стоеше между тях. Трудно би могло да се каже какво толкова интересно може да има в кухненска мивка в този град, приличен на кошмар от книга на Лъвкрафт. Може би нечия глава. Или още един чифт отрязани ръце. Или нещо по-лошо.
Но не беше нещо страшно. Просто беше странно.
— Истински бижутериен магазин — каза Тал.
Двойната мивка бе пълна с бижута. Най-вече пръстени и часовници. Имаше мъжки и дамски ръчни часовници: Таймекс, Сейко, Бюлова, дори един Ролекс; някои бяха с метални каишки; други — изобщо без каишки; нито един не беше с кожена или пластмасова каишка. Брайс съзря десетки брачни и годежни халки; ярко просветваха диаманти. Имаше и зодиакални пръстени: гранатови, аметистови, халцедонови, топазени, турмалинови; пръстени с рубини и тюркоази. Пръстени, които се носят в гимназията и в университета. Бижута без никаква стойност бяха смесени с безценни екземпляри. Брайс зарови ръце в купчината ценности, както правеха пиратите по филмите. Разбърка блестящите дрънкулки и видя и други видове бижута: обеци, гривни, отделни перли от скъсани огърлици, златни синджирчета, прекрасен медальон с камея…
— Всичко това не може да е собственост на Лейндж — възкликна Тал.
— Почакай — каза Джени.
Взе един часовник от купчината и го разгледа отблизо.
— Познаваш ли го? — попита Брайс.
— Да. Картие. Водоустойчив часовник. Не класическия вид с римски числа. Този е без числа и с черен циферблат. Силвия Канарски го подари на съпруга си Дан за тяхната петгодишнина от сватбата.
Брайс се смръщи.
— Откъде ми е познато това име?
— Собствениците на хотел Кендълглоу — отвърна Джени.
— О, да. Твои приятели.
— Те са между изчезналите — каза Тал.
— Дан харесваше този часовник — каза Джени. — Когато Силвия му го купи, беше страхотно разточителство. Хотелът беше в лошо финансово състояние, а часовникът струваше триста и петдесет долара. Сега разбира се струва много повече. Дан обичаше да се шегува, че това е най-добрата инвестиция, която някога са правили.
