Джени вдигна часовника, за да го видят Тал и Брайс от другата страна. Отгоре на златния корпус, над емблемата на Картие, бе гравирано: НА МОЯ ДАН. А отдолу, под серийния номер, бе изписано: С ЛЮБОВ, СИЛ.
Брайс погледна към пълната с бижута мивка.
— Значи това вероятно принадлежи на хора от целия Сноуфилд.
— Ами, бих казал, че принадлежи на изчезналите — каза Тал. — Жертвите, които намерихме досега, бяха с бижутата си.
Брайс кимна:
— Прав си. Значи онези, които са изчезнали, са били обирани преди да бъдат отведени… във… във… добре, там, където са ги отвели, по дяволите.
— Крадците не биха оставили бижутата да се въргалят така навсякъде — каза Джени. — Не биха ги събрали просто за да ги изхвърлят в нечия кухненска мивка. Щяха да ги вземат със себе си.
— Тогава какво правят тези неща тук? — попита Брайс.
— Нямам представа — каза Джени.
Тал сви рамене.
В двойната мивка бижутата припламваха и блещукаха.
Крясъци на чайки.
Кучешки лай.
Гейлън Копърфилд вдигна поглед от компютърния терминал, от който четеше данните. Потеше се в своя защитен костюм, беше уморен и схванат. За момент не бе сигурен дали наистина чува птици и кучета.
Тогава измяука котка.
Изцвили кон.
Генералът огледа смръщено полевата лаборатория.
Гърмяща змия. Много змии. Познатият смъртоносен звук: чика-чика-чика-чика.
Бръмчене на пчели.
И другите чуха. Спогледаха се разтревожено.
Робъртс каза:
— Идва по радиостанцията на костюмите.
— Потвърждавам — каза доктор Бетънби от втората моторизирана лаборатория. — Ние също го чуваме.
— Добре — рече Копърфилд, — да го оставим да се изяви. Ако искате да разговаряте един с друг, използвайте външната система за връзка.
Пчелите спряха да жужат.
Дете с неизвестен пол започна да пее тихичко, като от много далече:
Гласчето бе сладко. Мелодично.
И въпреки това смразяваше кръвта.
Копърфилд никога не бе слушал нещо подобно. Въпреки че гласът бе детски, нежен и крехък, съдържаше нещо…, което не би трябвало да го има в детско гласче. Дълбока липса на невинност. Познания за нещата, може би. Да. Твърде много познания за твърде ужасни неща. Заплаха. Омраза. Презрение. Това не се чуваше на повърхността на ритмичната песничка, но беше под повърхността, пулсиращо, мрачно и неизмеримо тревожно.
— Разказаха ни за това — рече Голдстейн. — Доктор Пейдж и шерифът. Чули са го по телефона и от кухненската мивка в хотела. Не им повярвахме; звучеше толкова невероятно.
— Сега не звучи абсурдно — каза Робъртс.
— Наистина — рече Голдстейн. Дори в обемистия му костюм се забелязваше как трепери.
— То предава на вълните на нашите вътрешни радиостанции — каза Робъртс.
— Но как така? — зачуди се Копърфилд.
— Веласкес — внезапно се сети Голдстейн.
— Разбира се — каза Робъртс, — в костюма на Веласкес имаше предавател. То предава от неговото радио.
Детето престана да пее и заговори шепнешком:
— По-добре си кажете молитвата. Всички да си кажат молитвата. Не забравяйте да си кажете молитвата. — После се изсмя.
Изчакаха за още. Радиото мълчеше.
— Смятам, че то ни заплашваше — каза Робъртс.
— По дяволите, забранявам да се говори по този начин — каза Копърфилд. — Да не изпадаме в паника.
— Забелязахте ли, че вече го наричаме „то“? — попита Голдстейн.
Копърфилд и Робъртс го погледнаха, после се спогледаха, но не казаха нищо.
— Наричаме го „то“ точно както доктор Пейдж, шерифът и полицаите. Означава ли това… че сме стигнали до тяхното мнение?
В ума си Копърфилд все още чуваше преследващия го детски глас — човешки и все пак нечовешки.
То.
— Хайде — каза рязко той. — Работата ни чака.
Насочи вниманието си отново към компютъра, но не можеше да се съсредоточи.
То.
Към четири и половина следобед в понеделник Брайс отмени издирването по къщите. Оставаха още няколко часа до мръкване, но всички бяха страшно изтощени. Изтощени от изкачване и слизане по стълби. Изтощени от нелепи трупове. Изтощени от неприятни изненади. Изтощени от размерите на човешката трагедия, от ужаса, който вцепеняваше чувствата. Изтощени от страха, заседнал в гърдите им. Непрекъснатото напрежение бе уморително като тежък физически труд.
Освен това на Брайс му стана ясно, че работата просто е прекалено голяма за тях. За пет и половина часа бяха огледали само малка част от града. С тази скорост, ограничената дневна програма и ограничения брой, щяха да са им нужни поне две седмици, за да инспектират целия Сноуфилд. При това, ако изчезналите хора не бъдеха намерени след претърсването и на последната сграда в Сноуфилд и ако не откриеха улики за местонахождението им, очакваше ги дори още по-трудно претърсване на горите наоколо.
Миналата нощ Брайс не искаше Националната гвардия да идва в града. Но сега той и неговите хора бяха имали на разположение по-голямата част от деня, а специалистите на Копърфилд бяха взели проби и започнали работата си. Щом Копърфилд бъдеше в състояние да потвърди, че градът не е поразен от бактериологично оръжие, можеше да доведат гвардията.
Първоначално, когато знаеше малко за положението тук, той не бе склонен да се откаже от никое от
